Решение № 466 от 12.10.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 466 гр. София, 01.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Румен Петров

Членове:

Валя Рушанова

Деница Вълкова при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова в присъствието на прокурора Б. Г. Д. като разгледа докладваното от Деница Вълкова Наказателно дело за възобновяване ВКС № 20248002200567 по описа за 2024 година

Производството пред ВКС е по реда на чл. 424, ал. 2 вр. 422, ал. 1, т. 5 НПК и е образувано по саморъчно написано и подадено от осъдения М. А. М. искане за възобновяване на ВЧНД № 258/2023 г. на Апелативен съд – Бургас и отмяна на постановеното по него решение № 99/13.12.2023 г., с което е потвърдено решение № 289/13.11.2023 г. по ЧНД № 20232100201322/2023 г. по описа на Окръжен съд – Бургас.

От искането за възобновяване се извеждат възражения, отнасящи се до справедливостта на подлежащото на изпълнение наказание дванадесет години лишаване от свобода, определено от българския съд в производство по 465, ал.1 от НПК във връзка с чл.44 от Европейска конвенция за международно признаване на присъди (ЕКМПП) след признаване на присъда на турски съд. Твърди се, че размерът на адаптираното наказание бил завишен и не бил съобразен с нА.чните по делото смекчаващи обстоятелства, с остатъка, който лицето следва да търпи и който не бил изчислен правилно, като се оспорва и определеният първоначален режим на изтърпяване (строг вместо общ) – касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 НПК.

В писмена защита от осъдения М., депозирана преди датата на съдебното заседание (вх. № 12110/10.07.2024 г. по описа на ВКС, пощ. клеймо от 09.07.2024 г.), както и в представена такава в хода на публичното съдебно заседание пред ВКС последният поддържа наведените касационни основания и подкрепящите ги доводи, като набляга на това, че съдебният акт на ОС – Бургас, потвърден от въззивния съд, не бил постановен в съответствие с принципите на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, както и че при определяне на подлежащото за изпълнение наказание в Република България не били ценени смекчаващите обстоятелства – чистото му съдебно минало, примерно поведение към общността, трудова ангажираност, сплотено семейство с децастуденти, лошите условия в турския затвор като причина да се отклони от изпълнение на наказанието в Турция, както и че доброволно се явил по делата пред българските съдилища.

1

Основанието за допуснато нарушение на закона поддържа и относно определения от българския съд строг режим за изтърпяване на наказанието.

В съдебно заседание пред касационната инстанция прокурорът от ВКП изразява мотивирано становище за неоснователност на искането за възобновяване, като счита, че при признаването и приемането на турската присъда за изпълнение са спазени всички процесуални изисквания и материалният закон е приложен правилно, а редукцията на наказанието лишаване от свобода е в съответствие с предвиденото в българския НК и данните по делото, поради което предлага ВКС да остави без уважение искането за възобновяване.

Осъденият М. и служебният му защитник адвокат М.Ж. се явяват лично пред ВКС, като заявяват, че поддържат искането само в частта за наказанието лишаване от свобода.

Молят същото да бъде намалено и да бъде изменен режимът за изтърпяването му от строг на общ, тъй като не са взети предвид всички смекчаващи обстоятелства. Като допълнителен довод за намаляване на наказанието защитникът сочи, че наложеното такова от седемнадесет години и шест месеца лишаване от свобода от турския съд е под средния размер спрямо предвидената наказуемост за извършеното от М. престъпление на територията на Република Турция, която е в границите от десет до тридесет години лишаване от свобода според турския НК. Това, според защитника, не оправдава определянето на наказанието лишаване от свобода в максималния предвиден в българския НК размер за същото престъпление, а именно дванадесет години. Поради това молят да се уважи искането за възобновяване.

Върховният касационен съд, след като се запозна с материА.те по делото и обсъди доводите на страните, в пределите на правомощията си, намери следното:

Искането е подадено от процесуално легитимирана страна - осъденото лице, в шестмесечния преклузивен срок по чл.421, ал.3 от НПК от влизане в сила на съответния съдебен акт по чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК, непроверен по касационен ред. С него се оспорва въззивно решение на Апелативен съд – Бургас, постановено по реда на глава тридесет и шеста от НПК „Производства във връзка с международното сътрудничество по наказателни дела“, раздел II „Признаване и изпълнение на присъда на чуждестранен съд“, чл. 463 – 470а НПК, във връзка с осъществен въззивен контрол на първоинстанционно решение за признаване на присъда, постановена от чуждестранен (турски) съд във връзка с искане на турската държава, основано на EКМПП, съставена в Хага на 28.05.1970 г., в сила от 26.07.1974 г. Конвенцията е посветена на изпълнението на европейски съдебни решения по наказателни дела и техните международни последици. По нея страни са и двете държави.

