Решение № 1539 от 01.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1539 гр. Пловдив, 01.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Веселин Пл. Атанасов при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Веселин Пл. Атанасов Гражданско дело № 20255330114193 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от Р. Т. И., ЕГН **********, срещу „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК 175074752, с която е предявен установителен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 19, ал. 4, вр. ал. 5 ЗПК и чл. 26, ал. 1 ЗЗД, за прогласяване нищожността на клаузата, установяваща задължение за кредитополучателя за заплащане на възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“, обективирана в глава VІ „Параметри на кредита по поискана и закупена допълнителна услуга“ от договор за потребителски кредит № *********/21.03.2023 г., сключен между страните.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № *********/21.03.2023 г., по силата на който ищецът получил парична сума в размер на 1000 лева, при фиксиран лихвен процент от 41,00 %. Съгласно глава V от договора – „Поискани от клиента допълнителни възможности“, ответникът предоставял допълнителна услуга „Флекси“ /предоставяне право на промяна на погасителния план на потребителския кредит/. Съгласно глава VІ от договора – „Параметри по кредита по поискана и закупена допълнителна услуга „Флекси“, кредитополучателят дължал заплащане на възнаграждение в размер на 650 лв. за посочената допълнителна услуга. Ищецът сочи, че е усвоил изцяло предоставената му по договора за кредит сума, но не е заплатил сума за закупената услуга „Флекси“, тъй като счита клаузата за нищожна на посочени в исковата молба основания. Твърди, че клаузата за допълнителна услуга „Флекси“ противоречала на добрите нрави, като същата представлявала източник на допълнителна печалба за кредитора.

1

С оглед така предвиденото възнаграждение, което представлявало печалба за кредитора, то същото следва да бъде включено в годишния лихвен процент. В случая това не било сторено и отразеният в договора фиксиран лихвен процент не отговарял на действителния такъв. С посочената клауза за допълнителна услуга се заобикаляло ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Предвид изложеното е направено искане да бъде уважен предявеният иск за прогласяване нищожността на клаузата, установяваща задължение за кредитополучателя да заплати възнаграждение за допълнителна услуга „Флекси“, обективирана в сключения между страните договор за кредит. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „Профи Кредит България” ЕООД със становище за недопустимост на иска поради липса на правен интерес за ищеца от неговото предявяване. В тази връзка се твърди, че няма изискване и/или задължение за заплащане от ищеца на допълнителна услуга „Флекси“, тъй като още на дата 16.01.2025 г. ответното дружество изцяло отписало от системата си задълженията за услуги „Фаст“ и „Флекси“. Сочи се, че на 18.09.2024 г. от страна на ищеца била подадена искова молба за признаване за нищожна на клаузата за допълнителна услуга „Фаст“, обективирана в договор за потребителски кредит № *********, сключен между страните, като по образуваното гр. д. № 15504/2024 г. по описа на РС – Пловдив ответникът признал иска.

Предвид това, ответната страна счита, че ищецът е получил пълна защита на правото си с постановяване на решение по посоченото гражданско дело. По отношение на предявения иск за прогласяване нищожността на обективираната в процесния договор за кредит клауза за допълнителна услуга „Флекси“ се поддържа, че с извънсъдебното си поведение ответното дружество не е дало повод за образуване на настоящото производство по гр. д. № 14193/2025 г. по описа на РС – Пловдив, поради което моли същото да бъде прекратено като недопустимо, като се присъдят и разноски в полза на ответната страна. В случай че производството по делото не бъде прекратено, ответникът заявява, че признава предявения иск за нищожност на оспорената клауза за допълнителна услуга „Флекси“, обективарана в сключения между страните договор за потребителски кредит № *********. Сочи обаче, че в исковата молба некоректно е отразен договореният размер на допълнителната услуга „Флекси“, който е 700 лв., а не както е посочил ищецът – 650 лв. Заявява, че към писмения отговор представя препис от договора за кредит и моли посоченото уточнение да бъде взето предвид от съда. Моли в тежест на ответника да не бъдат възлагани разноски, тъй като с поведението си същият не е дал повод за образуване на делото. Съгласно пакета допълнителни услуги – „Фаст“ е предоставено право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, а „Флекси“ – предоставено право на промяна на погасителния план на потребителския кредит;

Съдът след като се запозна със събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност и на основание чл. 12 вр. с чл. 235, ал.2 ГПК намира за установено от фактическа и правна страна следното.

На основание чл. 153 вр. с чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че между страните е сключен договор за 2 потребителски кредит № *********/21.03.2023 г., в който е обективирана клауза, установяваща задължение за потребителя за заплащане на възнаграждение за допълнителна услуга „Флекси“

Установено е че услугата „Флекси“ представлява предварително разгледани варианти, при които при финансови затруднения на длъжника същият ще може да преструктурира задълженията си по предварително уговорена с кредитора схема за плащания. По същество се касае за управление на кредита по смисъла на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, но не и за допълнителна услуга, свързана с договора за потребителски кредит по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК.

В договора за кредит е уговорен ГПР без да са включени разходите за пакет допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ с което е нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, което води до недействителност на целия договор на основание чл. 22 ЗПК

В случая, не са спазени изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

В процесния договор никъде не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Ето защо, не е ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема.

След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях. Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания.

Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се 3 предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д.

№ 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.

Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването му, поради което договорът е недействителен – така Решение по в.гр.д. № 2533/21 г. на ПОС.

Стойността на пакета за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ следва да бъде включено в ГПР. Стойността на пакета представлява допълнително възнаграждение за заемодателя за предоставянето на сумата /т.нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с чл.19, ал.4 ЗПК.

Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО.

Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В този смисъл - Решение № 260123/25.09.2020 г. по в. гр. д. № 1214/2020 г.; Решение № 682/7.07.2020 г. по в. гр. д. № 880/2020 г.; Решение № 1375/22.11.2019 г. по в. гр. д. № 1983/2019 г.; Решение № 220/18.02.2020 г. по в. гр. д. № 2957/2019 г.; Решение № 1411/29.11.2019 г. по в. гр. д. № 1207/2019 г.; Решение № 1510/13.12.2019 г. по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33/8.01.2020 г. по в. гр. д. № 2344/2019 г. на ПОС и др. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост ГПР не се уговаря между страните.

Посочването на стойност, по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Следователно, предявения иск е доказан и като такъв следва да бъде уважен като се 4 признае по отношение на ответника, че клаузата, установяваща задължение за кредитополучателя за заплащане на възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“, обективирана в глава VІ „Параметри на кредита по поискана и закупена допълнителна услуга“ от договор за потребителски кредит № *********/21.03.2023 г е нишожна.

С оглед изхода на спора по делото в полза на ищцата следва да се присъдят разноски в размер на сумата от 50 лева за държавна такса/25,56 евро и на основание чл. 38 ЗА в полза на адв. С.Н. адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 400 лева/204.52 евро.

При определяне хонорара на адв. С.Н. съдът отчита, че не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения по НМРАВ № 1/2004 г. – сега Наредба за възнагражденията за адвокатска работа / НВАР / № 1/2004 г., определени единствено на база материалния интерес – на основание Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С – 438/22. За определяне размера на дължимото се адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 от ЗА следва да бъдат съобразени видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа, както и фактическата и правна сложност на делото, като преценката относно тези критерии е обективна и конкретна за всяко дело /в този смисъл са Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т.д. № 1908 по описа за 2022 г. на ВКС, Търговска колегия и Определение № 343 от 15.02.2024 г. по т.д. № 1990 по описа за 2023 г. на ВКС, Търговска колегия/.