Решение № 4849 от 15.08.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4849 гр. София, 15.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: С. Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

ВИКТОРИЯ МИНГОВА при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от С. Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20231100508078 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца „Т.К.“ ООД срещу решение от 18.04.2022 г., поправено с решение от 15.05.2022 г. и с решение от 09.06.2023 г., постановено по гр.д.

№2301/2022 г., по описа на СРС, 76 състав, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу „И.А.М.“ АД обективно съединени частични искове с правно основание чл.55 ал.1 /без основание/ ЗЗД за заплащане на следните суми /договори с финансова институция след 17.07.2015 г./, дължими във връзка с цесии: с К.С. М. – 1250,00 лв., представляващи част от 25 000,00 лв.; с Л.К.К. - 442,56 лв., представляващи част от 25 000,00 лв.; с М.А.Г. – 1250,00 лв., представляващи част от 25 000,00 лв.; с М.Г.В. – 1250,00 лв., представляващи част от 25 000,00 лв.; с М.В.Й. – 6000,00 лв., представляващи част от 25 000,00 лв., като неоснователни, като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото, както и държавна такса по сметка на СРС.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е необосновано и неправилно поради нарушение на процесуалните правила и материалния закон. Жалбоподателят излага подробни съображения за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, вкл. такива, свързани с доклада по чл.146 ГПК, като сочи, че същият е непълен и неточен, както и че СРС неправилно е разпределил доказателствената тежест. Излага доводи, че първоинстанционният иск не е взел предвид направеното изменение на иска и се е произнесъл по непредявени искове. Счита, че неправилно е прието, че процесните цесии са нищожни, като СРС не е взел предвид индивидуализацията на вземанията по основание и размер и тяхната частичност, както и уведомленията по чл.99 ЗЗД и тяхното надлежно връчване на длъжника. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „И.А.М.“ АД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва 1 жалбата и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Предмет на производството е и частна жалба, подадено от ищеца „Т.К.“ ООД срещу определение от 07.06.2022 г., постановено по гр.д. №2301/2022 г. по описа на СРС, 76 състав, с което е оставена без уважение молбата на частния жалбоподател по чл.248 ГПК за изменение на постановеното решение в частта за разноските.

В частната жалба са изложени подробни съображения за неправилност на обжалваното определение. Частният жалбоподател сочи, че въпреки направеното възражение за прекомерност първоинстанционният съд неправилно е отказал да намали юрисконсултското възнаграждение поради продължителността на делото и неговата фактическа и правна сложност. Предвид изложеното, моли определението на СРС да бъде отменено, като се намали определеното възнаграждение на процесуалния представител на ответника.

Ответната страна „И.А.М.“ АД, в законоустановения срок по чл.276 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли същата да бъде оставена без уважение.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

По въззивната жалба:

Въззивната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване акт от легитимирана страна, поради което е редовна и допустима. Разгледана по същество е частично основателна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Въпросът за редовността на исковата молба е решен с определение №60385/02.12.2021 г., постановено по ч.гр.д. №4500/2021 г. по описа на ВКС, IV ГО. Ето защо, въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само в рамките на релевираните в жалбата доводи.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, но частично неправилно по следните съображения:

Предмет на настоящото производство са обективно съединени частични искове по чл.55 ал.1 пр.1 вр. чл.99 ЗЗД за заплащане на следните суми, платени на ответника без правно основание въз основа на нищожни клаузи по сключени договори за потребителски кредити, овърдрафт и кредитни карти, и договори за обезпечение, и въз основа на недействителни договори за потребителски кредити, овърдрафт и кредитни карти и договори за обезпечение: сумата от 1250,00 лв., представляващи част от 25 000,00 лв., платени от К.С. М. в периода от 17.07.2015 г. до 14.02.2020 г., което вземане е прехвърлено по силата на договор за вземания от финансови институции от 14.02.2020 г. в полза на ищеца „Т.К.“ ООД; сумата от 442,56 лв., представляващи част от 25 000,00 лв., платени от Л.К.К. в периода от 17.07.2015 г. до 06.04.2020 г., което вземане е прехвърлено по силата на договор за вземания от финансови институции от 06.04.2020 г. в полза на ищеца „Т.К.“ ООД; сумата от 1250,00 лв., представляващи част от 25 000,00 лв., платени от М.А.Г. в периода от 17.07.2015 г. до 13.04.2020 г., което вземане е прехвърлено по силата на договор за вземания от финансови институции от 13.04.2020 г. в полза на ищеца „Т.К.“ ООД; сумата от 1250,00 лв., представляващи част от 25 000,00 лв., платени от М.Г.В. в периода от 17.07.2015 г. до 11.02.2020 г., което вземане е прехвърлено по силата на договор за вземания от финансови институции от 11.02.2020 г. в полза на ищеца „Т.К.“ ООД; сумата от 6000,00 лв., 2 представляващи част от 25 000,00 лв., платени от М.В.Й. в периода от 17.07.2015 г. до 26.03.2020 г., което вземане е прехвърлено по силата на договор за вземания от финансови институции от 26.03.2020 г. в полза на ищеца „Т.К.“ ООД.

