Разпореждане № 2330 от 08.08.2025, Районен съд - Стара Загора

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 2330 гр. Стара Загора, 08.08.2025 г.

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, III-ТИ НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в закрито заседание на осми август през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Магдалена Момчилова като разгледа докладваното от Магдалена Момчилова Наказателно дело частен характер № 20255530201719 по описа за 2025 година

Днес 08.08.2025г., Магдалена Момчилова, съдия-докладчик по НЧХД № 1719/2025г. по описа на Районен съд Стара Загора, след като се запознах с материалите по делото, повдигнатото с частната тъжба обвинение срещу Р. Р. Р. с ЕГН **********, адрес *** за извършено престъпление (според твърденията в тъжбата) по чл. 147 от НК и извърших проверката по чл. 248, ал. 2 от НПК намирам, че са налице предпоставките на чл. 250, ал. 1, вр. чл. 24, ал. 5, т. 2, вр. чл. 81 и вр. с чл. 82 от НПК за прекратяване на наказателното производство по следните съображения:

В рамките на проверката, която извършва, за да осъществи или не правомощията си по чл. 250, ал. 1 от НПК, съдията-докладчик трябва несъмнено да се убеди дали в тъжбата се твърди, че подсъдимият е извършил престъпление. Тук е мястото да се отбележи, че с промените в НПК, в сила от 05.11.2017 г. не е отпаднала възможността на съдията докладчик да прекрати наказателното производство, в случай, че описаното в тъжбата не съставлява престъпление. Този извод следва от обстоятелството, че разпоредбата на чл. 250, ал. 1 дава възможност на докладчика да прекрати производството в случаите на чл. 24, ал. 5 от НПК, като нормата на чл. 24, ал. 5, т. 2 от НПК сочи, че производството се прекратява, в случай, че описаното в тъжбата не съставлява престъпление. Ето защо се изисква оценъчна дейност на съдията - докладчик, която следва да констатира дали в тъжбата се твърдят факти, които могат да се подведат под определен фактически състав на престъпление по НК.

А след това, в случай че формира такъв положителен извод, съдията-докладчик следва да премине към анализиране на въпроса дали конкретният възведен в обвинението фактически състав демонстрира такова ниво на обществена опасност, което да е годно да накърни защитаваните с криминализацията на престъплението обществени отношения.

Естеството на предмета на проверката по чл. 250 от НПК и в двата й етапа несъмнено включва оценка на твърденията на частния тъжител по същество (а не на доказателствения материал, който е приложен към тъжбата), доколкото предпоставя съотнасяне на фактите към материалния закон. Единствено така може да се постигне 1 предназначението на този вид съдебни правомощия – да се провежда съдебно следствие само по обвинения за извършени престъпления, които са посочени в НК.

Законодателната идея е ясна и е насочена към оптимизиране на правораздавателната дейност чрез фокусиране на съдебния процес върху дейността по доказване на обвинения, които, ако бъдат обосновани, обективно могат да ангажират наказателната отговорност на подсъдимия/ата.

За да сезира валидно съда, тъжбата съгласно чл. 81, ал. 1 НПК, освен че трябва да бъде писмена и да съдържа данни за подателя и за лицето, срещу което се подава, следва да описва обстоятелствата на престъплението.

Съдебният орган, на който е възложена проверката на редовността на тъжбата, е длъжен да установи, дали описаните факти в тъжбата сочат на извършено престъпление, защото без да направи тази преценка съдът не може да даде правна квалификация на деянието, а в този тип дела съдът е единственият субект, който може да определи квалификацията на деянието, вменено на подсъдимия с тъжбата, и съответно следва да бъде преценено дали изобщо, с оглед правната квалификация, това деяние представлява престъпление от частен характер. Последното е от изключително значение изобщо за стартиране на съдебно производство, защото в случай, че описаното в тъжбата не осъществява състав на престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия, то съдът е в невъзможност да изпълни законовото си задължение да даде правна квалификация на обвинението и по този начин подсъдимият се изправя срещу неясно обвинение, което пряко нарушава правото му на защита.

В контекста на посочените принципни правни положения, този съдебен състав намира, че описаното в тъжбата деяние не може да бъде основание за ангажиране на наказателната отговорност на Р. Р. Р. от гр. Стара Загора.

На първо място съдът следва да отбележи какво се разбира под клевета по смисъла на българския наказателен закон - клеветата е накърняване на обществените отношения, гарантиращи спазването на конституционната забрана за накърняване на достойнството на човешката личност, която стои в основата на самоосъзнаването на личността като пълноценна и свободна. За да е осъществен престъпният състав, е необходимо деецът съзнателно да съобщи на друго/други лица неистинни позорящи обстоятелства, свързани с личността на пострадалия. Престъплението е формално и то е довършено от момента, в който друго лице възприеме и осъзнае предадената му от дееца позорна информация за пострадалия. Подобно деяние е в достатъчна степен общественоопасно по смисъла на чл. 10 ЕКПЧ само поради обективната си годност да застраши нечия репутация и добро име, обекти на защита на лични абсолютни субективни права. Поведението на дееца е от естество да засегне споменатите неимуществени блага на личността, респ. обществените отношения, които ги защитават, само ако се разпространяват твърдения, които проверено са неистинни и деецът осъзнава това, като зад паравана на свободата на изразяване той цели злепоставяне на пострадалия.

2

Разгласените обстоятелства трябва да бъдат обективно позорни – недостойни от гледна точка на общоприетите разбирания на обществото, господстващите морални норми; трябва да са от характер да предизвикват еднозначна обществена негативна оценка.

