Решение № 51 от 17.03.2026, Районен съд - Първомай

РЕШЕНИЕ

№ 51 гр. Първомай, 17.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ВТОРИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: СОФИЯ СТ. ТЮТЮНДЖИЕВА при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова като разгледа докладваното от СОФИЯ СТ. ТЮТЮНДЖИЕВА Гражданско дело № 20255340100730 по описа за 2025 година

Предявени са обективно съединени искове от Д. Г. И. срещу „ЮтеКредит България“ ЕООД при условията на евентуалност с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 21, ал. 1, вр. чл. 10а, ал. 2, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл.

124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП и чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за установяване, че клаузата от Договор за кредит № ********************* от 14.06.2022 г. за заплащане на такса за разглеждане е нищожна.

Едновременно с това е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 104,84 лв., представляваща платена без правно основание сума за такса за разглеждане по Договор за кредит № ********************* от 14.06.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 18.11.2025 г., до окончателното изплащане на вземането.

Ищецът Д. Г. И. твърди, че е страна по Договор за кредит № ********************* от 14.06.2022 г., сключен с ответника „ЮтеКредит България“ ЕООД, по силата на който следвало да върне сума в общ размер от 1104,84 лв., от които 1000 лв. главница по кредита, 0 лв. лихва и такса за разглеждане в размер на 104,84 лв. при ГПР от 49,46 % и ГЛП от 0 %. Съгласно договора следвало да заплати таксата за разглеждане в размер на 104,84 лв. Сочи, че заемът бил погасен, като заплатил по него сума в общ размер от 1104,84 лв., от които 1000 лв. главница и такса за разглеждане в размер на 104,84 лв. Счита обаче тази клауза за нищожна, тъй като противоречала на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, както и водела до заобикаляне на ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поддържа, че законът не допуска кредиторът да изисква заплащането на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на 1 кредита. Твърди още, че със заплащането на таксата за разглеждане се накърнявали добрите нрави, доколкото с нея се стигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации, като таксата представлявала неоснователно обогатяване за заемодателя под формата на допълнително възнаграждение. Навежда доводи за неравноправност на клаузата по смисъла на ЗЗП и на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. По тези съображения моли да бъдат уважени предявените искове.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „ЮтеКредит България“ ЕООД, с който излага съображения за неоснователност на предявените искове. Не оспорва, че между страните е сключен договор за кредит при посочените от ищеца параметри, като твърди, че неразделна част от договора били и общите условия, обективирани в Рамково споразумение за потребителски кредити № *********************. Посочва, че ГПР включвал единствено таксата за разглеждане, тъй като не била договорена възнаградителна лихва, и бил в законоустановения размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поддържа, че таксата за разглеждане се дължала на основание ал. 1 на чл. 10а ЗПК, а не по ал. 2, тъй като била за допълнителна услуга. Не били нарушени принципите на добрите нрави и съразмерността, доколкото оскъпяването по кредита било единствено таксата за разглеждане. По тези съображения моли да бъдат отхвърлени предявените искове.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

В случая от представените писмени доказателства се установява, че на 14.06.2022 г. между страните е сключен Договор за кредит № *********************, по силата на който ответникът – в качеството на кредитор, е предоставил на ищеца – в качеството на заемател, кредит в размер на 1000 лв., като е уговорено сумата да бъде върната разсрочено на 5 месечни вноски. Посочен е фиксиран годишен лихвен процент в размер на 0 % и годишен процент на разходите в размер на 49,46 %. Общата дължима сума е в размер на 1104,84 лв. В контракта е уговорено кредитополучателят да заплати на кредитора такса за разглеждане в размер на 104,84 лв. Посочено е, че тази такса се дължи в деня на подписване на индивидуалния договор за кредит, като същата бива възстановена от клиента с дължимите месечни вноски съгласно погасителния план.

Не е налице спор и че ищецът е заплатил на ответника сумата от 104,84 лв., представляваща такса за разглеждане.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

В разглеждания казус сключеният между страните контракт по своята правна същност и съдържание представлява договор за потребителски кредит, по отношение на който намират приложение разпоредбите на ЗПК. Според чл. 10а, ал. 1 ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Целта на тези такси и комисиони по смисъла на цитираната разпоредба е покриване на административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от основната, каквато е предоставянето на заем.

Съгласно разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, 2 доколкото те са част от дейността му по предоставяне на заемни средства. От приобщеното по делото Рамково споразумение за потребителски кредити № *********************, в което са обективирани общите условия по договора, се установява, че процесната такса се дължи за разглеждане на искането за отпускане на кредит и получаване на отговор по него. Таксата се дължи еднократно, но заплащането й от потребителя е разсрочено, като сумата се начислява към вноските по кредита според погасителния план. Ето защо съдът счита, че таксата за разглеждане всъщност не е дължима за допълнителна услуга, както се твърди от ответното дружество, доколкото разглеждането на искането на потребителя за отпускане на кредит, предвид естеството на посоченото действие, е част от основната дейност на заемодателя по предоставяне (усвояване и управление) на кредит. Т. е. по отношение на изисканата такса следва да намери приложение забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, а не разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, даваща възможност за получаване на такси и комисиони за предоставени на потребителя допълнителни услуги. Разглеждането на искане за отпускане на заем няма пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора за кредит, а в случая се касае за една предварителна дейност, предхождаща сключването на кредитно съглашение. Основната дейност на кредитора по предоставяне на парични средства в заем съдържа задължението при подадено заявление за предоставяне на паричен ресурс да се разгледат документите, без значение в какъв срок се случва това. Разглеждането на искането за заем преди отпускането му представлява действие по предоставяне на кредита (следователно – и по усвояването му). То не е част от насрещните престации по вече сключен договор за кредит, поради което кредиторът не може да изисква да получи нещо в замяна (в този смисъл са и съображенията и практиката, посочени в т. 61 и т. 62 от Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C-714/22).

