Определение № 917 от 28.03.2025, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 917 гр. Бургас, 28.03.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мариана Г. Карастанчева

Членове:

Кирил Гр. Стоянов

Пламена К. Г.ева Върбанова като разгледа докладваното от Кирил Гр. Стоянов Въззивно частно гражданско дело № 20252100500557 по описа за 2025 година

Делото е образувано по частната жалба на „Профи кредит България“ЕООД, ЕИК 175074752 , гр.София против Разпореждане №348 от 11.03.2025 г. постановено по частно гр.д.№113/2025 . по описа на РС - Царево, с което е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК за неплатено договорно възнаграждение в размер на 209.92 лв. дължимо за периода 10.09.2023 до 04.09.2024 г.и 169.78 лв. лихва за забава от 11.09.2023 - датата на изпадане на длъжника в забава до 04.09.2024 г., 90.69 лв. - лихва за забава дължима от 04.09.2024 г. - дата на предсрочна изискуемост до 29.01.2025 г. Като се позовава на съдебна практика в страната сочи ,че според нея заповедния съд не разполага с правомощия на този етап от производството да се произнася по валидността на сделката , от която заявителят черпи права – т.е. – в случая са превишени правомощията и са нарушени съдопроизводствени правила. Според жалбоподателя заповедния съд те е направил задълбочен анализ на кумулативните критерии за неравноправна клауза , тъй като същите не се съдържа в клаузите в договора за потребителски кредит. Изложено е становището , че заповедния съд не е отчел разпоредбата на чл.145 ал.2 от ЗЗП , че преценяването на неравноправна клауза в договора не включва определянето на основния му предмет , както и съответствието между цената или възнаграждението от една страна и стоката и услугата , която ще бъде доставена или извършена в замяна от друга страна , при условие , че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми , тъй като неправилно е извършил именно такава преценка. Преди сключване на процесния договор кредиторът е предоставил преддоговорна информация. Ответникът е декларирал че е получил екземпляр от него, изготвен е и погасителен план. Длъжникът не е обективирал желание да се откаже от сключения договор , каквато възможност му е дадена по закон и в ОУ към договора. Изразява се становището , че годишния лихвен процент / ГЛП/ отговаря на законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави. С оглед принципа на свободата на договаряне и по своя свободна воля 1 страните са се съгласили да сключат договора за кредит. В чл.19 ал.4 от ЗПК е въведено ограничение на максималния размер на ГЛП – не може да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения , а според ал.5 клаузи надвишаващи тези размери се считат за нищожни. С изменението на ЗПК от 23.07.2014 г. се въведе макс.

Размер на годишния процент на разходите / ГПР/ по кредита , който включва в себе си лихви и други косвени разходи , комисиони , възнаграждения от всякакъв вид и който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва за просрочени задължения в левове и валута , определена с постановление на МС на РБ , което е 50%. Така – в случай че съдът постави граница на максимален размер на възнаградителната лихва до 30% то се ограничава и ГПР до 35-40%. Кредиторът от своя страна няма и задължение да изготвя методика на ГПР , тъй като е уговорен фиксиран лихвен процент. Подобно изискване има единствено при наличието на референтен лихвен процент – чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Спазена е разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК – ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. В случая страните са уговорили годишния лихвен процент в индивидуалния договор , който е фиксиран за целия срок на договора , както и ГПР – в законовите граници. При условие че са спазени тези параметри – за ГПР няма как да се приеме , че поведението на кредитора е недобросъвестно и съответно – договорката е неравноправна – чл.145 ал.2 от ЗЗП. По отношение на законната лихва страната се позовава на решение на ВКС – че се дължи като законова последица от предявяването на иска за вземането и в съдебната практика , че за да бъде присъдена е достатъчно да бъде поискана от ищеца и не е нужно претенцията за заплащането й да се индивидуализира по начина , характерен за иска по чл.86 ал.1 от ЗЗД. В тази насока е и ТР №3/2017 г. - размерът на вземането при предсрочна изискуемост по договора за заем следва да се определи само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането. На трето място – по отношение лихвите за забава – според страната в тази част искането е отхвърлено неоснователно. Кредиторът има право да получи възнаграждение за ползването на кредита извън уговорения за това срок , както и обезщетение в размер на законната лихва върху просроченото плащане. Според правната теория не е налице анатоцизъм – договореното възнаграждение представлява цената на ползване на отпуснатата парична сума , а лихвата за забава - обезщетение за допуснатото от длъжника неизпълнение.

Лихвения процент по кредита не е обезщетение за забава , а за ползването на парите за повече време от уговорената дата на плащане и се начислява само върху невърнатата част от главницата във вноската. Като се сочи , че договорът е действителен се претендира от съда да се отмени разпореждането на РС и вместо него да се издаде заповед за изпълнение като допълнително се присъдят – неплатеното договорно възнаграждение в размер на 209.92 лв. дължимо за периода 10.09.2023 до 04.09.2024 г.и 169.78 лв. лихва за забава от 11.09.2023 датата на изпадане на длъжника в забава до 04.09.2024 г. и законна лихва в размер на 90.69 , дължима от 04.09.2024 г. – датата на предсрочна изискуемост до 29.01.2025 г. претендирани със заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК.

Претендира се и присъждане на разноски в размер на 15 лв. за заплатена държавна такса , 2 както и 50 лв. – за юрисконсултско възнаграждение.