Уважаването на иск с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД е обусловено от наличието на следния фактическия състав: предаване и съответно получаване на даденото /процесните парични суми/ при начална липса на основание. При този иск в тежест на ищеца е да установи единствено факта на предаването и получаването на исковата сума от ответника, а ответникът от своя страна, ако твърди, че е получил даденото на някакво правно основание, следва да го докаже при условията на пълно и главно доказване, както и да докаже основанието за задържането на полученото при него.

Пред настоящата въззивна инстанция е допусната, изслушана и приета съдебносчетоводна експертиза, която съдът кредитира като обективна и компетентно изготвена и от която се установява, че през процесните периоди в счетоводството на ответника са били отразени следните парични постъпления: в периода от 17.07.2015 г. до 14.02.2020 г. К.С. М. е платила в полза на ответното дружество сума в общ размер на 6779,04 лв. по договор за паричен заем №3292751/08.08.2018 г., по договор за паричен заем №3465225/28.02.2019 г., по договор №3018597/18.08.2017 г. и по договор за паричен заем №3263887/02.07.2018 г.; в периода от 17.07.2015 г. д о 06.04.2020 г. Л.К.К. с ЕГН ********** е платила в полза на ответното дружество сума в общ размер на 1194,17 лв. по договор за паричен заем №3365827/06.11.2018 г. и по договор за паричен заем №3449944/13.02.2019 г.; в периода от 17.07.2015 г. до 13.04.2020 г. М.А.Г. с ЕГН ******* е платила в полза на ответното дружество сума в общ размер на 7242,73 лв. по договор за паричен заем №2759756/28.02.2017 г., по договор за паричен заем №2990536/10.07.2017 г., по договор за паричен заем №3027687/30.08.2017 г., по договор за паричен заем №3060842/19.10.2017 г., по договор за паричен заем №3106217/18.12.2017 г., по договор за паричен заем №3208884/24.04.2018 г., по договор за паричен заем №3235529/29.05.2018 г., по договор за паричен заем №3312332/31.08.2018 г., по договор за паричен заем №3464415/28.02.2019 г., по договор за паричен заем №3589063/26.07.2019 г. и по договор за паричен заем №3699197/30.11.2019 г.; в периода от 17.07.2015 г. до 11.02.2020 г. М.Г.В. с ЕГН ********** е платила в полза на ответното дружество сума в общ размер на 5672,51 лв. по договор за паричен заем №2688009/24.11.2016 г., по договор за паричен заем №2742712/06.02.2017 г. и по договор за паричен заем №3029690/01.09.2017 г.; в периода от 17.07.2015 г. до 26.03.2020 г. М.В.Й. с ЕГН ********** е платила в полза на ответното дружество сума в общ размер на 48297,90 лв. по договор за паричен заем №3013440/11.08.2017 г., по договор за паричен заем № 2510277/09.03.2016 г., по договор за паричен заем №2635408/07.09.2016г., по договор за паричен заем № 2696495/05.12.2016 г., по договор за паричен заем №2578790/15.06.2016 г., по договор за паричен заем №3104003/14.12.2017 г., по договор за паричен заем №2826378/07.06.2017 г., по договор за паричен заем № 2783240/03.04.2017 г., по договор за паричен заем №3435416/28.01.2019г., по договор за паричен заем № 3379025/23.11.2018 г. и по договор за паричен заем № 3196200/10.04.2018 г.

С оглед гореизложеното, съдът приема, че парични суми действително са платени /предадени/ на ответника от физическите лица – цеденти.

Процесните договори за паричен заем, които също са представени по делото, представляват договори за потребителски кредит по аргумент от чл.9 ал.1 ЗПК, поради което са приложими разпоредбите на ЗПК, съответно на ЗЗП. Съгласно т.9 от пар.13а ДР на ЗЗП, са транспонирани разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, а разпоредбата на чл.146 ал.1 ЗЗП прогласява неравноправните клаузи за нищожни, като така изпълнява и изискването на чл.6 пар.1 Директива 93/13/ЕИО, те да не обвързват потребителя. Разпоредбата на чл.22 ЗПК сочи, че когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1, чл.11 ал.1 т.7-12 и 20 и, ал.2 и чл.12 3 ал.1 т.7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Съгласно разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин. Следва да се посочи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия е недопустимо. Той изразява общите разходи по кредита, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, определени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит като в договора следва по ясен и разбираем за потребителя начин да е посочено кои са разходите, включени в определената процентно величина. В процесните договори са посочени единствено абсолютни стойности на годишния лихвения процент /ГЛП/ по заема и на годишния процент разходи /ГПР/ на заема. Действително, двете величини са с различни математически измерения, но винаги възнаградителната лихва следва да бъде включена при формирането на ГПР. Липсва ясно разписана методика на формиране ГПР по кредита - кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР. В този порядък неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заемите, което създава възможност за недопустимо завишаване на цената на предоставения финансов ресурс.

Предвид изложеното, съдът намира, че кредитното правоотношение между страните по договорите за потребителските кредити се явява недействително поради противоречие с изискванията, залегнали в чл.11 ал.1 т.10 ЗПК. Посоченото основание за недействителност на договорите обосновава наличието на предпоставките за приложение на чл.23 ЗПК, според който при недействителност на договора за кредит, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.