Решение № 4848 от 25.09.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4848 гр. София, 19.09.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на втори декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

ЙОАНА М. ГЕНЖОВА

Антоанета Г. Ивчева при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от ЙОАНА М. ГЕНЖОВА Въззивно гражданско дело № 20211100506226 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

С решение №180429/19.08.2020г., постановено по гр.д. №24132/2019г. по описа на СРС, 154 състав, е отхвърлен предявеният от Г. Д. Р. срещу К. Й.

С. и Н. Л. С. иск с правно основание чл.135 от ЗЗД за обявяване за относително недействителен спрямо ищцовата страна на договор за цесия, сключен на 26.02.2019г. между ответниците. Унищожен е на основание чл.56, ал.1 от ЗН в полза на Г. Д. Р. извършения от К. Й. С. отказ от наследството на Й.С. С., вписан под №1425/25.09.2018г. в особената книга на СРС. Осъден е на основание чл.78, ал.1 от ГПК К. Й. С. да заплати на Г. Д. Р. сумата от 580 лева разноски по делото. Осъден е на основание чл.78, ал.3 от ГПК Г. Д. Р. да заплати на К. Й. С. сумата от 200 лева разноски по делото. С решението, изменено в тази част по реда на чл.248 от ГПК с определение №20265535/01.12.2020г., е осъден на основание чл.78, ал.3 от ГПК Г. Д. Р. да заплати на Н. Л. С. сумата от 600 лева разноски по делото.

Постъпила е въззивна жалба от ищеца Г. Д. Р., чрез пълномощника адв.

Х. Т. срещу решението в частта, с която е отхвърлен искът по чл.135 от ЗЗД, като се излагат оплаквания, че в тази част решението е постановено в 1 нарушение на процесуалните правила, материалния закон и е необосновано.

Излагат се доводи, че ответникът има вземане, което е негов актив и с отчуждаването му в полза на ответницата е намалил активите си. С това свое действие увредил ищеца, който има вземане към ответника, но не и към ответницата. Не било в правомощията на съда да определя поведението на ищеца и коя от възможностите същият да предприеме.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК са постъпили писмени отговори от насрещните страни Н. Л. С. и К. Й. С., чрез пълномощника адв. А. Н., с който жалбата се оспорва изцяло. Въззиваемите страни поддържат, че жалбата е бланкетна и молят същата да бъде оставена без уважение. Излагат доводи, че решението е правилно и законосъобразно и молят същото да бъде потвърдено в тази част.

Постъпила е въззивна жалба срещу решението и от ответника К. Й. С., чрез пълномощника адв. А. Н., срещу първоинстанционното решение в частта, с която е унищожен на основание чл.56, ал.1 от ЗН извършения от него отказ от наследството на Й.С. С.. Въззивникът – ответник поддържа, че ищецът следвало да представи доказателства за наличие на правен интерес от търсената от него защита посредством унищожаването на отказа от наследство. Ищецът следвало да мотивира с факти положителната стойност на наследството, от която би могъл да се удовлетвори. В противен случай, при отрицателна стойност на наследството или ако същото нямало активи, липсвал правен интерес от водене на производството. Ищецът следвало да докаже, че не може да се удовлетвори от имуществото на длъжника, за което същият не посочил доказателства. Неправилно била разпределена доказателствената тежест от съда. За да се препятства възможността от неоснователна намеса в наследственото правоотношение от страна на трети лица, именно тези трети лица следвало да докажат правния си интерес.

Поради това счита, че първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено.

По тази жалба не е постъпил писмен отговор от насрещната страна в законоустановения срок.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

2

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации (чл. 272 ГПК). Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

По жалбата на ищеца Г. Д. Р.:

Предявен е иск с правно основание чл.135 от ЗЗД за обявяване за относително недействителен спрямо ищеца на сключен между ответниците договор за дарение. Отменителният иск по чл. 135 от ЗЗД е конститутивен и чрез него се упражнява потестативно право на кредитора, с което се цели постигане на правна промяна - обявяване на дадено правно действие за относително недействително спрямо кредитора - ищец. За уважаването на иска с правна квалификация чл.135 от ЗЗД следва да е налице правно действие на длъжника, което уврежда кредитора със знанието на длъжника за това.

Съгласно чл. 135 ал.1 и ал.2 от ЗЗД кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако длъжникът при извършването им е знаел за увреждането. Когато действието е възмездно, лицето, с което длъжникът е договарял, трябва също да е знаело за увреждането. Знанието се предполага до доказване на противното, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника.

Съгласно чл. 135 ал. 3 от ЗЗД, ако действието е извършено преди възникване на вземането, то е недействително само ако е било предназначено 3 да увреди кредитора.