При извършената служебна проверка настоящият съдебен състав констатира , че частната жалба е редовна като отговаряща на изискванията на чл.275 ал.2 вр. С чл.260 т.1,2,4 и 7 и чл.261 от ГПК , както и допустима – подадена е в законоустановения едноседмичен срок по чл.275 ал.1 от ГПК от лице , което има правен интерес и срещу акт , подлежащ на обжалване по чл.413 ал.2 от ГПК.

По основателността на жалбата съдът съобрази следното:

Производството пред Районен съд – Бургас е образувано по подадено от „Профи Кредит България“ЕООД заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу длъжника И. Т. Т. за сумата общо в размер на 2328.39 лв. , от която сума неплатена главница в размер на 700 лв. , неплатено договорно задължение в размер на 209.92 лв., дължимо за периода от 10.09.2023 г. до 04.09.2024 г. , неплатено възнаграждение за закупена и използвана услуга „Фаст“ в размер на 280 лв. , неплатено възнаграждение за закупена услуга „Флекси“ в размер на 448 лв. , неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането в размер на 30 лв. , начислени на 25.09.2023 г. , неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземане за забава с повече от 90 календарни дни за плащане на вноска по договора за кредит в размер на 400 лв. , начислени на 10.12.2023 г.;

169.78 лв. - лихва за забава от 11.09.2023 г. - дата на изпадане на длъжника в забава до 04.09.2024 г.; законна лихва в размер на 90.69 лв. , дължима от 04.09.2024 г. – датата на предсрочна изискуемост до 29.01.2025 г. и от датата на входиране на заявлението до изплащането на вземането. Заявителят твърди , че И. Т. е сключил на 18.08.2023 г. договор за кредит от 700 лв. със задължение да върне сумата за срок от 18 месеца с месечна погасителна вноска в размер на 92.46 лв. и падежна дата всяко 10-о число на месеца.Длъжникът И. Т. е направил само 0 погасителни вноски и е изпаднал в забава на 11.09.2023 г.. Твърди се , че длъжникът не е заплатил главница от ползвания кредит в размер на 700 лв. и е изпаднал в забава на 11.09.2023 г. Кредиторът е направил допълнителни разходи за извънсъдебно събиране на вземането.

След разглеждане на заявлението и при осъществяване на правомощията си по чл.411 ал.2 т.2 и т.3 от ГПК районният съд е приел , че договорът за потребителски кредит , сключен между страните е нищожен поради което и на основание чл.23 от ЗПК на възстановяване подлежи единствено чистата стойност по кредита – а именно – 700 лева като са присъдени и 29.03 лв. – разноски : 14 лв. – платена държавна такса и 15.03 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

На първо място – неоснователни се явяват заявените в частната жалба оплаквания , че съдът няма правомощията на етапа на заповедното производство да се произнася по валидността на сделката , от която заявителят черпи права. Съгласно разпоредбата на чл.411 ал.2 т.2 от ГПК заповедният съд има правомощието дори да откаже издаването на заповед за изпълнение , когато констатира , че искането противоречи на закона. Районният съд в рамките на своята проверка правилно е приел , че искането противоречи на закона , доколкото неточното посочване на ГПР е еквивалентно на липсата му в договора , което 3 съставлява нарушение на императивното правило по чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК и влече нищожността на целия договор.

Настоящият съдебен състав намира правните изводи на първоинстанционния съд за правилни , съответстващи на материалния закон и задължителната съдебна практика , обективирана в решение на СЕС от 21.03.2024 по дело С-714/22. Видно от приложения към заявлението договор общото задължение по отпуснатия кредит е 1 664.17 лв., , от които 700 лв. – главница. В договора годишния лихвен процент възлиза на 41.00% , а годишният процент на разходите по кредита е посочен като абсолютна стойност от 48.72 %. / Вж.

Договора – л.5 по делото на РС – Пловдив/. Без сочени компоненти , като по този начин само формално са спазени изискванията на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Така посочен същият не надвишава законовият максимум , установен в чл.19 ал.4 от ЗПК от петкратния размер на законната лихва , определена с ПМС. От друга страна се установява , че към този процент не са включени възнагражденията за закупените услуги „Фаст“ и „Флекси“ в общ размер на 728 лв. Те са включени в погасителния план още към датата на сключване на договора , следователно имат характер на разход по кредита , който потребителят трябва да заплати.Ако реално бяха включени в ГПР, той щеше да е в по-висок размер от посочения от 48.72%. – следователно този размер не е определен законосъобразно и правилно и не е коректен.

С решението от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 по поставените втори и трети въпрос СЕС е приел , че за да се даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си , както и с оглед на изискването при изчисляването на ГПР да бъдат включени всички разходи следва да се приеме , че посочването на ГПР , който не отразява всички такива , лишава потребителя от преценка за обхвата на своето задължение , както и непосочването въобще на този процент. В чл.22 вр. С чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК е уредена недействителността на договора при непосочване на ГПР. Предвид тълкуването , дадено с Решението на СЕС по дело С-714/22 че и неточното посочване на ГПР се приравнява на липса на такъв , т в настоящия случай следва да се приеме , че договорът за потребителски кредит е недействителен. Санкцията за неспазване на императивното изискване се изразява в лишаване на кредитора от правото му да получи уговорените лихви и разноски , т.е. – потребителят дължи единствено чистата стойност на кредита.

При извода за изначална недействителност на договора за потребителски кредит правилно районният съд е издал заповед за изпълнение единствено за главницата по договора в размер на 700 лв. Със заявлението е посочено , че длъжникът – потребител е погасил частично кредита , поради което дължим е остатъчния размер от кредита в размер на 700 лв.

По гореизложените съображения обжалваното определение настоящият съдебен състав намира , че следва да бъде потвърдено , а частната жалба - оставена без уважение.