Определение № 4406 от 20.12.2022, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4406 гр. София, 20.12.2022 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Марио Първанов

Членове:

Маргарита Георгиева

Николай Иванов като разгледа докладваното от Николай Иванов Частно касационно гражданско дело № 20228003104239 по описа за 2022 година Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Л. П. П., срещу определение №1740/05.07.2022 г. постановено по в.ч.гр.д. № 998/2022 г. на С о ф и й с к и апелативен съд, с което е потвърдено определение № 405/14.12.2021 г. по гр. д. № 452/2021 г. на Софийски окръжен съд за прекратяване на основание чл.130 ГПК на производството по делото.

В жалбата се съдържат оплаквания за незаконосъобразност на атакуваното определение, иска се неговата отмяна и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Частната жалба е редовна, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимно лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2 , вр. чл. 260 и 261 ГПК .

В допълнително представеното изложение по чл. 284, ал.3, т. 1 вр чл.

278, ал. 4 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване, като страната сочи наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т. 3 ГПК. Поставени са следните въпроси: 1.

„Представляват ли неизяснени обстоятелства по смисъла на чл.127, ал,1, т, 4 от ГПК, съответно основание за връщане на ИМ, непосочването, от ищеца по чл.2в от ЗОДОВ, на конкретни норми от ПЕС, чието нарушаване е причинило вредите му?“ и 2. „Представлява ли неизяснено обстоятелство по смисъла на чл. 127, ал.1, т, 4 от ГПК, съответно - основание за връщане на ИМ с основание чл.2в, ал.1 , т. 2 от ЗОДОВ, твърдение на въззивен съд, че с установяването на неправилни изводи във влязъл в сила съдебен акт, съответно понесени поради това вреди от ищеца по ЗОДОВ, се цели да бъде ревизиран краен резултат от съдебен спор по реда на чл.2в, ал.1, т.2 от ЗОДОВ, въпреки съществуващата вече практика на ВКС, че исковете чл.2в, 1 ал.1, т.2 от ЗОДОВ не представляват правно основание за отмяна на влязло в сила съдебно решение, тъй като такова основание липсва и не е посочено по смисъла на чл.303 от ГПК?". Релевират се и основанията по чл. 280, ал. 2, пр.

3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение.

Насрещните страни - Върховния касационен съд, Софийски градски съд, и Народното събрание на Р България са представили писмени отговори на жалбата, в които сочат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

За да се произнесе, съставът на ВКС, Трето гражданско отделение намира следното:

С обжалваното въззивно определение е потвърдено първостепенното определение, с което на основание чл. 130 ГПК е прекратено производството по делото по предявените от касатора против Софийски районен съд, Софийски градски съд, Върховен касационен съд на РБ и Народно събрание на Република България съединени искове с правно основание чл. 2в от ЗОДОВ, вр. чл. 4, § 3 от Договора за ЕС и чл. 9, § 1 от Регламент № 1889/2005 г. на ЕП и на Съвета от 26 октомври 2005 г. за обезщетение на имуществени и неимуществени вреди, претърпени в следствие от нарушение на общностното право от страна на ответниците. Въззивният съд е посочил, че съгласно чл.

127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК исковата молба следва да съдържа изложение на обстоятелствата на които се основава иска и в какво се състои искането, като изпълнението на това законово изискване е от съществено значение за провеждане на законосъобразен процес. Приел е, че в случая, независимо от дадените от първоинстанционния съд указания, в исковата молба „няма никаква яснота и не са посочени каквито и да било конкретни норми от правото на ЕС, за чието нарушение, да се твърди, че е в причинна връзка с претърпени имуществени и неимуществени вреди“. Според съда изложението в ИМ съдържало разбиранията на ищеца доколко е приложен правилно закона от съдилищата в приключилото с влязъл в сила съдебен акт, производство и целта била да бъде ревизиран крайния резултат от този спор, което не можело да бъде постигната по реда на чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ. Прието е, че при липса на изложени конкретните факти и нарушения на правни норми на правото на ЕС, исковата молба била нередовна, и производството по делото следва да бъде прекратено.

Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалвания акт, респ. от разрешаването на който зависи изходът на спора по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. ВКС може да допусне касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – без да 2 са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК, само когато е налице вероятност обжалваното определение да е нищожно или недопустимо, или когато то е очевидно неправилно.

Поставените въпроси, обобщени и уточнени от състава на Върховния касационен съд, се свеждат до въпроса за критериите за преценка, дали са били отстранени първоначалните недостатъци на ИМ, изразяващи се в непълнота на изложение на обстоятелствата по смисъла чл.127 ал.1 т.4 ГПК, на които се основава иска.

Въпроса е от значение за постановения резултат, като разрешението му е в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което обуславя допускане на касационно обжалване.

ПЕС не урежда изрично иска за ангажиране отговорността на държавата за нарушаването му, материално-правните предпоставки на този иск са изведени в практиката на Съда на Европейския съюз /СЕС/ въз основа на принципа на лоялно сътрудничество между държавите - членки. Според СЕС принципът на извъндоговорна отговорност на държавите-членки е присъщ на системата на Договорите, на които се основава Съюзът и той ги задължава да поправят вредите, причинени на частно-правни субекти вследствие на нарушения на общностното право. Редът за реализиране на тази отговорност се определя от националния правов ред в рамките на процесуланата автономия на държавите- членки, поради което и със ЗИДЗОДОВ /ДВ, бр.94 от 29.11.2019 г. / са приети разпоредбите на чл. 2в, ал.

