Решение № 945 от 19.12.2024, Районен съд - Горна Оряховица

РЕШЕНИЕ

№ 945 гр. Горна Оряховица, 19.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ГОРНА ОРЯХОВИЦА, VI СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Красимира Ив. Николова-Петрова при участието на секретаря Милена Гр. Д.а като разгледа докладваното от Красимира Ив. Николова-Петрова Гражданско дело № 20244120100483 по описа за 2024 година

,за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са искове с правно основание чл.26,ал.1 от ЗЗД и иск с правно основание чл.55,ал.1,пр.1 от ЗЗД.

Ищецът Р. Д. П. с ЕГН **********, с адрес: гр.Д.О. ул..., чрез пълномощник – адв. П. С.

П. от САК, твърди в исковата си молба, че на 22.11.2023г. между ищеца и "Изи Асет Мениджмънт" АД е сключен договор за паричен заем № 4959305 от 22.11.2023г., по силата на който е усвоен кредит в размер на 1000 лв. за срок от 30 седмици. Сочи, че записаният в договора ГПР е в размер на 40.39 %, фиксираният годишен лихвен процент е в размер на 35%; договорената вноска по кредита е в размер на 74.07 лв., а общата дължима сума от потребителя - 1111.05 лв. Заявява, че съгласно чл.4 от договора заемополучателят следва да обезпечи задължението си с осигуряване на поне едно от следните обезпечения: две физически лица - поръчители, всяко от които да отговаря на множество изисквания, подробно описани в исковата молба; банкова гаранция с бенефициер - заемодателя, за сумата по чл.2,т.7 от договора, със срок на валидност тридесет дни след крайния срок за заплащане на задълженията по договора; или одобрено от заемодателя дружество - поръчител, което предоставя гаранционни сделки. Твърди, че във връзка с посоченото изискване от договора за заем и на датата на неговото сключване (22.11.2023г.) на кредитополучателя се предоставя договор за предоставяне на гаранция, носещ същия идентификационен номер, както номерът на договора за заем. Заявява, че вторият договор се сключва с "Файненшъл България" ЕООД, като по силата на него кредитополучателят трябва да заплати на 1 дружеството сумата в размер на 553.95 лв. (чл.3,ал.1 от същия), разсрочена ведно със задълженията по кредита, като разсрочването и по двата договора е на 30 равни вноски.

Посочва, че в погасителния план по договора за кредит е формирана капитализирана вноска в размер на 111 лв., включваща възнаграждение за предоставяне на гаранция от 36.93 лв. и вноска по кредит 74.07 лв., а в резултат на това за усвоена главница в размер от 1000 лв. и за период на ползване от около 6 месеца от кредитополучателя се изисква да заплати 1665 лв., от които: 1111.05 лв. към кредитора "Изи Асет Мениджмънт" АД и 553.95 лв. към гаранта "Файненшъл България" ЕООД.

Заявява, че сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК. Твърди, че процесният договор за кредит е недействителен на основание чл.22 ЗПК, поради нарушаване на изискванията на чл.11,ал.1,т.9 и т.10 от ЗПК във вр. чл.19 от ЗПК, като в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочване като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР, но липсва посочване на останалите компоненти от лихвения процент, записани в чл.11,ал.1,т.9 от ЗПК; липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР, в т.ч. кои компоненти са включени в него и как се формира посочения с договор размер, кои са допусканията, които са използвани при изчисляването. Твърди, че в настоящия случай дължимото по договора за предоставяне на гаранция възнаграждение за гарант не е включено при изчисляването на годишния процент на разходите. Предвид обстоятелството, че договорът за паричен заем и договорът за предоставяне на гаранция са сключени в един и същи ден, носят един и същи идентификатор, двете дружества са „свързани лица", както и че кредиторът е включил размера на възнаграждението за гарант в погасителния план по кредита, счита, че разходът за гарант е бил известен на кредитора към датата на сключване на договора за кредит. В тази връзка счита, че кредиторът е нарушил императивното правило на чл.19,ал.1 от ЗПК и незаконосъобразно не е включил възнаграждението за гарант в размера на ГПР (въпреки че го е включил в погасителния си план). Посочва, че ако същото е било включено, действителният ГПР би възлизал на повече от 180 %. Ето защо счита, че е налице нарушение на разпоредбата на чл.19,ал.4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията по договора. Сочи, че с тези си действия кредиторът е заобиколил изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест за длъжника. Заявява, че в договора е уговорен лихвен процент в размер на 35 % и ГПР в размер на 40.39 %, като не става ясно какво представлява разликата между горните проценти и кои разходи покрива, а отделно от това е предвидено възнаграждение за гаранция, което поставя потребителя в положение да не знае точно в какъв размер е оскъпяването му по кредита и което обуславя пороците на договора по чл.11,ал.1,т.9 и т.10 от ЗПК. Счита, че неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на ГПР злепоставя и самата цел на Директива 2008/48/ЕО на ЕП и Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити - да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин потребителят не може да сравни адекватно продуктите 2 между различните конкуренти. Ето защо счита, че неправилното изчисляване и посочване е самостоятелно основание за недействителност на договора, като в случая посочването на ГПР е изведено и като съществено условие на договора по силата на ЗПК. Счита, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл.68д,ал.1 и ал.2,т.1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС. Позовава се на Решение от 15.03.2012г. по дело С-453/10 на ЕСЕ, според което „търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща" по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета. Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на ЕП и на Съвета („Директива за нелоялните търговски практики"), доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел". Счита, че посочването в договора за кредит на понисък от действителния ГПР представлява невярна информация, която подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл.19,ал.4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Твърди, че договорът за паричен заем е нищожен и на друго основание, а именно клаузата за заплащане на договорна лихва накърнява „добрите нрави". Заявява, че процесната клауза за възнаградителна лихва по договора накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което същата се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, счита, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор, а в тази връзка недействителността на уговорката относно договорната лихва води до нищожност и на целия договор /per argumentum чл.11,ал.1,т.9 във вр. чл.22 от ЗПК/.

