Решение № 4430 от 22.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4430 гр. София, 22.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Наталия П. Лаловска

Цветина Костадинова при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско дело № 20231100508071 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника Р. С. Х., чрез адв. Л. – особен представител, срещу решение № 20092987/05.06.2023г., постановено по гр.д. № 2215/2019г. по описа на СРС, 71-и състав, в частта, в която са уважени предявените от ищеца „Ф.И.“ ЕАД установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за сумата 541.34 лева, главница по договор за потребителски кредит № 592153364/05.02.2014г., сключен с „П. Ф.Б.“ ООД, вземанията по който са прехвърлени на „Ф.И.“ ЕАД с договор за цесия, ведно със законната лихва от 04.08.2017г. до окончателното изплащане, сумата 163.69 лева – договорна лихва за периода от 07.06.2014г. до 03.04.2015г. и сумата 163.61 лева - лихва за забава за периода от 07.06.2014г. до 30.05.2017г., за които вземания по ч.гр.д. № 53830/2017г. по описа на СРС, 71-и състав, на 31.08.2017г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.

Жалбоподателят излага доводи за неправилно приложение на материалния закон, довело до неправилност на обжалвания съдебен акт. Сключеният между ответника и „П. Ф.Б.“ ООД договор съдържал неравноправни клаузи, за което съдът бил длъжен да следи служебно. Неправилно СРС приел, че уговореният ГПР не надвишавал размера, предвиден в ЗПК, нито накърнявал добрите нрави. В договора бил посочен ГПР, но не ставало ясно как бил формиран посоченият размер, което 1 правело договора недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвид на което и на основание чл. 23 ЗПК потребителят дължал връщане само на чистата стойност на кредита. Към сключването на договора за потребителски кредит не била приета разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК – позовава се на съдебна практика за размера на възнаградителната лихва с оглед на добрите нрави, твърди нищожност на клаузата за възнаградителна лихва в договора, поради неравноправност. Не била настъпила предсрочна изискуемост на кредита. Цесията не произвела ефект. Поддържа възраженията в отговора на исковата молба. Моли за отмяна на решението в обжалваните части и постановяване на такова, с което исковете да бъдат изцяло отхвърлени от съда.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна-ищецът „Ф.И.“ ЕАД, чрез юрк. А., депозира писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Възраженията във въззивната жалба били бланкетни, а по същество – неоснователни. Ответникът Х. надлежно попълнил формуляр за кандидатстване за кредит, като посочил сума, желае ли предоставяне на допълнителни услуги и др. информация, предвид на което договорът бил индивидуално уговорен. Приложима била редакцията на чл. 145, ал. 2 ЗПК от 26.03.2013г. Излага подробни съображения, че правилата на ЗПК били спазени в случая. Не стоял въпросът за настъпила предсрочна изискуемост, тъй като вземанията били изискуеми поради настъпил падеж.

Позовава се на съдебна практика досежно ефекта на връчването на уведомлението за цесия на особен представител. Първоинстанционното съдебно решение било правилно в обжалваната част. Моли то да бъде потвърдено.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

По отношение на правилността на обжалваното първоинстанционно решение настоящият съдебен състав намира следното:

Със сезиралата съда искова молба ищецът „Ф.И.“ ЕАД излага, че на 05.02.2014г. между ответника Р. С. Х. и „П. Ф.Б.“ ООД бил сключен договор за потребителски кредит № 592153364. В изпълнение на договорните си задължения кредиторът „П.

Ф.Б.“ ООД предоставил на ответника заемната сума в размер на 600 лева, а ответникът поел задължение за връщането й, ведно с възнаградителна лихва и такси на 60 седмични погасителни вноски, последната с падеж 03.04.2015г. Съгласно договора за 2 целия му срок се дължала възнаградителна лихва в общ фиксиран размер от 217.04 лева, такса за администриране на кредита от 109.98 лева, такса за оценка на досие – 30 лева. Съгласно договореното от страните по договора за кредит в седмичните погасителни вноски били включени и задължения за такса за услуга „Домашно посещение“ в общ размер 298.80 лева. С договор за цесия от 21.03.2016г. вземанията по договора били прехвърлени от кредитора „П. Ф.Б.“ ООД на ищеца „Ф.И.“ ЕАД.

Ищецът бил надлежно оправомощен от стария кредитор да уведоми ответника за цесията, но пратката с уведомлението се върнала непотърсена. Заявил искане уведомлението за извършената цесия да се връчи на ответника, ведно с исковата молба. Ищецът моли съда да приеме за установено, че ответникът му дължи сумата 541.34 лева – главница по договор за паричен потребителски кредит № 592153364 от 05.02.2014г., сключен с „П. Ф.Б.“ ООД, ведно със законната лихва от 21.06.2017г. до погасяването на вземането, 163.69 лева – възнаградителна лихва за периода от 07.06.2014г. до 03.04.2015г., 163.61 лева – лихва за забава за периода от 07.06.2014г. до 30.05.2017г. и 356.79 лева - такси за периода от 07.06.2014г. до 03.04.2015г., за които суми по ч.гр.д. № 53830/2017г. по описа на СРС, 71-и състав на 31.08.2017г. била издадена заповед по чл. 410 ГПК. Претендира присъждането на разноски.

