Определение № 1536 от 21.01.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1536 гр. София, 21.01.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-И, в закрито заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Милена Богданова

Членове:

Весела Тр. Живкова Офицерска

Илиана Станкова като разгледа докладваното от Весела Тр. Живкова Офицерска Въззивно частно гражданско дело № 20251100512048 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 274 – 279, във връзка с чл. 130 от ГПК.

Образувано е по Частна жалба вх. № 211422/17.06.2025 г., подадена от “Изи Финанс“ ЕООД против Определение № 24789/05.06.2025 г., постановено по гр.д. № 52839/2024 г. по описа на СРС, 169 състав, в частта му, в която е върната насрещната искова молба на “Изи Финанс“ ЕООД срещу ищеца по делото В.С.С. и производството по нея е прекратено поради недопустимост на предявения иск.

Частният жалбоподател поддържа, че обжалваният съдебен акт е необоснован, постановен в противоречие със съдопроизводствените правила и материалния закон.

Поддържа, че е налице правен интерес от предявения от него насрещен иск за установяване нищожността на клаузата за договорна лихва в сключения с ищеца договор за кредит поради противоречието и с добрите нрави, което е основание, различно от поддържаното от ищеца с предявения иск основание за нищожност на целия договор за кредит – неравноправност.

Сочи, че с исковата молба, по която е образувано делото, ищецът претендира сума, платена въз основа както на клауза за неустойка, така и на оспорената с насрещния иск клауза за договорна лихва. Развива съображения, че първоинстанционният съд не е сезиран с иск за нищожност на клаузата за договорна лихва, поради което по главния иск не трябва да се произнася в тази насока, както и че съдът няма правомощия служебно да се произнася по действителността на договорни клаузи като противоречащи на добрите нрави, а само ако установи неравноправност. Поддържа, че предмета на главния иск не е установяване недействителност на целия договор. В интерпретативен стил развива подробни съображения в тази насока.

Иска отмяна на обжалваното определение и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по насрещния иск.

Претендира разноски.

В срока за отговор по чл. 276 ГПК насрещната страна – ищецът В.С.С. оспорва частната жалба като неоснователна.

Софийски градски съд, след като съобрази изложените от страните доводи и събраните по делото доказателства, намира следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба, подадена от В.С.С., с която 1 са предявени в условията на обективно съединяване отрицателен установителен иск по чл.

124, ал.1 ГПК за прогласяване нищожност на Договор за потребителски кредит от разстояние № 454390/18.09.2023 г. на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, поради невключване в договорния ГПР на начислена въз основа на клаузата по чл. 3, ал.2 неустойка за неизпълнение от кредитополучателя на задължението по чл. 3, ал.1 от договора да представи обезпечение в определен срок; в условията на евентуалност отрицателен установителен иск по чл. 124, ал.1 ГПК за прогласяване нищожност на договорната клауза по чл. 3, ал.2, предвиждаща дължимост от кредитополучателя на неустойка за неизпълнение на задължението по чл. 3, ал.1 от договора да представи обезпечение в определен срок; частичен осъдителен иск по чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 5 лева, част от недължимо платена въз основа клаузата на чл. 3, ал.2 от договора неустойка в общ размер на 140.85 лева, ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска до окончателното плащане.

В срока за отговор по чл. 131 ГПК ответникът “Изи Финанс“ ЕООД е подал Насрещна искова молба, с която е предявен срещу ищеца В.С.С. иск за прогласяване нищожност на клаузата за договорна лихва по чл. 2, ал.1, т.3 от договора между страните, поради противоречието и с добрите нрави предвид уговарянето и в размер, надхвърлящ трикратния размер на законната лихва.