Във връзка с горното, следва да се има предвид разпоредбата на чл. 16, ал. 1 ЗПК, която вменява на кредитора задължението да извърши предварителна преценка относно кредитоспособността на потребителя. Затова не може да се приеме, че с разглеждането на искането за отпускане на кредит заемодателят осъществява допълнителна услуга, обосноваваща съответно насрещно възнаграждение. От изложеното се налага заключение, че клаузата за заплащане на такса за разглеждане е уговорена в нарушение на императивната разпоредба на чл. 10а, ал. 2 ЗПК.

Изискваната от ответника такса за разглеждане на искането за опускане на кредит, подадено от ищеца, всъщност представлява скрита печалба. Начислено е едно допълнително възнаграждение за кредитора в размер на 104,84 лв., което има за цел заобикаляне на забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Ето защо съдът приема, че клаузата на процесното кредитно съглашение, предвиждаща заплащането на такса за разглеждане, е нищожна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК.

Доколкото несъответствието между посочената клауза и разпоредбите на ЗПК е налице още към момента на сключване на контракта, то с оглед разпоредбата на чл. 26, ал. 1, вр. ал. 4 ЗЗД в тази част договорът не е породил правно действие, а нищожността на тази уговорка означава, че не е възникнало и задължение за заплащането на такса за разглеждане. Затова съдът счита за основателен предявения иск за установяване недействителността на клаузата за заплащане на такса за разглеждане в разрез със забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, поради което същият следва да бъде уважен. В тази връзка, тъй като никоя клауза не може да бъде нищожна на повече от едно основание, съдът не дължи произнасяне по останалите наведени от ищеца доводи за недействителност на тази уговорка.

3

За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание в обективната действителност следва да са се проявили следните факти: ищецът да е заплатил претендираната сума на ответното дружество въз основа на нищожна договорна клауза. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът следва да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т. е. – че съответната клауза от договора за заем е действителна.

Предвид установената по делото нищожност на клаузата за заплащане на такса за разглеждане се налага изводът, че потребителят не дължи заплащането й.

Следователно за ответника е възникнало задължението да върне на ищеца заплатената такса, която се явява платена при начална липса на основание. Тъй като страните не спорят, че ищецът е заплатил изцяло таксата за разглеждане в размер на 104,84 лв., тази сума се явява получена без основание от ответника и подлежи на възстановяване.

По тези съображения искът с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на недължимо платеното следва да се уважи до пълния предявен размер от 104,84 лв. – платена без правно основание такса за разглеждане по Договор за кредит № ********************* от 14.06.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 18.11.2025 г., до окончателното изплащане на вземането.

С оглед принципа на чл. 11, ал. 2 ЗВЕРБ за автоматично превалутиране на суми от левове в евро, на ищеца следва да се присъди равностойността на исковата претенция в евро, т. е. сумата от 53,60 евро.

По разноските:

Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят направените по делото разноски за държавна такса и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съобразно уважената част от иска.

В настоящото производство ищецът е извършил разноски за държавна такса в размер на 100 лв., като му е била предоставена безплатна правна помощ. Според чл. 38, ал. 2 ЗАдв в случаите по ал. 1, когато адвокат е оказал безплатна правна помощ, и в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на възнаграждение в определен от съда размер, който не може да е по-нисък от предвидения в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. В случая обаче следва да се съобрази Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С438/22, според което чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висш адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед целта“ по смисъла на тази разпоредба. Затова националният съд е длъжен да откаже да приложи такава национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Следователно, предвид даденото задължително тълкуване в решението на СЕС, съдът не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, а може да ги ползва единствено като ориентир. Ето защо, като взе предвид цената на двата иска, липсата на особена правна и фактическа сложност, тъй като се касае за спор, по който вече има трайна съдебна практика, както и обстоятелството, че фактите, на които се основават и двете кумулативно съединени 4 претенции, произтичат от едно и също кредитно съглашение и по-точно от преценката за валидност на негова клауза, това, че е приключило в едно съдебно заседание, на което адв. М. не е присъствал и в хода на което са приети единствено представените писмени доказателства, съдът намира, че справедливият размер на адвокатското възнаграждение за процесуалния представител на ищеца възлиза на сумата от 245,42 евро, ведно с начислен ДДС. Това е така, тъй като при присъждането на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв, вр. § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. следва да включва ДДС (така Определение № 490 от 19.09.2017 г. по ч. т. д. № 1082/2016 г. на ВКС, II т. о.). По тези съображения ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. М. сумата от 245,42 евро за адвокатско възнаграждение.