Позорното обстоятелство по смисъла на чл. 147, ал. 1 НК е твърдение за съществуването на определен факт, свързан от дееца с личността на пострадалия, който е от естество да накърни неговото добро име в обществото. Може да се отнася до минало или настоящо поведение на пострадалия, укоримо от гледна точка на общоприетите морални норми, може да се касае до прояви от личния живот на пострадалия (брачна изневяра, побой, тормоз на близките, пиянство), може да се касае до служебни или обществени прояви на лицето и т.н.

Следва да се отбележи и че съставът на клеветата е свързан с разгласяване на определени факти, конкретни обстоятелства, конкретни прояви на засегнатия, а не до вменяване на определени неконкретизирани отрицателни качества, не до отрицателни оценки, съждения, епитети и т.н.

Затова престъплението се осъществява чрез изразяване на твърдения – с конкретизирано съдържание по смисъл да носи информация за конкретно обстоятелство, факт, време, място, лице, процес, а не да са изложени абстрактно и да се сочат лицата и другите инкриминирани данни общо, без да се разбира точно и определено за кое лице се отнасят тези обстоятелства. В този смисъл изводите, които някой си прави от прочетеното или чутото, създаването на различни версии, предположения, аналогии, внушението, мнението – не са клевета. Те не могат да бъдат доказани и не подлежат на доказване.

При преценка дали посочените в тъжбата факти разкриват извършено престъпление, този съдебен състав намира, че отговорът на този въпрос е отрицателен, защото в случая следва да се има предвид, че изначално подаването на искане, сигнал, жалба, заявление, молба и пр. до органите на полицията, съд, прокуратурата или до телефон за спешни повиквания с номератор „112“, обслужван от Дирекция „Национална система 112“ - МВР в конкретния случай, в което се съдържа искане за оказване на съдействие от държавен орган за защита на лични субективни права, не е годно действие, с което може да се осъществи престъпление по чл. 147 от НК. Именно тук е важно да се уточни, че посочването на такива твърдения под формата на сигнал пред държавен орган, призван да пази обществения ред, не може да се приеме за „разгласяване“ по смисъла на чл. 147 от НК, като сезирането на институция с молба за извършване на действия за защита на права е извън обхвата на разгласяването, в смисъла, който законодателят е вложил в това понятие в нормата на чл.

147 от НК. А това е така, защото търсенето на защита срещу неправомерно засягане на личната правна сфера, е действие, на което всеки гражданин в правова държава има конституционно право и държавата, чрез своите органи, има насрещно корелативно задължение да провери подадените сигнали и да се произнесе по тяхната основателност, като съответно упражни властнически правомощия при решаването на въпроса, с който органите на реда са сезирани. С такова действие не може да се приеме, че може да бъде осъществено престъплението клевета, защото пред държавните органи не могат да се 3 разпространяват твърдения, увреждащи честта и доброто име на конкретно лице.

Държавният орган е неперсонифициран субект и той не може да „възприеме“ казаното или написаното по начина, по който може да го стори физическо лице. На следващо място следва да се има предвид и че подаването на сигнал до властите е в особен обществен интерес за правопорядъка въобще и целта на подаването на сигналите е много по-различна от тази при извършването на престъплението „клевета“. Тази цел е защита на лични права, а не накърняване на чужди, поради което такова поведение е несъставомерно и от субективна гледна точка.

Р. Р. е упражнил правото си да подаде сигнал до компетентните институции, което право му е гарантирано както в чл. 45 от Конституцията на Република България така и в чл.

10 КЗПЧОС.

За пълнота и в подкрепа на гореизложеното настоящия съдебен състав намира, че следва да посочи, че ЕСПЧ е имал възможност да разгледа сходен и почти идентичен казус с разглеждания по делото Маринова и други срещу България (обединени дела 33502/07, 30599/10, 8241/11 и 61836/11), по което е постановено решение от 12.07.2016 година.

ЕСПЧ е разгледал жалбата на г-н В. Златанов, който е изразил предположение в хода на производство по съставяне на АУАН, че един от полицейските служители е употребил алкохол. ЕСПЧ в своето решение е изтъкнал, че „тези твърдения са могли да окажат влияние върху професионалното положение на съответните длъжностни лица, да подкопаят авторитета им, да отнемат време и ресурси и да доведат до дисциплинарни или може би дори наказателни санкции срещу тях. Но те са направени от жалбоподателите при упражняването на възможността в едно демократично общество, управлявано от върховенството на закона, частно лице да докладва твърдяна нередност в поведението на длъжностно лице на орган, компетентен да се справи с такъв проблем. Тази възможност е едно от предписанията на върховенството на закона (вж. Z., § 26; K., § 28; и S., § 42, всички цитирани по-горе) и служи за поддържане на доверието в публичната администрация.” (параграф 88 от решението).

По-нататък съдебният състав е обсъдил, че подсъдимите по делата за обида и клевета не са разполагали с някакво специално качество – военнослужещи, държавни служители, адвокати или журналисти, които професии предполагат един по-висок стандарт, от гледна точка на гарантираното от конвенцията право на свободно изразяване, а се касае за частни лица, които се възползват от правото си да подават жалби и възражения пред компетентните органи. ЕСПЧ дори окачествява репресивни действия, ограничаващи гарантираното в член 10 КЗПЧОС, и търсенето на наказателна отговорност на лицата като „задушаване на подаването на жалби срещу длъжностни лица, които образуват производствата, довели до тях.” (параграф 93 от цитираното решение „Маринова и други срещу България”).

Сезирането на институциите със сигнали (писмени или устни) за закононарушения, нередности при извършване на определена дейност, дори и съдържащи оценъчни понятия относно качествата на личността, срещу която се подава сигнала, не може да бъде третирано като осъществяване на престъпния състав на престъплението клевета, тъй като по този 4 начин би се изключило право на гражданите, гарантирано не само от Конституцията, но и от норми на международното право, ратифицирано по предвидения ред.