Решение № 261410 от 26.11.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ гр. София, 26.11.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,

Гражданско отделение, II-Г въззивен състав, в публичното заседание на шестнадесети септември две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЙОАНА ГЕНЖОВА мл. съдия КРИСТИНА ГЮРОВА при секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Гюрова в. гр. д. № 14941 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С

Решение № 423225 от 05.06.2018 г. по гр. д. № 25770/2016 г. по описа на Софийски районен съд, II ГО, 66 състав, Р.Б., представлявана от М.НА Ф., е осъдена да заплати на „Р.2.“ ЕООД, ЕИК********, на основание чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ, сумата, в размер на 8 763,62 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от реализиране на приход от цена на произведена електрическа енергия в периода от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г., настъпили вследствие действия на народни представители от 42-то Народно събрание по повод приемане на разпоредбата на § 6, т. 2 и т. 3 от ЗР на Закона за държавния бюджет на Р.Б. за 2014 г., с които се създават чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3, и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 в Закона за възобновяемите енергийни източници, обявена за противоконституционна с Решение № 13 от 31.07.2014 г. на КС на РБ, ведно със законната лихва от 14.05.2016 г. до окончателното плащане.

С решението Р.Б., представлявана от М.НА Ф., е осъдена да заплати на „Р.2.“ ЕООД, ЕИК********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 950,50 лв. – разноски по делото.

Срещу така постановеното решение, с което предявеният иск, с правно основание чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ е уважен, е подадена въззивна жалба от Р.Б., представлявана от М.НА Ф., в която се излагат съображения за недопустимост и неправилност на атакувания акт. В подкрепа на твърдението за недопустимост на решението се сочи твърдението на ищците, че са заплатили недължимо платени държавни такси, с оглед на което трябвало да се поиска тяхното възстановяване по съответния административен ред. В допълнение се сочи, че правоотношенията между страните не били равнопоставени, поради което спорът не бил гражданскоправен. Изразява се становище, че националната правна уредба не предвижда възможност за ангажиране отговорността за законодателна дейност, предвид особеностите й, поради което и държавата не следвало да носи отговорност за актовете на законодателна дейност на Народното събрание, като последните подлежали единствено на контрол за конституционносъобразност от КС. Навеждат се доводи във връзка с това как следва да се уредят отношенията, когато нормативен акт е обявен за противоконституционен както и кой е компетентен да стори това, като се аргументира, че обявяването на акта за противоконституционен има действие занапред. Заявява се, че първоинстанционното решение е неправилно, тъй като е поставено в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано и немотивирано. Поддържа се, че съдът не е съобразил възраженията на ответника и събраните по делото доказателства, както и че е направил изводи в противна насока, като е приел, че претендираните суми реално са били удържани от ищците и са били внесени в държавния бюджет. Навеждат се доводи за недоказаност на претенцията, които въззивникът аргументира подробно, като прави анализ на събраните по делото доказателства. Твърди се, че едва с решението си съдът е дал правна квалификация на предявените искове, което било направено без изменение или допълнение на проекто-доклада по делото. Излагат се подробни съображения за тълкуването и приложението на чл. 7 КРБ. Поддържа се, че са неправилни и необосновани изводите на районния съд, че е налице фактическият състав на предявения и уважен иск. Сочи се, че липсвали противоправни действия, тъй като законодателната дейност била специфична, като схващането, че противоконституционният закон водел до деликт не било прието нито в правото на ЕС, нито сравнителноправно в правото на други страни-членки, като прави обосновка, че обявяването на закона за противоконституционен имало действие занапред, освен това народните представители не били действали противоправно. Излагат се съображения, че принципът за правна сигурност приет в практиката на ЕСПЧ водел до извод, че държавата може да се освободи от изискването за законосъобразност, в случаи, при които ставало въпрос за продължаване прилагането на закон, който е обявен за противоконституционен за ограничен или преходен период, докато се приемел нов. Твърди се, че районният съд неправилно приел, че на гражданския съд било възложено да разгледа възникналите между страните имуществени отношения, тъй като по настоящия спор не се осъществявал контрол върху конституционносъобраността на актовете на НС, като в случая и нямало явно нарушение и целенасочено субективно отношение на народните представители, за да можело да се ангажира деликтната отговорност на ответника. Изтъква се, че с оглед разпоредбата на чл. 22, ал. 4 ЗКС при не всички хипотези на противоконституционност възниквали правни последици, като същият текст не намирал приложение към всички хипотези, поради което и тази правна норма не била абсолютен императив. Поддържа се, че държавата не следвало да носи отговорност за действията на Народното събрание, като пасивно легитимиран по иска бил държавният орган – юридическо лице от действията на който са възникнали съответните последици. Развиват се подробни аргументи, че в случая липсвало възлагане на работа, както и вина. Излагат се съображения, че не е настъпила вреда, което да се намира в пряка причинно-следствена връзка с поведението на ответника. Твърди се, че първоинстанционното решение е недопустимо и неправилно в частта по отношение присъдената законна лихва. Направено е искане за обезсилване на първоинстанционното решение, евентуално за неговата отмяна и за постановяване на решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни.

Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал.