1- 4, уреждащи приложимия процесуален ред за реализиране на отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз- или чрез предявен против самата нея иск или в изрично предвидените от закона случаи, какъвто е настоящият, от причинилият увреждането орган като процесуален субституент при условията на процесуална суброгация, участващ в процеса от свое име без носителят на задължението, който е обвързан от силата на пресъдено нещо на решението, да може да вземе участие в него. СЕС извежда три материални предпоставки за ангажиране на тази отговорност: нарушената правна норма от правото на ЕС следва да предоставя права на частноправни субекти; нарушението трябва да е „достатъчно съществено“ или „явно квалифицирано“; в причинна връзка от нарушението да са настъпили вреди за частноправния субект.

Ищецът индивидуализира предмета на иска/исковете, чрез правопораждащите юридически факти, петитум и страни. Основанието на иска, т.е. обстоятелствата на които се основава същия обхваща фактите, от които произтича пренендираното с исковата молба материално субективно право. При търсене на обезщетение за причинени вреди последните трябва да бъдат ясно посочени поотделно по вид и по размер, както и всяка вреда в резултат на чие поведение е /при гаранционнообезпечителната отговорност е достатъчно твърдение, че деликтът е осъществен от субект, за който ответникът отговаря/ и в какво се изразява деликтното поведение. За страната 3 е налице задължение, при сезиране на съда, да посочи в ИМ, съответно в допълнителна молба по чл.129 ал.2 вр. с ал.5 ГПК, ясно, точно и последователно конкретните обстоятелства /т.е. факти/, от които произтича пренендираното с исковата молба материално субективно право. Преценката за наличието на тези обстоятелства, за наличието или не на причинна връзка на същите със съответните вреди, които се претендират и тяхното обезщетяване е преценка по основателността на иска.

Въззивното определение е постановено в противоречие с дадените разяснения, а още и в противоречие със задължителните указанията в Тълкувателно решение № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, според което инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, следва самостоятелно да установи фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, като не е обвързан от изложените в частната жалба оплаквания. Това означава, че трябва ясно да изясни предмета на произнасяне, да вземе становище по всички обстоятелства, да се обоснове ясно, пълно и точно, като извърши цялостна проверка, както за валидност и допустимост на обжалваното определение, така и относно неговата законосъобразност.

В мотивите въззивният съд не е уточнил за кои искове е приел, че са с неясно и неуточнено основание /като твърдения за правопроаждащи юридически факти/. Общите мотиви, че „независимо от дадените от съда указания, в исковата молба няма никаква яснота и не са посочени каквито и да било конкретни норми от правото на ЕС, за чието нарушение, да се твърди, че е в причинна връзка с претърпени имуществени и неимуществени вреди“, не отговарят на изискванията на чл. 236, ал. 2 ГПК и на практика лишават странните от възможност за ефективна защита – да изложат конкретните си съображения и възражения във връзка с фактическите изводи и правни заключения на съда относно всеки от предявените искове – той редовно ли е бил предявен, по отношение на него има ли законосъобразни и точни указания по чл. 129, ал. 1 ГПК, съответно последвало ли е пълно и своевременно уточнение, в следствие на което да бъде обоснован извод относно допустимостта на иска.

По всяка отделна претенция, с която е сезиран, съдът следва да прецени наличието на процесуалните условия и липсата на процесуални пречки за съществуването и за надлежното упражняване правото на иск. При нередовност на исковата молба, съдът дава указание до ищеца да я отстрани.

Ако нередовността касае само част от заявените искове, указанията са конкретно за съответните претенции и неизпълнението им в срок има за последица връщане на исковата молба само в частта по нередовните искове.

Няма законово основание по чл. 129, ал. 2 ГПК да се върне, съответно да се прекрати образувано вече съдебно производство по надлежно предявен иск. В случая въззивният съд е прекратил производството и по отношение на 4 претенции които не са нередовни или недопустими, като е приел, че целта на ищеца била да бъде ревизиран крайния резултат от приключилото с влязъл в сила съдебен акт, производство по посочените в исковата молба дела, и че това не можело да бъде постигнато по реда на чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ.

Следва да се посочи, че съобразно трайно установената практика на СЕС, силата на пресъдено нещо не може да е пречка за реализиране на отговорността на държавата да обезщети вредите от нарушение на ПЕС, извършено с влязло в сила решение на национална юрисдикция. Изрично в мотивите към решението си по дело № C-173/03 СЕС заключава, че ПЕС се противопоставя на прилагането на национален закон, който изключва отговорността на държавата в случаите, в които нарушението произтича от погрешното тълкуване на правото от страна на националния съд или от погрешната му оценка на фактите и доказателствата, тъй като тези дейности представляват основна част от правораздавателната дейност и неправилното им упражняване може да доведе до явно нарушаване на ПЕС.

Невъзможността държавата да бъде подведена под отговорност за нарушаване на правото на ЕС от страна на национален съд в подобни случаи означава принципът за отговорността на държавата да бъде изпразнен от смисъл.