Ответникът Р. С. Х., чрез адв. Л. – особен представител, в срока по чл. 131 ГПК депозира писмен отговор на исковата молба, с който оспорва исковете. Липсвала валидна облигационна връзка между страните – оспорва положените подписи в документа. Договорът бил смислово утежнен, на места почти неразбираем, с дребен шрифт. Нарушен бил чл. 68, ал. 1 ЗЗП. Договорът бил нищожен, противоречал на изискването за добросъвестност, променял съществено икономическото положение на средния потребител, сключен бил при явно неизгодни условия – ГПР от 138.4%, извън рамките на свободата на договарянето, общият размер на дълга нараствал до 1 259.82 лева, т.е. с повече от два пъти, размерът на договорната лихва противоречал на общоприетите правила и норми за добросъвестност и добрите нрави. Оспорва таксата домашно посещение. Не настъпила предсрочна изискуемост на кредита, цесията не произвела ефект. Моли за отхвърляне на исковете.

С обжалваното решение СРС уважил изцяло установителните искове за главница по договор за потребителски кредит № 592153364/05.02.2014г., договорна лихва и лихва за забава. В частта, в която СРС отхвърлил установителния иск на ищеца за такси, решението не е обжалвано и е влязло в законна сила.

От представените по делото и писмени доказателства – формуляр за кандидатстване за кредит от 03.02.2014г. и договор за потребителски кредит № 592153364 от 05.02.2014г., по делото се установява, че между „П. Ф.Б.“ ООД като кредитор и ответника Р. С. Х., като кредитополучател (клиент), бил сключен договор за потребителски кредит, по силата на който кредиторът поел задължение да 3 предостави на кредитополучателя Р. С. Х. кредит в размер на сумата 600 лева. Предвид съдържанието на нормата на чл. 27 от договора същият е с характер на разписка за получената от кредитополучателя сума.

В открито производство по чл. 193 ГПК, първоинстанционният съд изслушал заключение на СПЕ, неоспорено от страните, от което несъмнено се установява, че ответникът Р. С. Х. бил автор на изявлението, обективирано в договора за заем. От съвкупната преценка на събраните по делото доказателства се установява, че кредиторът-търговец не оспорил действителността на изявлението си за сключването на процесния договор. Напротив - изпълнил договорните си задължения за предаване на заемната сума, а с договор за цесия от 21.03.2016г. прехвърлил вземанията си от ответника Р. С. Х. по същия договор на ищеца. Ето защо, и във връзка с приложението на нормата на чл. 301 ТЗ, неоснователно се явява възражението на ответника, основано на липса на представителна власт на подписалото от името на кредитора договора лице.

От представения по делото писмен договор за потребителски кредит № 592153364 от 05.02.2014г. се установява, че страните се съгласили погасяването на кредита да стане на 60 седмични погасителни вноски, 59 от които в размер на 20.94 лева и последна 60-та вноска в размер на 20.36 лева. Договорната лихва била фиксирана такава - 56% годишна лихва, а в абсолютен размер - 217.04 лева. Съобразно уговорките потребителят дължал 30 лева – такса за оценка на досие и 109.98 лева – такса за администриране на кредита. Избрана била услугата домашно посещение, за която потребителят се задължил да заплати на кредитора такса в размер на 298.80 лева.

Размерът на целия дълг на клиента, формиран от размера на кредита, таксите за оценка на досие и администриране на кредита, възнаградителната лихва и таксата за домашно посещение възлизал на 1 259.82 лева. Страните уговорили падежи на вноските, начиная от 12.02.2014г., всяка сряда, годишен лихвен процент (ГЛП) – 53% и годишен процент на разходите (ГПР) – 138.40%.

Приложима към казуса е редакцията на ЗПК от 26.03.2013г.

Предвид нормата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК изисква договорът за потребителски кредит да бъде сключен в писмена форма, на хартиен или друг траен носител. Законодателят е предвидил изискване договорът за потребителски кредит да е изготвен на разбираем 4 език и да има и задължителното съдържание по чл. 11 ЗПК.

По въпроса за действителността на договора за потребителски кредит (ДПК) като цяло и на отделните негови клаузи, преценката следва да се направи както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на специалния ЗПК.

На първо място, съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В чл. 22, ал. 1 ЗПК по императивен начин е предвидено, че когато с договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът е изцяло недействителен.

Следователно в специалния закон ЗПК са въведени специални основания, при наличието на които целият договор за кредит се явява недействителен по силата на самия закон.

В случая процесният договор е сключен в писмена форма и е подписан от страните.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 7 и 8 ЗПК в договора за кредит следва да се съдържа общия размер на кредита и условията за усвояването му, както и стоката или услугата и нейната цена в брой - когато кредитът е под формата на разсрочено плащане за стока или услуга или при свързани договори за кредит. Въззивният съд намира, че посочените изисквания към договора за кредит са спазени.

Спазени са и изискванията по чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК за посочване на лихвения процент по кредита – фиксиран ГЛП от 56%, ГПР по кредита – 138.40% и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит – 1 259.82 лева, посочени са условията за издължаване на кредита от потребителя - 60 седмични погасителни вноски, 59 от които в размер на 20.94 лева и последна 60-та вноска в размер на 20.36 лева, начиная от 12.02.2014г., в ден от седмицата – сряда. Размерът на вноската е формирана като 1/60 част от всяко от вземанията на кредитора за главница, такси за оценка на досие и администриране на кредита, възнаградителна лихва и такса за домашно посещение, а последната вноска е изравнителна такава. В случая е приложим фиксиран лихвен процент за целия срок на договора, предвид което са неотносими изискванията към съдържанието му в случаите на променлив лихвен процент. Ето защо настоящият състав на съда приема, че по отношение на процесния договор за потребителски кредит са спазени и изискванията по обсъждания законов текст.