Твърди, че клаузата на чл.4 от договора е нищожна и самостоятелно основание - чл.21,ал.1 от ЗПК, като заобикаляща изискванията на чл.19,ал.4 от ЗПК. Твърди, че в случая е предвидено възнаграждение за дружеството-поръчител, което води до скрито оскъпяване на кредита; включено по този начин към погасителните вноски, тази сума се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.

Счита, че клаузата на чл.4 от процесния договор за кредит е неравноправна и нарушава изискванията на чл.143,ал.2,т.5 от ЗЗП и чл.147,ал.1 от ЗЗП, като сама по себе си тази клауза противоречи на добрите нрави и добрите търговски практики и илюстрира директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, задължавайки последния, при неизпълнение на негови задължения, да осигури обезпечение, да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка (чл.143,т.5 ЗЗП). Наред с изложеното счита, че същата не е формулирана по ясен 3 и недвусмислен начин съгласно чл.147,ал.1 от ЗЗП, като не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора по смисъла на чл.143,ал.2,т.19 от ЗЗП. Счита, че в процесния случай се явява неприложима хипотезата на чл.26,ал.4 от ЗЗД по отношение на нищожността на частта от договора, в която се уговарят годишния процент на разходите и годишния лихвен процент, тъй като същите са незаместими по право от повелителните правила на закона, като сделката не би била сключена при годишен процент от разходите, надвишаващ изискването на чл.19,ал.4 от ЗПК.

Предвид изложеното счита, че процесният договор е недействителен на основание чл.11,ал.

1,т.9 и т.10 ЗПК вр. чл.22 от ЗПК, чл.26,ал.1 от ЗЗД, както и чл.146,ал.1 от ЗЗП. Сочи, че съгласно чл.22 от ЗПК, когато не е спазено изискването за съдържането в договора на дори на един от посочените елементи, какъвто е размерът на годишния процент на разходите съгласно чл.11,ал.1,т.10 ЗПК, целият договор за потребителски кредит е недействителен.

Счита, че сключеният договор за предоставяне на гаранция е нищожен на основание чл.26 от ЗЗД и чл.146,ал.1 от ЗЗП, тъй като не са спазени изискванията на чл.11, чл.19,ал.4 от ЗПК във вр. чл.22 от ЗПК, както и на основание чл.68е, чл.143,ал.1 и чл.147 от ЗЗП. Твърди, че договорът противоречи на добрите нрави съгласно чл.26,ал.1 от ЗЗД. Посочва, че в настоящия случай за кредит в размер на 1000 лв. и срок за ползване от около 6 месеца, от кредитополучателя се изисква да заплаща за допълнителна услуга по поръчителство в размер на 553.95 лв., която сума е съизмерима с главницата по договора и от кредитополучателя се изисква да заплати около 5 пъти повече възнаграждение по обезпечителната сделка, сравнено с разхода по главната сделка. Твърди, че в случая срещу заплащането на възнаграждението по договора за гаранция ищецът не е получил никаква услуга, а единствено задължението му се прехвърля от едното дружество на другото, които са свързани помежду си. Счита, че този договор за гаранция е изначално лишен от основание. Твърди, че клаузите на договора за предоставяне на гаранция нарушават изискванията на чл.143,ал.2,т.19 от ЗЗП и чл.147,ал.1 от ЗЗП, противоречат на добрите нрави и добрите търговски практики, като илюстрират директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, и не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването не само на акцесорната сделка, но и на главната. Счита, че е налице правен интерес от предявяване на настоящия осъдителен иск срещу ответното дружество "Файненшъл България" ЕООД на основание чл. 26 от ЗЗД и чл.146,ал.1 от ЗЗД във вр. чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД за сумата от 553.95 лв., като заплатена по нищожен договор за предоставяне на гаранция.

Моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на договор за паричен заем № 4959305 от 22.11.2023г., сключен с "Изи Асет Мениджмънт" АД, като противоречащ на императивните изисквания на Закона за потребителския кредит, Закона за задълженията и договорите и Закона за защита на потребителите. Моли съда да прогласи нищожността на договор за предоставяне на гаранция № № 4959305 от 22.11.2023г., сключен с "Файненшъл България" ЕООД, като противоречащ на императивните изисквания на ЗПК, ЗЗД и ЗЗП, 4 както и като заобикалящ изискванията на чл.11 и чл.19,ал.4 от ЗПК и нарушаващ добрите нрави. Моли съда да осъди, на основание чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД ответника "Файненшъл България" ЕООД, ЕИК: 202513690, да заплати на Р. Д. П. сума в размер на 553.95 лв., представляваща недължимо платени суми във връзка с договор за предоставяне на гаранция, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на настоящата искова молба до датата на окончателно й заплащане. Моли съда да осъди ответниците да заплатят направените разноски в настоящото производство и адвокатско възнаграждение, като присъдените суми да бъдат преведени по следната специална банкова сметка: "Обединена Българска Банка" АД, IBAN: ...