Конвенцията е ратифицирана, обнародвана и влязла в сила за Република България и следователно изпълнява изискванията на чл. 5, ал. 4 от Конституцията за международен договор, който е част от вътрешното право на страната, пряко приложим е и има предимство пред норми на вътрешното законодателство в случай на противоречие. От своя страна, Република Турция е ратифицирала ЕКМПП на 27.10.1978 г., в сила от 28.01.1979 г.

Посоченият международен договор на Съвета на Европа определя условията, при които всяка договаряща държава е компетентна в случаите и при условията предвидени в нея, да привежда в изпълнение наказание, наложено в друга договаряща държава, което подлежи на изпълнение в последната държава. Съгласно разпоредбата на чл. 466, ал. 1 НПК решението, с което е призната присъдата на чуждестранния съд (в случая такова се явява решение № 289/13.11.2023 г. по ЧНД № 1322/2023 г. по описа на ОС – Бургас) има действието на присъда, постановена от български съд, а съгласно българското наказателно процесуално законодателство предмет на контрол по реда на възобновяването са всички влезли в сила присъди и решения, независимо от характера на престъплението.[1] Към това следва да се добави, че основната концепция, на която се основава ЕКМПП, според Обяснителния й доклад[2], предоставящ авторитетно тълкуване на текстовете на Конвенцията с цел улесняване правоприлагането на нейните разпоредби, е приравняването на европейското съдебно решение по наказателно дело от която и да е договаряща страна с решение, произтичащо от националните съдилища. С оглед на горното оспореното пред настоящата 2 инстанция въззивно решение, с което е проверено и потвърдено първоинстанционното решение, също представлява акт от кръга на изброените в разпоредбата на чл. 419, ал. 1, изр. 1 НПК и поради това подлежи на проверка по реда на извънредния способ за възобновяване на наказателни дела, ерго искането е допустимо.

Разгледано по същество искането за възобновяване е неоснователно.

От данните по делото се установява, че съобразно декларация на Република Турция по чл. 15, ал. 3 от ЕКМПП по дипломатически път, с вербална нота от 12.09.2023 г. на Посолството на Република Турция в гр. София до Министерството на външните работи на Република България (МВнР) е изпратено искане на Генералната прокуратура в Истанбул за прехвърляне изпълнението в Република България на наложеното с окончателна присъда № 2010/258 от 07.03.2012 г. на 12-ти наказателен съд за тежки престъпления – Истанбул наказание седемнадесет години и шест месеца лишаване от свобода и глоба в размер на сто и петдесет хиляди (150 000) турски лири, превърната в затвор от хиляда деветдесет и пет (1095) дни. Присъдата е постановена срещу осъдения М. А. М., с турско и българско гражданство, роден в гр. КърджА., по обвинение за престъпление по чл. 188, ал. 3 и ал. 4 от Турския наказателен закон - „Трафик или доставка на наркотици или стимулиращи вещества“ и е потвърдена с решение № 2013/3083 на 10-ти наказателен състав на Върховния съд на Република Турция, влязла в сила на 04.04.2013 г.

На 12.06.2017 г., докато осъденият е изтърпявал наложените наказания в турски затвор, в който постъпил на 08.07.2010 г., той избягал оттам и успял да премине в Република България и да се прибере в дома си в гр.Бургас. Посочените вербална нота, искане и съпровождащите го документи по ЕКМПП са изпратени с писмо № КО-54-66-38/19.09.2023 г. от Дирекция „Консулски отношения“ на МВнР до Дирекция „Международно правно сътрудничество и европейски въпроси“ на Министерство на правосъдието на Република България, което от своя страна на основание чл. 465, ал. 2 НПК ги изпратило на компетентната юрисдикция според местоживеенето на осъдения – Окръжен съд – Бургас.

В този съд било образувано ЧНД № 1322/2023 г. и проведено производство по реда на раздел II от глава тридесет и шеста „Производства във връзка с международното сътрудничество по наказателни дела“ от НПК, като с постановеното по него решение № 289/13.11.2023 г. българският съд е признал и приел за изпълнение влязлата в сила турска присъда срещу осъдения М. А. М.. С решението извършеното от осъдения деяние е квА.фицирано като престъпление по чл. 354а, ал. 2, изр. първо вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК на Република България, поради което и във връзка с установената за него по - лека наказуемост, на основание чл.44, т.1 и т.2 от ЕКМПП съдът намА.л размера на наложеното от турския съд наказание лишаване от свобода от седемнадесет години и шест месеца до предвидения в посочената разпоредба от българския наказателен закон максимален срок, а именно дванадесет години лишаване от свобода. Отчитайки несъвместимото с българското законодателство превръщане на наказанието глоба в лишаване от свобода и като конвертирал същото по реда на чл.45, ал.1 от ЕКМПП във валутата на замолената държава, българският съд наложил на осъдения и наказание глоба в размер на девет хиляди шестстотин и петнадесет лева (9615) лeва. На основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „а“ ЗИНЗС съдът определил първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода със съответното приспадане на основание чл. 468, ал. 4 НПК на времето, през което осъденият бил задържан под стража, както и на изтърпяното в Република Турция наказание лишаване от свобода в размер на две хиляди петстотин тридесет и два (2532) дни според приложената справка за изтърпяната част от турското наказание и остатъка. Съдът взел мярка за неотклонение задържане под стража спрямо осъдения, която постановил да се изпълни незабавно на основание чл. 467, ал. 1 НПК.