В изложенията на обстоятелствата, на които се основава предявеният насрещен иск, ответникът “Изи Финанс“ ЕООД излага твърдения за обстоятелствата, при които е сключен договорът за кредит от разстояние, и действителността му. Поддържа обаче нищожност на клаузата, в която е уговорено възнаграждението му за предоставения на потребителя заем в размер на 40.15% годишно. Като се позовава на съдебната практика, съгласно която противна на добрите нрави и като такава нищожна е уговорка в договор за потребителски кредит, съгласно която потребителят дължи възнаградителна лихва в размер, надхвърлящ трикратния размер на законната лихва, ответникът иска съдът да постанови решение, с което да прогласи тази нищожност. Правния си интерес от водене на иска обосновава с твърдения, че желае да приключи отношенията си с кредитополучателя В.С.С., но докато съществува тази клауза за договорна лихва винаги съществува принципна възможност той да предприеме действия по повод на нея, а за да съществува нормална икономическа среда било недопустимо всеки субект да е под риск от завеждане на иск по всяко време. Сочи, че преустановяване на договорните отношения с кредитополучателя не може да се осъществи по друг процесуален ред – нито чрез опрощаване, нито чрез споразумение, тъй като нямат контакт с него.

Насрещната искова молба е връчена на ищеца за отговор и в срока по чл. 131 ГПК той е подал писмен с такъв, с който оспорва като недопустим предявения иск, с доводи за липса на правен интерес, тъй като в дължимата от съда проверка по предявения иск за прогласяване нищожност на целия договор имплицитно се включвала и проверка на клаузата за договорна лихва.

С обжалваното определение, инкорпорирано в определението по чл. 140 ГПК, първоинстанционният съд е върнал исковата молба по насрещния иск и е прекратил производството по него, като е приел предявения иск за недопустим при липса на правен интерес от провеждането му. За да достигне до този извод, районният съд е посочил, че с оглед предметния обхват на главния иск, както и служебната ангажираност на съда да следи за наличието на неравноправни клаузи в договори, сключени с потребител, следва че за ищеца по насрещния иск не е налице правен интерес от предявяване на иск по чл. 26, ал.1, пр.3 ЗЗД за признаване нищожността на клаузата по чл. 2, ал.1, т.3 ЗЗД, доколкото същата ще бъде обект на изследване при преценяване на основателността на главния установителен иск за нищожност.

При така установеното от фактическа страна настоящият въззивен състав на СГС намира следното от правна:

Частната жалба е подадена от легитимирана страна, притежаваща правен интерес, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е депозирана в рамките на 2 законоустановения срок за обжалване по чл.275, ал.1 ГПК, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Обжалваното определение като краен резултат е правилно и законосъобразно, като въззивният състав споделя извода за недопустимост на насрещния иск като предявен при липса на правен интерес за ищеца “Изи Финанс“ ЕООД от провеждането му, но по различни от изложените от първоинстанционния съд съображения.

При очертания от страните предмет на делото чрез спорните и безспорни между тях факти и обстоятелства, и търсената от съда защита с предявения насрещен иск, настоящият съдебен състав намира, че за ищеца “Изи Финанс“ ЕООД не съществува правен интерес от воденето му, поради което той е недопустим като предявен при липса на положителна процесуална предпоставка на правото на иск от категорията на абсолютните, за която съдът следи и служебно.

Противно на изложеното в частната жалба, предмет на предявените срещу “Изи Финанс“ ЕООД искове е недействителността на договора за кредит между страните, в условията на евентуалност – недействителността на клаузата за неустойка, както и връщане (частично) на недължимо платеното за погасяване задължението за неустойка. Правно необосновани са и съображенията, с които е направен опит да се защити несъществуващ правен интерес от съдебна защита по предявения насрещен иск.

Последователно и безпротиворечиво в съдебната практика се приема, че предявяването на установителен иск по чл. 124, ал.1 ГПК – положителен или отрицателен – винаги предполага съществуването на правен интерес за това. Такъв е налице, ако чрез предявяването на иска би се постигнала защита на съществуващо право на ищеца. Поради това правният интерес винаги предполага твърдения за съществуването на такова право, като изборът на начина на защита на същото и обема на търсената защита са предоставени на волята на ищеца. Достатъчно е чрез избрания начин да може да се постигне защита на нарушеното право на ищеца и да се преустанови противоправното нарушение на същото.

Правен интерес е винаги налице, когато съществува правен спор между страните и следователно наличието на такъв е повод за завеждане на делото. По този начин се очертава връзката между правен спор - повод за завеждане на делото и правен интерес. Правният спор е външно обективирано противоречие (несъвпадане) на правните убеждения (твърдения) на насрещните субекти на правоотношението относно неговото възникване, съдържание и съществуване. При всяко положение, когато между две страни е възникнал правен спор, всяка от тях може да упражни правото си на иск, за да се постигне яснота относно действителното правно положение между тях, като поиска от съда правният спор да бъде решен със силата на пресъдено нещо. Задължение на съда е да реши всеки правен спор, с който е сезиран (чл. 2 ГПК), като всяка от страните в исковия процес цели да получи защитата, която влязъл в сила съдебен акт би й предоставил. Без значение от вида на иска – установителен, осъдителен или конститутивен – окончателният съдебен акт ще се ползва със сила на пресъдено нещо, а следователно и правният спор ще бъде еднозначно и по задължителен начин решен. Затова когато е налице правен спор, налице е и правен интерес за всяка от страните да предяви иск.

Правният интерес, като абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимостта на всяка сезирала съда молба, следва да се преценява конкретно с оглед на въведените от ищеца факти и обстоятелства – чл. 127 ГПК, и при съобразяване позицията на ответника в състезателния исков процес – чл. 8 ГПК.

В случая ищецът по насрещния иск оспорва действителността на клауза, която е предложена и включена в съдържанието на договора, изготвен предварително като бланка от него, не е уговорена индивидуално с потребителя и върху която потребителят не е имал възможност да въздейства. Тази клауза създава единствено права за кредитната институция и задължения за кредитополучателя. Освен това и самият ответник – ищец по насрещния иск излага твърдения, че задълженията по договора за кредит са предсрочно и изцяло 3 погасени от кредитополучателя, т.е. ответникът по насрещния иск е платил произтичащото от тази клауза свое задължение, удовлетворявайки по този начин притезанието на кредитора.

Следователно недействителността на клаузата за договорна лихва, при действието на която “Изи Финанс“ ЕООД е получило плащания от кредитополучателя, би създала права единствено за последния – право да иска връщане на недължимо платената въз основа на нищожната клауза сума. За кредитодателя възниква задължение да върне тази сума, което той, при изразеното с насрещния иск признание, че счита клаузата за нищожна, може да изпълни доброволно, без да е необходимо да предявява иск срещу потребителя, още помалко отрицателен установителен за нищожност на клаузата. Такъв иск е лишен от правен интерес не само защото клаузата не застрашава субективни права на кредитодателя и не препятства тяхното упражняване, а и защото успешното му провеждане не би довело до резултата, с който ищецът обосновава правния си интерес – предотвратяване предявяването на последващи искове от потребителя и приключване на отношенията с него. Това е така, защото дори при положително за ищеца решение по насрещния установителен иск не се препятства възможността ответникът – кредитополучател да търси по съдебен ред връщане на даденото по процесната клауза. Ето защо за кредитната институция не съществува легитимен интерес от предявяване на иск срещу потребителя за нищожност на клаузата за договорна лихва. Интересът от прогласяването на нищожността на отделна клауза от процесния договор, каквото е искането на ищеца, е обусловен единствено от хипотетични негови опасения, свързани с евентуално предявяване на последващ иск от ответника по това правоотношение. Недопустимо е обаче правният интерес на ищеца като процесуална предпоставка за допустимост на иска да се обвързва с евентуално бъдещо несигурно събитие, тъй като докато не е налице обективиран правен спор няма повод за завеждане на делото, няма неяснота в правните отношения между страните, поради което и липсва правен интерес от търсената с предявения насрещен иск защита, още повече с оглед изложените от самия ищец (в отговора на исковата молба) фактически твърдения за извършено от ответника предсрочно пълно изпълнение на задълженията му, вкл. тези, произтичащи от сочената за недействителна клауза, и невъзможността с успешното провеждане на този иск да се постигне търсеният резултат.