Решение № 790 от 07.02.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 790 гр. София, 07.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Нели С. Маринова

БИЛЯНА СИМЧЕВА при участието на секретаря Маргарита Ив. Димитрова като разгледа докладваното от Нели С. Маринова Въззивно гражданско дело № 20231100504988 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 2490/20.02.2023 г., постановено по гр. д. № 27264/22 г. по описа на СРС, 125 състав, е признато за установено по предявените от М. И.

М. против „Юробанк България“ АД искове, че разпоредбите на договор за кредит за покупка на недвижим имот № НL39564/15.08.2008 г., както следва: чл. 6, ал. 2 /в частта по служебно превалутиране/, чл. 21 – 23, са нищожни, на основание чл. 143, т. 19, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, и разпоредбите на чл. 3, ал. 1, 3 и 5 и чл. 12, ал. 1 /в частта, в която е предвидена възможност ответникът едностранно да изменя лихвата по договора/, са нищожни, на основание чл.

143, т. 12, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, като е отхвърлен искът за признаване за установено, че разпоредбите на чл. 1, ал. 1 /в частта, в която е посочено, че сумата е отпусната в шв. франкове, а не в евро/, чл. 1, ал. 3, чл. 2, ал. 1 и 2, са нищожни като неравноправни.

С решението „Юробанк България“ АД е осъдена да заплати на М. И. М. сумата от 11 256,60 шв. франка – надплатено поради валутна разлика между швейцарски франк и евро за периода от 25.05.2017 г. до датата на завеждане на 1 исковата молба в съда – 25.05.2022 г., заедно със законната лихва, считано от предявяване на иска – 25.05.2022 г. до плащането, сумата от 3072,16 шв. франка – разлика от предварително договорени анюитетни вноски и заплатени анюитетни вноски за периода от 25.05.2017 г. до датата на завеждане на исковата молба в съда – 25.05.2022 г., заедно със законната лихва, считано от предявяване на иска – 25.05.2022 г. до плащането, сумата от 473,64 шв. франка – надплатена такса за управление на кредита за периода от 25.05.2017 г. до датата на завеждане на исковата молба в съда – 25.05.2022 г., заедно със законната лихва, считано от предявяване на иска – 25.05.2022 г. до плащането, както и сторените по делото разноски от 5772,99 лв., като са отхвърлени предявените искове за горницата над уважените размери до пълните предявени размери – надплатено поради валутна разлика между швейцарски франк от 12 189,04 евро; разлика от предварително договорени анюитетни вноски и заплатени анюитетни вноски от 3214,79 евро. С решението М. И. М. е осъдена да заплати на „Юробанк България“ АД сумата от 74,16 лв. – разноски по делото.

Подадена е въззивна жалба от М. И. М. срещу решение № 2490/20.02.2023 г., постановено по гр. д. № 27264/22 г. по описа на СРС, 125 състав, в частта, в която е отхвърлен искът за надплатено поради валутна разлика между швейцарски франк и евро за периода от 25.05.2017 г. до 25.05.2022 г., за горницата над 11 256,60 шв. франка, както и в частта, в която е отхвърлен искът за разликата от предварително договорените анюитетни вноски и заплатените анюитетни вноски за периода от

25.05.2017 г. до

25.05.2022 г., за горницата над 3214,79 евро. Твърди, че решението в обжалваната част е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано. Посочва, че от събраните по делото доказателства се установява по безспорен начин заплащането на сумите, предмет на исковете по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, че същите са получени реално от банката – ответник, както и че са постъпили по банковата сметка на ищцата в швейцарски франкове, която служи за погасяване на кредита й. Поддържа, че самият факт на внасяне на сумите е ирелевантен за спора. Счита, че същественото обстоятелство е, че сумите са внасяни от името и за сметка на ищцата за погасяване на процесния кредит. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени решението в обжалваната част и вместо това да постанови друго, с което да уважи изцяло исковете. Претендира разноски.

2

Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Въззиваемата страна – „Юробанк България“ АД е подала отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Поддържа, че от събраните по делото доказателства се установява по безспорен начин, че погасителните вноски по кредита са правени и от трети лица Д.И.М., Г.М.М. и И.Т.М., които са външни на кредитното правоотношение, а не само от ищцата, което обуславя неоснователност на претенциите й за връщане на суми, които тя не е престирала. Твърди, че неоснователни са доводите на въззивницата, че съдът е смесил иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД с този по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Счита, че усвояването на кредитния лимит няма отношение към последващите погасителни вноски и евентуално недължимо платените суми от ищцата, включени в тях. Поддържа, че твърдението на въззивницата, че кредитът е бил отпуснат и усвоен в евро, а не – в посочената в чл. 1, ал. 1 от договора валута „швейцарски франк“, противоречи на събраните по делото писмени доказателства, от които е видно, че още при подписването на договора кредитът е уговорен, усвоен и погасяван в швейцарски франкове. Посочва, че фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, поради което ищцата е следвало да докаже единствено даването на процесните суми. Поддържа, че именно даването от страна на ищцата на процесните парични суми от 800,33 евро за първия иск за недължимо внесени от ищцата, респ. събрани от банката, валутни разлики, както и от 106,57 евро по втория иск за надплатени възнаградителни лихви, не е доказано по делото, поради което правилно първоинстанционният съд е отхвърлил исковете в посочените части. Твърди, че обстоятелството дали вноските от третите лица са правени от името и за сметка на ищцата, не е доказано по делото, като фактът, че тези вноски са правени по нейната сметка, обслужваща кредита, не променя същността им и субектът, който би бил овластен да иска връщане при евентуално установяване на недължимо плащане. Моли за потвърждаване на решението в обжалваните части. Претендира разноски. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Подадена е и въззивна жалба от „Юробанк България“ АД срещу решение № 2490/20.02.2023 г., постановено по гр. д. № 27264/22 г. по описа на СРС, 125 състав, в частта, в която са уважени предявените искове. Твърди, че решението 3 в обжалваните части е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано. Поддържа, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение при разглеждането на установителния иск за признаване за нищожни на клаузите на чл. 6, ал. 2, чл. 21, ал. 1 и чл. 23, ал. 1 и 2 от процесния договор, както и при уважаването на първия осъдителен иск за присъждане на евентуално получени без правно основание суми в общ размер от 11 256,60 шв. франка, представляващи евентуално недължими надплатени валутни/курсови разлики, дължащи се на повишаване на курса на швейцарския франк към резервната валута на страната – евро, върху платените месечни анюитетни погасителни вноски по договора, изразяваща се в немотивирано недопускане на надлежна и своевременно заявена с отговора на исковата молба задача № 2.9, отнасяща се до наличната към датата на сключване на договора информация за движението и стабилността на валутния курс на шв. франк спрямо лева/еврото и възможностите за прогнозирането ми за 30 – годишен период напред.

На следващо място, счита, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение при разглеждането на установителния иск, касаещ клаузите на чл. 3, ал. 4 и чл. 6, ал. 3 от договора за кредит, респ. обусловения от него втори осъдителен иск, като не се е съобразил с отговорите на вещото лице по задача № 3, поставена от ищцата, както и с отговорите по задача № 17, поставена от ответника.

Твърди, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение като не е приел за съвместно разглеждане възражението за прихващане, което е било надлежно релевирано с т. 26 от раздел II.

Счита, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение като се е произнесъл по първия осъдителен иск и го е уважил във швейцарски франкове, въпреки че се касае за валутни разлики, които по правилата на нормалната икономическа логика, следва да бъдат присъдени в резервна валута евро, която е била използвана за референта при отпускането на кредита, и с оглед на обстоятелството, че ищцата е заявила с исковата си молба своето главно искане тази сума да бъде присъдена в евро, което искане е потвърдено при направеното с молбата от 26.01.2023 г. искане за увеличение в размера на исковете. Твърди, че същото нарушение е налице и при уважаването на останалите два осъдителни иска, чиито размери са заявени за 4 присъждане в евро, а съдът ги е уважил в швейцарски франкове.

Поддържа, че изводът на първоинстанционния съд, че в договора за кредит са налице неравноправни клаузи, регламентиращи валутата на кредита и носенето и разпределението на валутния риск между двете страни – кредитор и кредитополучател, визирайки клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23, ал. 1 от договора, не се потвърждава от писмените доказателства по делото и от заключението на съдебно – счетоводната експертиза. Счита, че дори и да се приеме, че клаузата на чл. 23, ал. 1 от договора е нищожна, то от това не следва, че банката следва да възстанови на кредитополучателя т. нар.

„валутни разлики“. Поддържа, че последиците от прогласяването ан клауза от договор за банков кредит за нищожна се изразяват във възстановяване на положението на кредитополучателя в състоянието, което би било без тази клауза.

Счита, че е неправилна преценката на първоинстанционния съд относно неотносимостта на предвидената в чл. 21, ал. 1 от договора възможност за кредитополучателя да поиска превалутиране, и принципната според съда невъзможност да се приеме, че тази клауза защитава ищцата, компенсира и до голяма степен премахва или намалява обективно носения от нея валутен риск.

Счита, че размерът на осъдителния иск за претендираните валутни разлики е неправилно изчислен и уважен от първоинстанционния съд и същият следва да бъде намален с 51,50 %. Посочва, че съгласно отговора на задача № 15 (№ 2.7. от отговора на исковата молба) през исковия период трети лица са внесли общо 21 924,17 шв. франка, като общият размер на плащанията за същия период по кредита е 42 354,46 шв. франка (съгласно отговора на задача № 2, колона 2 от Таблица 2), което означава, че трети лица са платили 51,50 % от всички вноски за периода, т. е. уважената от съда сума за валутни разлики – 11 256,60 шв. франка (или 11 388,71 евро) следва да бъде редуцирана с 51,50 %, което означава, че искът би бил основателен до размера на сумата от 5 797,15 шв. франка (или 5 865,19 евро).

Счита, че изводът на първоинстанционния съд, че в процесния договор за кредит са налице неравноправни клаузи, регламентиращи договорения между страните променлив лихвен процент по отпуснатия кредит, както и условията и предпоставките за промяна на променливата компнента на този ефективен годишен лихвен процент по кредита, визирайки клаузите на чл. 3, ал. 1, 3 и 5 и 5 чл. 12, ал. 1 от договора, не се потвърждава от писмените доказателства по делото и от заключението на съдебно – счевотоводната експертиза.

Поддържа, че към момента на сключване на процесния договор за кредит не е съществувало нормативно задължение за банката – кредитор да включи Методологията за определяне на променлива компонента на лихвата в съдържанието на договора за кредит, нито за изрично изготвяне и посочване на конкретна изчислителна формула и процедура за тежестта на отделните обективни критерии в нея, съобразно която потребителят да моце да изчислява размера на променливия компонент на лихвата по кредита, за което при всички случаи са необходими специални знания. Поддържа, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по приложението на дерогацията на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, която е приложима към процесния договор за кредит по отношение на пртенциите на ищеца за евентуално надплатени без правно основание възнаградителни лихви.