Определение № 1415 от 24.03.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1415 гр. София, 24.03.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове:

Светлана Калинова

Гълъбина Генчева като разгледа докладваното от Светлана Калинова Касационно гражданско дело № 20248002104226 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 2408/12.03.2024г., подадена от И. Ж. И., С. Ц. И., Т. И. Д., В. П. М. и Г. П. М., чрез процесуалния представител адвокат Д. Д. от АК-София, срещу решение № 39 от 11.02.2024г. по в. гр. д. № 942/2022г. на Софийския окръжен съд, с което като е потвърдено първоинстанционното решение № 117 от 07.07.2022г. по гр. д. № 10/2020 г. на Районен съд - Елин Пелин, е уважен предявеният от И. Д. В. (починал и заместен по реда на чл. 227 ГПК от наследниците му по закон - К. М. Х. - В. и К. И. В.) срещу В. П. И., Г. П. М., М. Г. И. (починала в хода на производството), П. И. И., К. И. А., Т.

И. Д., С. Ц. И., И. С. И., И. Ж. И. и А. М. И. положителен установителен иск за собственост с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК- за признаване правото на собственост на ищеца на основание придобивна давност върху на дворно място с площ от 575 кв. м., находящо се в [населено място], Софийска област представляващо парцел II - 143 в кв. 8 по действащия регулационен план на селото, ведно с построените в него жилищна сграда с площ от 90 кв. м. и стопанска сграда с площ от 72 кв. м.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковата претенция за собственост бъде отхвърлена със законните последици.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по въпросите:

1. Налице ли с облигационно отношение (договор) между съсобственик на недвижим имот придобит по наследство и неговия внук в случаите, когато съсобственикът (дядото) го кани 1 в имота и му предоставя правото да живее там без да се прехвърлят вещни права;

2. Налице ли е заобикаляне на закона с предоставянето на възможност от съсобственик по наследяване на трето лице да формира намерението да свои имот без на практика да е съсобственик и без да са му прехвърлени вещни права, като по този начин освобождава себе си от отговорност и задълженията които има по закон да владее собствената част и да държи другите части за останалите съсобственици.

Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касация К. М. Х. - В. и К. И.

В., чрез процесуалния си представител адвокат П. Б. от АК-София, изразяват становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл.

283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:

Производството по делото е образувано по предявен от И. Д. В. (починал и заместен по реда на чл. 227 ГПК от наследниците му по закон - К. М. Х. - В. и К. И. В.) срещу В. П. И., Г. П.

М., М. Г. И. (починала в хода на производството), П. И. И., К. И. А., Т. И. Д., С. Ц. И., И. С.

И., И. Ж. И. и А. М. И. положителен установителен иск за собственост за признаване за установено, че ищецът е собственик на основание придобивна давност на дворно място с площ от 575 кв. м., находящо се в [населено място], Софийска област представляващо парцел [№] в кв. 8 по действащия регулационен план на селото, ведно с построените в него жилищна сграда с площ от 90 кв. м. и стопанска сграда с площ от 72 кв. м.

По делото е установено, че ответниците са наследници по закон на П. И. А. и С. И. А..

Ищецът И. Д. В. не е бил призован към наследяване на наследството, останало от П. и С. И.

А., тъй като е жива неговата майка ответницата К. И. А. - наследница на П. И. А., а до 20.07.2023г. е била жива и неговата баба ответницата М. Г. И. - наследница на П. И. А..

Посочено е, че от събраните гласни доказателства е установено, че от лятото на 2009г. И. Д.

В. заедно с жената, с която към онзи момент съжителствал на съпружески начала (и впоследствие негова съпруга и наследница по закон, конституирана като страна по делотоК. М. Х. – В.) и с детето им (конституирано като страна по делото- К. И. В.) се настанили да живеят в имотите, поканени от И. П. И. - дядо на И. Д. В.. И. П. И. им казал, че къщата е за тях, да направят ремонт и да живеят в нея. Още с настаняването си семейството започнало основен ремонт на къщата, тъй като била в лошо състояние, с течащ покрив, рушаща се, без ВиК, и почистване и облагородяване на занемарения двор, с изграждане на ограда, засаждане на леха и поставяне на беседка. От м. юни 2009г. до края на 2019г. или началото на 2020г., когато бабата на И. Д. В. - М. Г. И., за първи път предявила претенции към имота, никой не бил предявявал претенции към имота и не се появявал в него, а имотът се ползвал 2 единствено от семейството на И. Д. В.. През този период бабата и дядото на И. Д. В. живеели в същото село, но на друго място, като освен тях майката и вуйчото на И. Д. В. също знаели, че той със семейството си се нанася да живее в къщата.

Въз основа на така установената фактическа обстановка от правна страна въззивният съд е приел, че И. Д. В. е придобил правото на собственост върху имотите на претендираното оригинерно основание - давностно владение, продължило в периода от м. юни 2009г. до м. декември 2019г.

Изложени са мотиви, че И. Д. В. не е бил съсобственик (сънаследник) на процесните недвижими имоти, поради което по отношение на него е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС, според която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго, а разясненията, дадени в ТР № 1/2012г. ОСГК на ВКС в частта за т. нар. преобръщане на владението, са неотносими. Изложени са съображения, че И. Д. В. е следвало само да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху имотите явно, необезпокоявано и постоянно за период от десет години (от 2009г. до 2019г.) с намерение да ги свои, т. е. предприел е такива активни действия, които по смисъл и съдържание отричат правата на собствениците, като е спрял да държи имотите за собствениците и е започнал да ги държи за себе си и същевременно действията му са достигнали до знанието на собствениците, като новото му отношение към вещта е ясно, недвусмислено и категорично манифестирано. Прието е, че тези факти са доказани по делото със събраните гласни доказателства.

Взето е предвид, че ответниците не са ангажирали доказателства, с които да оборят презумпцията по чл. 69 ЗС и да докажат възражението си, че И. Д. В. е бил държател, а не владелец на имотите, тъй като е упражнявал фактическа власт върху тях по силата на облигационни отношения с дядо си И. П. И.. Посочено е, че по делото не е установено, тъй като не са ангажирани никакви доказателства в тази насока, между И. П. И. и И. Д. В. да е имало каквито и да било уговорки, водещи до извод за съществували между тях облигационни отношения нито такива, сочещи договор за наем, нито такива, сочещи договор за заем за послужване. Прието е, че при липса на доказателства по делото за наличие на облигационни отношения между И. П. И. и И. Д. В. по повод ползването на процесните имоти, не следва да се обсъждат и изложените доводите на ответниците за привидност на договора за заем за послужване или за заобикаляне на закона. Посочено е, че не са налице и доказателства, въз основа на които да се направи извод, че И. Д. В. е действал като пълномощник на своята баба и/или майка. Прието е, че извършените от ищеца действия в имотите - основен ремонт на къщата и облагородяване на дворното място, които действия са достигнали до знанието на собствениците, са действия, с които той е демонстрирал отношението си към имотите като към свои, при това ясно, недвусмислено и категорично, като не се е допитвал до собствениците за извършването на ремонтите.

Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да 3 формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК). Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице и по двата въпроса, поставени в изложението.

На първо място следва да се отбележи, че формулираните в изложението въпроси нямат характеристиката на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са свързани с преценката на конкретните факти по спора и на събраните доказателства. Същите са израз на поддържаната от касаторите теза в процеса, която не е възприета от съда, а освен това не е подкрепена и със съответни доказателства.

Следва да се отбележи също така, че по обуславящия изводите на въззивния съд въпрос кога може и следва да се приеме, че едно трето лице е установило самостоятелна фактическа власт върху недвижим имот с намерението да придобие собствеността, е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, според която само когато фактическата власт е придобита на правно основание (въз основа на договор със собственика, по силата на който на това трето лице се предоставя фактическа власт върху имота), то упражняващият фактическата власт се явява държател и презумпцията на чл. 69 ЗС е опровергана (решение №270 от 20.05.2010г. по гр.д.№1162/2009г. на ІІ г.о. на ВКС; решение №180 от 20.03.2024г. по гр.д.№1173/2023г. на І г.о. на ВКС; решение №41 от 2602.2016г. по гр.д.№4951/2025г. на І г.о. и др.). Установената в чл. 69 ЗС презумпция задължава съда да приеме, че щом е доказан фактът от хипотезата на правната норма (осъществяване на фактическа власт върху вещ), то за осъществил се следва да се приеме и предполагаемият факт (наличие на намерение вещта да се държи като своя), който не се нуждае от доказване, освен ако презумпцията не бъде оборена. Презумпцията ползва владелеца дори в отношенията му с лицето, което е притежавало правото на собственост върху вещта към началния момент на давностния срок и възлага на последния доказателствената тежест да установи, че е налице основание за упражняването на фактическата власт, т.е. че вещта е била държана за другиго (решение №31 от 08.02.2016г. по гр.д.№4539/2015г. на І г.о. на ВКС).

Съгласно чл. 69 ЗС се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. По приложението на тази правна норма последователно и непротиворечиво ВКС приема, че в полза на владелеца е установена оборима презумпция и в тежест на лицето, което оспорва твърдението, че упражняващото фактическата власт лице държи имота като свой е да докаже, че го държи за другиго. Разграничаването между двете хипотези се основава на намерението, с което се упражнява фактическата власт върху вещта, т. е. от съществено значение за провеждане на това разграничение са вътрешните отношения между лицето, което упражнява фактическата власт и лицето, което се легитимира като собственик на вещта по силата на предвиден в закона придобивен способ (договор или 4 наследяване). Само след установяване и анализ на тези вътрешни отношения може да се прецени дали упражняващото фактическата власт лице държи вещта като своя, т.е. упражнява владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС или държи вещта за другиго, т. е. упражнява държане. С оглед на тези вътрешни отношения владението може да се придобие и със съгласието на предишния владелец, за което законът не установява изискване за специална форма, доколкото само по себе си предаването на владението не представлява правна сделка, която да поражда, изменява или погасява права и задължения. Собственикът също може да предаде владението на трето лице, за което не е необходимо да извършва действие на разпореждане с имота, вкл. и по причина, че с оглед вътрешните отношения счита това трето лице за собственик на имота.