1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „Р.2.“ ЕООД, в който се моли жалбата да бъде оставена без уважение и потвърждаване на решението като правилно и законосъобразно. Претендира се и присъждането на сторените по делото разноски.

Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално - легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. При постановяване на първоинстанционното решение не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните в жалбата оплаквания, същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:

СРС, II

Гражданско отделение, 66 състав е бил сезиран с предявен главен иск, с правно основание чл. 49 вр. 45, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ, и при условията на евентуалност, осъдителен иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.

За да постанови обжалваното решение, първостепенният съд е уважил предявения главен иск, с правно основание чл. 49 вр. 45, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ, като поради несбъдването на вътрешнопроцесуалното условие - отхвърляне на главния иск, съдът не се е произнесъл по предявения, при условията на евентуалност иск, с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД.

Предвид изложените в исковата молба фактически твърдения, правилно районният съд е приел, че е сезиран с иск по чл. 49 ЗЗД, а не и с иск по чл. 45 ЗЗД, доколкото в исковата молба липсват твърдения ответникът чрез своето собствено виновно и противоправно поведение /действие или бездействие/ да е предизвикал вредоносния резултат /в този смисъл и т. 1 от ППВС № 7/1959 г., съгласно която отговорност за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД носят само физическите лица, които са причинили вредата чрез свои виновни действия или бездействия/. Ето защо, при изложените от ищеца фактически твърдения за претърпените имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от реализирането на приход, вследствие на противоправни действия на длъжностните лица, съставящи колективния държавен орган – НС и възлагане от Държавата, доводът на въззивника за това, че едва с решението искът е квалифициран по чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД е неоснователен. Посочването на общата норма на чл. 45 ЗЗД в проекто-доклада по делото, не би могло да въведе в заблуждение ответника, нито да препятства защитата му в процеса, доколкото отговорността по чл. 49 ЗЗД включва в себе си по необходимост и осъществяване на предпоставките от общия деликтен състав по чл. 45 ЗЗД. Предвид горното, въззивният съдебен състав намира, че първостепенният съд се е произнесъл по действително заявената искова претенция и решението му е допустимо.

Претенциите си ищецът основава на твърдения за причинени му имуществени вреди от незаконни актове и действия на държавни органи и длъжностни лица. За подобни вреди отговорност носи държавата съгласно общия принцип на чл. 7 от КРБ, чиито норми имат непосредствено действие /чл. 5, ал. 2 К. /. Част от хипотезите за отговорността на държавата за вреди са уредени в специалния Закон за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), който в чл. 1 и чл. 2 разграничава основанията за отговорност според вида на държавната дейност - за дейността на администрацията е предвидена отговорност за всички незаконни актове, действия или бездействия, а за дейността на правозащитните органи е предвидена отговорност само за описаните в чл. 2 действия. За тези хипотези ЗОДОВ урежда условията и реда, по които се осъществява отговорността, както и нейният обем, като предвижда, че по тези искове процесуално легитимирани да отговарят са съответните държавни учреждения /чл. 7/. Когато тази отговорност не може да бъде реализирана по ЗОДОВ /специалният закон, уреждащ отговорността на държавата, при участие в процеса на съответните държавни органи, като нейни процесуални субституенти/, отговорността за вреди се реализира на основание чл. 49 ЗЗД /така решение № 1ЗЗ от 29.06.2016 г. по гр. д. № 5002/2014 г. на ВКС, III ГО/. Извън хипотезите на чл. 1 и чл. 2 ЗОДОВ, отговорността за други незаконни актове и действия на държавни органи може да се реализира по реда на общото гражданско законодателство /чл.

49 ЗЗД/, като допустимо е отговорността по чл. 7 от КРБ да се осъществи и по реда на чл. 49 ЗЗД, както срещу държавата, така и срещу съответното държавно учреждение.

Така изложените фактически основания на исковата претенция не покриват нито един от предвидените в ЗОДОВ деликтни фактически състави, даващи право на обезщетение за вреди. Доколкото не са налице основанията по специалния закон /ЗОДОВ/ следва да се прецени дали са налице основания за ангажиране отговорността на държавата по общите деликтни състави на чл.

49 ЗЗД, вр. чл. 7 от Конституцията на Р. Б. (КРБ).

Правилен е изводът на първостепенния съд, че същият е бил сезиран с иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ, а ответникът е процесуалноправно легитимиран да отговаря по него.

За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл.

49 ЗЗД, е необходимо наличието на следните предпоставки: 1/ правоотношение по възлагане на работа, 2/ осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическото лице – пряк изпълнител на работата с необходимите елементи /деяние, вреда – имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина/, 3/ вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа – чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него /така – ППВС № 9/1966 г. /. Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното /чл. 45, ал. 2 ЗЗД/, като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на прекия извършител не подлежи на доказване, доколкото изводът за наличието й не е фактически, а представлява правна преценка на деянието, вредата и причинната връзка между тях от гледна точка на действащите разпоредби. Останалите елементи от фактическия състав трябва да се докажат от претендиращия обезщетението, съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест.

Разпечатката съдържа 30 от 68 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/eef00b78-8738-4277-b1c3-c83e1fef3337