По жалба на защитника на осъдения М. било образувано ВЧНД № 258/2023 г. по описа на Апелативен съд – Бургас. По същото е постановено атакуваното пред ВКС въззивно решение № 99/13.12.2023 г., с което е потвърдено решението на ОС - Бургас.

Наведените в искането доводи за нарушения по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. с чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 НПК са неоснователни по следните съображения:

3

След като страните не оспорват, че са налице посочените в чл. 463 от НПК условия за признаване и изпълнение на влязлата в сила турска присъда, която представлява „европейско съдебно решение по наказателно дело“ по смисъла на чл. 1, б. „а“ от част I на ЕКМПП, респ., че не са налице условията по чл.465 от НПК за отказ за нейното признаване и изпълнение и като съобрази съдържанието на искането за възобновяване, поддържаните в съдебно заседание доводи от защитата и очертаните в чл.426, вр. чл. 347, ал.1 от НПК предели на настоящата извънредна проверка, ВКС ограничи същата до преценка допуснато ли е нарушение на закона и налице ли е явна несправедливост в резултат на наложеното наказание лишаване от свобода и определения първоначален режим за изтърпяването му от българския съд.

Съгласно чл.44, т.1 от ЕКМПП принципно условие за изпълнение в Република България на наложеното от турския съд наказание лишаване от свобода е след като турската присъда бъде призната в производството в Република България, това наказание да бъде адаптирано от българския съд по указания в Конвенцията ред. Както се изтъква в Обяснителния доклад към ЕКМПП, производството по привеждане в изпълнение на европейското съдебно решение по наказателно дело на национално ниво, пред компетентните органи на замолената държава (т. нар. екзекватура), се образува, за да се даде увереност на осъденото лице, че изпълнението на наложеното му от чуждестранния съд наказание ще бъде извършено в съответствие с разпоредбите на Конвенцията. Проверката на българския съд, в качеството му на компетентен орган на замолената държава, безспорно е най - подходящият начин за вдъхване на доверие в спазването на основните правни принципи и на условията за изпълнение, на които се позовава ЕКМПП. В конкретния случай това е сторено по безукорен начин от българските инстанционни съдилища, които са съобразили като безспорен ориентир при приспособяването на наказанието на чуждестранния съд разпоредбата на чл. 42 от ЕКМПП, съгласно която при правоприлагането във връзка с екзекватурата българският съд е обвързан от посочените в чуждестранната присъда факти. Следователно, съдът на замолената държава няма свободата да оцени по различен начин фактическия аспект, на който се основава чуждият съдебен акт. Той няма и свободата да пристъпва към доказване на факти, относими към съдържанието на отговорността на осъдения, което изключва възможността за събиране на доказателства за установяване налице ли са твърдените в искането смекчаващи обстоятелства, за които осъденият твърди, че са възникнА. след постановяване на присъдата от чуждестранния съд, между които, че осъденият се явил доброволно пред българския съд, признал вината си, бил трудово и семейно ангажиран и избягал от турския затвор поради лошите условия там, а не с цел укриване от правосъдието. При адаптиране на наложеното наказание от турския съд, българските съдилища са приложили точно правилата в чл.44, т.1 и т.2 от ЕКМПП и след като са дА. неоспорената от защитата правна квА.фикация на извършеното от осъдения деяние като престъпление по чл. 354а, ал. 2, изр. първо вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК на Република България, са го намА.ли на дванадесет години лишаване от свобода, което макар да съвпада с предвидения в българското законодателство максимален размер на наказанието за този вид престъпление, същевременно представлява максималното възможно намаляване на наказанието в конкретния случай, тъй като е най – близо до размера на наложеното наказание с турската присъда, което е елемент от нейното съдържание и в контекста на договореното международноправно сътрудничество между двете държави осигурява в най - висока степен съответствието на волята на молещата страна за пределите на отговорността на осъдения с приспособеното от замолената страна наказание, което подлежи на изпълнение на нейната територия. С определеното от българския съд по-леко наказание е била съобразена забраната за утежняване положението на осъденото лице и същевременно то е облагодетелствано, защото същото е значително по леко от наложеното наказание от турския съд. Искането за допълнителното му намаляване е неоснователно от една страна поради невъзможността за провеждане на съдебно следствие в производство като настоящото по глава тридесет и трета от НПК, което изключва събиране на доказателства за твърдените в искането факти, определени като смекчаващи обстоятелства и от друга страна поради заявената в преамбюла на ЕКМПП необходимост 4