Решение № 1468 от 09.10.2026, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1468 гр. Плевен, 09.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Х. Ст. Томов при участието на секретаря Валя Х. С.а като разгледа докладваното от Х. Ст. Томов Гражданско дело № 20264430102148 по описа за 2026 година

Постъпила е искова молба от Д. М. С. от с. *** против**** В молбата се твърди, че на 14. 07. 2025 год. между страните е бил сключен договор за потребителски кредит от разстояние № ****. Твърди се, че страните са се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 3 000 лв, със срок на погасяване 24 месеца. Твърди се, че размерът на годишната лихва е посочен в размер на 36 %, а размерът на годишния процент на разходите е 42. 58 %, като размерът на общата сума, която следва да върне Д. С. е 10 468, 56 лв. Твърди се, че в чл. 19 ал. 1 от процесния договор е уговорено, че страните са се съгласили договорът за заем да бъде обезпечен с гарант, отговарящ на условията, посочени в ОУ, или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. Твърди се, че в чл. 29 ал. 1 страните са уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението си по чл. 19 ал. 1 от договора, а именно да представи обезпечение в срока по предходната алинея, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 0. 9 % от стойността на усвоения кредит, като в договора е уговорено, че страните се съгласяват, че непредоставянето на договореното обезпечение причинява вреди на кредитора в посочените размери. Твърди се, че на ищеца е била начислена 1 неустойка в размер на 2 994, 42 евро, тъй като не е представил в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени в процесния договор, като общата сума, която следва да върне е 5 352, 49 евро. Ищецът счита, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10 ал. 1 във вр. с чл.

22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма. Твърди се, че договорът е нищожен на основание чл. 11 ал. 1 т. 10 във вр. с чл. 22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита. Ищецът счита, че в нарушение на императивните правила в договора за потребителски кредит ГПР е посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Твърди се, че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР, е в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19 ал. 1 във вр. с чл. 10 ал. 2 и чл. 10а ал. 2 и 4 от ЗПК.

Твърди се, че в договора единствено е посочен годишен лихвен процент по заема, без обаче да става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Твърди се, че описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в това число възнаградителна лихва и неустойка) водят до различен размер на ГПР от посочения. Твърди се, че съгласно решение от 20. 09. 2018 год. по дело С-448/ 2017 год. на СЕС „На непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуацията, в която в договора се съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. В подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му“. На следващо място ищецът счита, че в договора за потребителски кредит е налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв е в размер многократно над допустимия чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Твърди се, че в процесния договор е уговорено, че заемателят се задължава да осигури действието на две физически лица, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщането на всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки, което да отговаря на условията, посочено в договора. Твърди се, че в договора е 2 уговорено, че в случай, че заемателят не предостави посоченото в договора обезпечение в тридневен срок от сключването му, заемателят дължи на заемодателя неустойка, която ще бъде заплащана на части, съгласно предоставения погасителен план. Твърди се, че от една страна е налице изначална невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок поръчител /солидарен длъжник/, отговарящ на всички изисквания, посочени в договора, поради което е налице нищожност на договора по смисъла на чл. 26 ал. 2 пр. 1 от ЗЗД. Твърди се, че настоящият случай касае еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе.

Твърди се, че в глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. Твърди се, че в съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“. Твърди се, че клаузата, с която в процесния договор за паричен заем е уговорено, че заемателят дължи неустойка, в случай че не предостави в тридневен срок от сключването му, обезпечение- двама поръчители /солидарен длъжник/, който отговарят на определени съответно към този момент да бъде направена преценката дали да бъде отпуснат кредит, както и при какви условия вкл. и дали ще е необходимо обезпечение/. Твърди се, че въпреки това на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение едва след като кредитът е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т. е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава.

Отделно от горното ищецът счита, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване /в този смисъл е и 3 т. 3 от тълкувателно решение № 1/ 15. 06. 2010 год. по т. д. № 1/ 2009 год. на ВКС/. Твърди се, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26 ал. 1 пр. 2 от ЗЗД, като разпоредбата на чл. 33 ал. 1 от ЗПК предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. Твърди се, че с процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение- недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Твърди се, че подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33 ал. 1 от ЗПК. Поради това ищецът счита, че подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо.

Твърди се, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД дава основание да се иска незабавно цялото задължение. Твърди се, че в случая кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Твърди се, че от горното е видно, че нито една от страните не е имала реално намерение да бъде предоставено обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от ЗЗД, при непредставено обезпечение. Твърди се, че последиците от неизпълнението на задължението да се предостави обезпечение не са типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив, договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по- висока цена, прикрита като неустойка. Ищецът счита, че тази клауза е изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143 ал. 2 т. 5 от Закона за защита на потребителите, тъй като същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Твърди се, че тази клауза не е индивидуално уговорена съгласно чл. 146 от ЗЗП. Твърди се, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19 ал. 1 във вр.с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК ответното дружество не е включило в ГПР разходите за заплащане на „неустойка“, която по своята същност представлява печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. Твърди се, че при условие, че 4

ГПР беше законосъобразно описан, действителният такъв щеше да възлизане както е посочен в договора, а многократно над допустимия процент, съгласно ЗЗП. Твърди се, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните. Твърди се, че според императивната разпоредба на чл. 19 ал.

4 от ЗПК ГПР не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Твърди се, че на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни. Твърди се, че с тези действия ответното дружество е заобиколило изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, като съгласно чл.

21 ал. 1 от ЗПК всички приложими към сключването, изпълнението, прекратяването и развалянето на потребителски договори национални нормативни актове /ВПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др./ са приети в Република България, въз основа на присъединяването ни към Европейския съюз и произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското законодателство с европейското. Твърди се, че приложимото национално законодателство следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа, целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и Съвета от 23 април 2008 год. относно договорите за потребителски кредити. Твърди се, че неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на ГПР злепоставя и самата цел на Директива 2008/48/ЕО да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин потребителят не може да сравни продуктите адекватно. Твърди се, че целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономическия избор на потребителя. Твърди се, че обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се установява на база изискванията на единната формула, залегнала в самата Директива 2008/48/ЕО /и транспонирана в ЗПК/, поради което същата има и нормативно значение. Твърди се, че гореописаните такси /в това число и начислената „неустойка”/ безспорно попадат в 5 изискванията на Директивата- те са предвидими общи разходи, които обуславят сключването на договора при тези условия и са предварително заложени. Твърди се, че по тези съображения тези клаузи изискват размерът им да се включи в общия размер на разходите и от там в ГПР. Твърди се, че неправилното изчисляване и посочване е самостоятелно основание за недействителност на договора, като в подкрепа на това е и обстоятелството, че посочването на ГПР е изведено като съществено условие на договора. Твърди се, че грешното посочване на размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, респективно целият договор следва да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Ищецът счита, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д ал. 1 и ал. 2 т. 1 от Закона за защита на потребителите, както и по смисъла на правото на ЕС. Твърди се, че в този смисъл е и решение от 15. 03. 2012 год. по дело (2 —453/10 на СЕС „Търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща” по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 1 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на Смета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялните търговски практики”), доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Твърди се, че в решение по дело C-714/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд (България) с акт от 21 ноември 2022 год., постъпил в Съда на 22 ноември 2022 год. във връзка с тълкуването на член 3, буква ж), член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити, СЕС постановил следното: