Решение № 834 от 31.07.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 834 гр. Стара Загора, 31.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Олга Златева при участието на секретаря Невена Иванова като разгледа докладваното от Олга Златева Гражданско дело №

20265530100889 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба на Ц. Б. С. от ***************** против „Вивус.БГ“ ЕООД - гр. София.

Ищецът твърди, че е сключил Договор за кредит № **********/11.04.2024г. с ответника, по силата на който, като кредитополучател, е получил сумата в размер на 550 лева, при ГПР 49.70%, годишен лихвен процент 40.97%.

На 17.04.2024г. сключва Анекс за допълнителна сума към договора, по силата на който получава допълнителна сума от 550 лева. Съгласно договора и анекса към него, ищецът следвало да заплати главница от 1050 лева, лихва от 32 лева и допълнителна услуга такса разглеждане в размер на 223.31 лева.

Кредитополучателят заплатил по процесния договор и анекси сумата от 1305.31 лева, от който главница - 1050 лева, лихва от 32 лева и такса за разглеждане от 223.31 лева.

Счита, че процесният договор е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл. 22 от ЗПК, а в условията на евентуалност, че допълнителната услуга „такса разглеждане“ по договора за кредит е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 33 от ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.

Счита процесния договор за кредит за недействителен на специалните основания по чл. 22 от ЗПК., във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, тъй като в договора за кредит не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив.

Визираната неяснота съществено ограничавала правата на ищеца, като се явявала основание за обявяване недействителността на процесния договор за кредит.

Наред с това, разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК сочела, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на 1 разходите по определения в приложение № 1 начин.

Годишният процент на разходите следвало да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислявал по специална формула. Спазването на това изчисление, давало информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В процесния договор за потребителски кредит е посочена само абсолютна стойност на ГПР.

Липсвала ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Доколкото е предвидена дължимостта на допълнителни такси, не ставало ясно, дали същото е включено в ГПР, изобщо нямало никаква информация, какво точно е включено в процента на ГПР, дали е само лихвата, дали е лихва и други разходи, които е следвало да бъдат подробно описани. В случая, в договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсвала. Следвало да се има предвид, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. Тези съставни елементи оставали неизвестни, при което се създавали предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не ставало ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е предвидена дължимост и на допълнителни такси. От изложеното не можело да се направи еднозначен извод, че разходите са включени при формиране на ГПР, нито че същите са изключени. Ето защо, не било ясно по какъв начин е формиран, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задавал допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следвало по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях. Именно и поради това, процесният договор за потребителски кредит се явявал недействителен, поради неспазване на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Наред с това, не било ясно посочената годишна лихва в договор за кредит как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят бил поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. За да бъде спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, следвало в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения паричен заем представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които заемателят ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на заемателя в положение, за да разбере действителния размер на ГПР, да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречала на изискването за яснота, въведено в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

На следващо място, съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1. Точка 1 от ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" били всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с 2 договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. С оглед цитираната разпоредба заплащането на сумата по допълнителните такси следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то било пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно е на кредитора и се заплаща от потребителя. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи за неустойка се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС №426/2014г.

Наред с това, посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2 ,т. 1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10, С-377/14, С-448/17, С-344/14, С290/19, С535/2020 г. се приемало, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлявало един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. ЗЗП.

В случая следвало да бъде взета предвид и разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, която е приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочвала, че когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит бил изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените били и тези по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР. Въз основа на това процесният Договор за кредит № **********/11.04.2024 г. следвало да се прогласи за недействителен.

По отношение на евентуалния ни иск за нищожност на клаузата „такса разглеждане“ на първо място, счита, че така уговорената допълнителна такса е нищожна на основание чл.10а, ал. 1 от ЗПК.

Възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, била регламентирана в разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК (нов - ДВ, бл.35 от 2014 г, в сила от 23.07.2014 г.). Законът не допускал кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита - чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Допълнителната такса по процесния договор, по своето естество, представлявала такси и услуги, свързани както с усвояването, така и с управлението на кредита.

Услугата „такса разглеждане“, представлявала услуга с възможност за улеснената процедура за получаване на парични средства. Тоест, тази услуга по своята същност представлявала дейност по усвояване на кредита и била в пряко нарушение на чл. 10а от ЗПК.

Наред с това в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл била практика на ВКС /Решение№4/2009г. по т.д.№395/2008г., Решение №1270/2009г. по гр.д.№5093/2007г., Определение №877 по т.д.№662/2012г. и др/. Такъв основен принцип била добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, било да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска 3 сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип бил чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение - чл. 8, ал. 2 и чл. 9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.

Поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр.

3 от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се нарушавал принципа на добросъвестност при участие в облигационните отношения. Или както се приемало в Решение № 452/25.06.2010г. по гр. д . № 4277/2008г. на ВКС, IV г.о. „понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност“.

В настоящият случай, такава нееквивалентност между престациите била налице, тъй като сумата която се предоставя по така уговорената допълнителна такса, съставлява допълнителна сума, която е в един значителен размер от общата сума на отпуснатия кредит.

По този начин безспорно се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост.

Принципът на добросъвестността бил застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, било да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.