В случая не е спорно между страните по делото, че ищецът Г. Д. Р. и ответникът К. Й. С. имат насрещни вземания за присъдени разноски с влязло в сила решение по гр.д. №58686/2012г. на СРС, 50 състав, както и, че с договор за цесия от 26.02.2019г. първият ответник К. С. е прехвърлил на втората ответница Н. С. вземането си срещу ищеца. Въззивната инстанция споделя извода на първоинстанционния съд, че ищецът не е установил по делото, че така сключеният договор за цесия го уврежда. В случая ищецът поддържа, че увреждане е налице, тъй като не може да извърши прихващане с насрещното си вземане. Съгласно чл.103, ал.3 от ЗЗД, ако длъжникът се е съгласил с прехвърляне на вземането, той не може да прихване задължението си срещу свое вземане към предишен кредитор. С разпоредбата се въвежда изключение от правилото на чл.103, ал.1 от ЗЗД, според което една от предпоставките на прихващането е насрещност на вземанията, предмет на компенсацията. В чл.103, ал.3 от ЗЗД се установява правото на длъжника, независимо от настъпилата спрямо него след съобщаването на цесията по реда на чл.99, ал.3 от ЗЗД смяна в титуляра на вземането, да извърши прихващане на дълга си към новия кредитор (цесионера) с вземане, което има към стария кредитор (цедента). Очертаното право на компенсация не възниква, съответно се погасява, когато длъжникът към момента на уведомяването му от прехвърлителя за цесията или по-късно, изрично изрази съгласие с нея. Законът не изисква противопоставяне на цесията от длъжника, нито приравнява липсата на такова противопоставяне на дадено от длъжника съгласие, като съгласието не се презюмира (в този смисъл решение № 247/02.03.2018 г., т. д. 1873/16 г., ВКС, ІІ т. о.). В случая се установява, че ищецът се е противопоставил на цесията, поради което същият разполага с възможността да извърши прихващане с цедираното вземане.

На следващо място не може да се приеме, че с извършването на процесната сделка ответникът е намалил възможностите на кредитора за удовлетворение, доколкото цедираното вземане е такова, по което ищецът е длъжник.

По въззивната жалба на ответника К. Й. С.:

Съгласно разпоредбата на чл.56, ал.1 от ЗН кредиторите на лицето, което се е отказало от наследството, могат да искат унищожението на отказа 4 в своя полза, доколкото не могат да се удовлетворят от имуществата на наследника, като ал. 2 предвижда срок за предявяване на иска, а именно едногодишен срок от узнаването за отказа, но не по-късно от три години след отказа. В случая искът е предявен в срока по чл.56, ал.2 от ЗН.

По своята правна природа предявеният по делото иск по чл. 56, ал. 1 ЗН е конститутивен и със същия законодателят е предоставил на кредитора на наследника потестативното право да иска унищожаване на извършен от него отказ от наследство в своя полза, доколкото не може да се удовлетвори от имуществата на наследника. В основата на правната му уредба е идеята да се запази имуществото на длъжника, за да се даде възможност на кредиторите да се удовлетворят от него за своите вземания - чл. 133 ЗЗД. Със специалния иск п о чл. 56, ал. 1 ЗН кредиторите са поставени в по-благоприятно положение относно предпоставките за уважаването му, отколкото при иска по чл. 135 ЗЗД, доколкото не е необходимо доказването на наличие на знанието на длъжника за увреждането. Освен това унищожаването на отказа от наследство е относително - само по отношение на кредитора, който го е поискал, и само доколкото е необходимо за удовлетворяване на визираното в иска вземане. Тъй като в интерес на длъжника е да установи, че кредиторът може да се удовлетвори от имуществото му, в негова тежест е да докаже наличие на имущество за удовлетворяване на вземането на кредитора въпреки отказа. То следва да е такова, че от него кредиторът да може да се удовлетвори. В този смисъл е константната практика на ВКС, включително решение № 489 от 22.04.2008 година по гр. д. № 2220/2007 г. на V г. о. на ВКС, решение № 1281 от 21.01.2009 година по гр. д. № 5578/2007 г. на II г. о. на ВКС и др. Поради това поддържаните от въззивника – ответник оплаквания относно дадените от първоинстанционния съд указания за разпределението на доказателствената тежест в процеса се явяват неоснователни. Освен това за доказване на обстоятелството, че имуществото на длъжника е достатъчно, за да бъде удовлетворено вземането на кредитора, следва да се извърши преценка дали то е достатъчно за удовлетворяване на всички кредитори, които са предявили вземанията си, а не само вземанията на ищеца. (в този смисъл решение № 104 от 9.03.2011 година по гр. д. № 160/2010 г. на I г. о. на ВКС.

В случая не е спорно между страните по делото, а и от събраните по делото доказателства се установява, че ищецът има качеството на кредитор по 5 отношение на ответника, както и, че качеството кредитор на ищеца е възникнало преди вписването на отказа от наследство, а с отказа си от наследство несъмнено ответникът намалява имуществото, от което ищецът би могъл да се удовлетвори. Съгласно чл. 133 ЗЗД цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори, които имат еднакво право да се удовлетворят от него, ако няма законови основания за предпочитание. В този смисъл всяко едно намаляване или обременяване на имущество на длъжника застрашава удовлетворяването на неговите кредиторите. От друга страна правото на наследяване е имуществено и при упражняването му неговия титуляр може да получи оценими в пари блага, т. е. да придобие имуществени права, включени в състава на наследствената маса. Упражнявайки правото си по начин, по който няма да придобие тези имуществени права, наследникът лишава кредиторите си от възможността да се удовлетворят от тях. С извършването на отказа отпада възможността за бъдещо увеличаване на имуществото на наследника и именно в това се състои нарушаването на интересите на кредиторите.

Ответникът, чиято е доказателствената тежест в процеса да установи, че притежава други имущества, от които ищецът би могъл да се удовлетвори до размера на претенцията си, не е ангажирал доказателства в тази насока.

В хипотезата на чл. 56, ал. 1 ЗН ищецът не следва да доказва наличието на знание за увреждане, като в случая безспорно е налице увреждане на кредитора, изразяващо се в намаляване на имуществото на длъжника – ответник, чрез направения отказ от наследство, останало му от наследодателя му и възпрепятстване на ищеца да се удовлетвори от това имущество.