Решение № 611 от 13.05.2022, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 611 гр. Русе, 13.05.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Тихомира Г. Казасова при участието на секретаря Теодора Ив. Петрова като разгледа докладваното от Тихомира Г. Казасова Гражданско дело № 20224520100209 по описа за 2022 година

В. Г. АНДР. заявява, че на 25.02.2021г. сключила с „Креди Йес“ ЕООД Договор за паричен заем №328055 със следните параметри: 3000 лева – главница; 48.320% - ГПР; 3.33% - месечен лихвен процент; срок на погасяване - 18 месеца; сума за възстановяване – 4036.62 лева.

Съобразно разпоредбата на чл.8 от контракта, ищцата следвало да заплати неустойка в размер на 2461.38 лева.

Излага доводи относно недействителността на неустоечната клауза по чл.8, от Договора, според която се дължи 2461.38 лева при неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение. Поддържа, че същата е нищожна като противоречаща на добрите нрави, тъй като претендираната сума е в размер близък до отпуснатия кредит. По този начин се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост.

Счита, че клаузата заобикаля изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК и чл.33, ал.1 ЗПК. В тази връзка сочи, че разходи, като визираните в чл.8 от Договора следва да бъдат включени в ГПР, което не е сторено, поради което посочения в договора размер на ГПР не е реално прилагания в отношенията между страните и представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП.

Приема, че неустойката излиза извън присъщите й функции, като цели единствено постигане на неоснователно обогатяване с оглед което се явява нищожна, съобразно разясненията на ВКС, дадени в т.3 на ТР №1/15.06.2010г. по ТД №1/2009г.

Заявява, че оспорваната разпоредба не се явява индивидуално уговорена по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП, тъй като се явява част от стандартни и бланкетни, отнапред изготвени 1 условия на договора и кредитополучателите нямат възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора, в който смисъл е и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

По изложените съображения моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че клаузата, предвидена в чл.8 от Договор за паричен заем №328055, сключен на 25.02.2021г. между „Креди Йес“ ООД и В. Г. АНДР., предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 2461.38 лева е нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр.чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП, поради нарушение разпоредбите на чл.19, ал.4, вр.чл.21, ал.1 ЗПК.

Претендира направените по делото разноски.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът „Креди Йес“ ООД е депозирал отговор на исковата молба, в който излага доводи, досежно неоснователността на ищцовите претенции.

Заявява, че на 23.02.2021г. В.А. депозирала молба за заем, входирана под №168890 с искане „Креди Йес“ ООД, в качеството на небанкова финансова институция, да й отпусне паричен заем в размер на 3000 лева, които да бъдат възстановени в срок от 18 месеца.

Твърди се, че в подаденото искане, ищцата декларирайки е предложила на „Креди Йес“ ООД да обезпечи заема с гарант и ценна книга. След преговори и оценка на искането, въз основа посочените в него параметри, дружеството одобрило молбата и отпуснало на ищцата кредит в размер на 3000 лева. Към момента на сключване на договора, В.А. издала в полза на „Креди Йес“ ООД ценна книга и предоставила като обезпечение по договора гарант в лицето на Андрей Монев Андреев, но последният не отговарял на условията, визирани в чл.10, ал.2, т.1 от ОУ. Поради това ищцата подписала декларация и се задължила в тридневен срок да осигури гарант, отговарящ на изискванията, предвидени в ОУ.

Неразделна част от контракта съставлявал погасителен план, в който подробно били описани падежните дати и размера на дължимите погасителни вноски в зависимост от предоставените обезпечения, уговорени в чл.6, ал.4 и чл.8 от контракта.

Твърди се, че В.А. не изпълнила задължението си да предостави надлежно обезпечение, заради което в погасителните вноски била включена и уговорената в чл.8 неустойка, с което общия размер на дълга възлизал на 6498 лева.

Ищцата заплатила само пет от общо дължимите 18 вноски, всяка в размер на 361 лева.

Ответникът счита, че процесният договор за паричен заем е изцяло валиден, сключен с прякото влияние на потребителя, в свободата на договарянето между страните, отговарящ на всички законови изисквания.

Твърди, че условията на клаузата на чл.8 са индивидуално уговорени, с прякото влияние на ищцата, която преценила икономическите последици за себе си ако се наложи да заплати тази неустойка, като впоследствие предприела действия и я заплатила в пълен размер. Предвид факта, че е уговорен конкретен размер на неустойката, поддържа, че клаузата не е бланкетна. Отбелязва предоставената на кредитополучателя възможност, в 14 дневен срок да се откаже от договора и да върне единствено получената в заем главница, което ищцата не сторила, от което прави извод, че е решила да ползва кредита и да изплати 2 начислената неустойка. Пояснява, че неустойката е дължима поради липсата на надлежно обезпечение и в основанието за нейното начисляване не може да се прави паралел с лихва или обезщетение за забава. Счита, че прекомерността на неустойката не я прави а priori нищожна поради накърняване на добрите нрави, тъй като според ТР №1/2010г. по ТД №1/2009г. на ВКС, ОСТК следвало да се съобразят редица обстоятелства, които обуславят неравноправността на клаузата за неустойка или нищожността й поради накърняване на добрите нрави. Поддържа, че в конкретния случай неустойката не притежава правната характеристика на лихва или лихвоносно изчислимо задължение и не съществува законова забрана при забава в плащането й, върху нея да бъде начислявано парично обезщетение в размер на законната лихва. Приема, че неустойката би могла да бъде намалена от съда, в случай, че е прекомерна.

Моли съда да отхвърли претенцията като неоснователна.

Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът прие за установено от фактическа страна, следното:

На 23.02.2021г. В. Г. АНДР. депозирала молба за заем, входирана под №168890 с искане да й бъде отпуснат кредит в размер 3000 лева за битови нужди. Във формуляра фигурира: „Декларация на клиента: Ще обезпеча договора за заем с:“, като са посочени шест вида обезпечение. Ищцата е отбелязала т.1 – гарант и т.6 – ценна книга.

В т.4 на Стандартен европейски формуляр за предоставяне информация за потребителските кредити, подписан на същата дата, са посочени свързани с договора разходи, между които и неустойка в размер на 2461.38 лева (т.4.4.).

Два дни по-късно между В. Г. АНДР. и „Креди Йес“ ЕООД е сключен Договор за паричен заем №328055 със следните параметри: 3000 лева – главница; 48.320% - ГПР; 3.33% - месечен лихвен процент; срок на погасяване - 18 месеца; сума за възстановяване – 4036.62 лева. Съобразно чл.8 от контракта, ищцата приела да заплати неустойка в размер на 2461.38 лева. В погасителния план към договора е посочен размерът на месечните вноски в два варианта: без неустойка по чл.8 и с неустойка по чл.8.

Приложени са Общи условия в сила от 22.01.2020г. Съгласно чл.10, ал.2: „Страните имат право за обезпечаване изпълнението на договора за заем да уговорят в самия договор учредяването на някое от следните обезпечения: 1. Гаранти (които отговарят на определени условия); 2. Залог върху движима вещ, чиято пазарна стойност надвишава два пъти общата сума за плащане по Договора за заем, включващо договорената главница и лихва; 3. Първа по ред ипотека; 4. Предоставяне на безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНЛ търговска банка…“.

Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:

Предвид изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум, съдът приема, че е сезиран с претенция за прогласяване нищожност на клауза от договор за паричен заем - чл.8 от Договор за паричен заем №328055, сключен на 25.02.2021г.

Изхождайки от предмета на Договора и страните по него – физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и 3 финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредити в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесния договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.

СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.

По отношение договорите за потребителски кредит на общо основание и съгласно чл.24 ЗПК се прилагат правилата на чл.143 – 148 от ЗЗП. Макар и поместени в индивидуалния договор с ищцата, а не в общи условия към него, клаузите на контракта не са индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно известно на съда от множеството дела, по които са представени идентични контракти между същия заемодател и различни потребители. Следва да се отбележи, че от молбата за заем, в която потребителят е отбелязал два варианта за обезпечение, не може да се направи извод, че ищцата сама е поискала и предложила да обезпечи бъдещото вземане, както се твърди в отговора на исковата молба. Очевидно молбата е бланкетна. Ответното дружество е изготвило съдържанието на формуляра, което личи и от логото на бланката, а бъдещият кредитополучател е попълнил саморъчно лични данни и информация, изисквана ат дружеството.

В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите – членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“.

В този смисъл клауза, като уговорената в чл.8 от договора за паричен заем и чл.10, ал.4 от ОУ, според която се дължи неустойка в размер на 2461.38 лева при неизпълнение на задължението за осигуряване, в тридневен срок от датата на усвояване на заемната сума, на обезпечение чрез поръчителство на физическо лице, което отговаря на определени условия, ведно с: ипотека, или особен залог, или банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на заемодателя, се намира в пряко противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително 4 увеличаване размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл.16 ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договора за кредит.