Определение № 2465 от 21.09.2026, Окръжен съд - Пловдив
- Съд
- Окръжен съд - Пловдив
- Дело
- Въззивно частно гражданско дело 2151/2026
- Вид
- Определение № 2465
- Подписан
- 21.09.2026
- В сила
- 21.09.2026
- Състав
- Анна Иванова, Борислав Терзиев, Иван Анастасов
Цитирани разпоредби
- чл. 274 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 276 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 278 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 278, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 64 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 64, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 33 · Закон за собствеността
- чл. 33, ал. 2 · Закон за собствеността
- чл. 150, ал. 2 · Конституция на Република България
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2465 гр. Пловдив, 21.09.2026 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Анна И.ова
Членове:
И. Анастасов
Борислав Терзиев като разгледа докладваното от Борислав Терзиев Въззивно частно гражданско дело № 20265300502151 по описа за 2026 година
Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.
Образувано е по частна жалба, подадена от И. А. Т. срещу Определение № 9835/07.08.2026 г., постановено по гр.д. № 2947/2026 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX гр. състав, с което е оставена без уважение молбата му за сезиране на Конституционния съд на Република България на основание чл.
150, ал. 2 КРБ, върната е искова молба вх. № 37202/14.04.2026 г. и е прекратено производството по делото.
В частната жалба се излагат подробни съображения за неправилност и незаконосъобразност на постановеното определение. Поддържа се, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по надлежния процесуален ред по подадената молба за възстановяване на срока за предявяване на иска по чл.
33, ал. 2 ЗС, както и че неправилно повторно е приел липса на правен интерес от предявените искове за недействителност на договора за дарение, въпреки постановеното по същото дело Определение № 1781/07.07.2026 г. по в.ч.гр.д.
№ 1600/2026 г. на Окръжен съд – Пловдив. Поддържа се и искането за сезиране на Конституционния съд на Република България по реда на чл. 150, ал. 2 КРБ.
Жалбоподателят моли обжалваното определение да бъде отменено изцяло, да бъде уважена молбата му за възстановяване на срока за предявяване на иска по чл. 33, ал. 2 ЗС и делото да бъде върнато на друг състав на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
Съдът констатира, че не е постъпил отговор по реда на чл. 276 ГПК.
Окръжен съд – Пловдив, като съобрази данните по делото, доводите в частната жалба и относимите законови разпоредби, намира следното:
В частта, с която е върната исковата молба и е прекратено производството по делото, частната жалба е подадена от процесуално легитимирана страна, в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
1
Разгледана по същество, в тази част жалбата е основателна.
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба вх.
№ 37202/14.04.2026 г., подадена от И. А. Т. против Л. Д. В., С. К. С., Б. Ц. Д. и П. Ц. Д., с която са предявени искове за прогласяване нищожността на различни основания, при условията на евентуалност, на договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 065, том II, рег. № ***, дело № 245/06.11.2025 г. на нотариус С.Д., както и за разкрИ.е на твърдяна симулация и установяване на прикритата сделка, съединени с иск за изкупуване по чл. 33, ал. 2 ЗС.
С Определение № 4735/16.04.2026 г. по гр.д. № 2947/2026 г. Районен съд – Пловдив е оставил без разглеждане молбата на ищеца за възстановяване на основание чл. 64, ал. 2 ГПК на срока за подаване на исковата молба по чл. 33, ал. 2 ЗС и е прекратил производството по делото, като е приел, че искът по чл.
33, ал. 2 ЗС е предявен след изтичането на преклузивния срок и че за ищеца липсва правен интерес да атакува договора за дарение.
Посоченото определение е отменено изцяло с Определение № 1781/07.07.2026 г. по в.ч.гр.д. № 1600/2026 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, VII състав, като делото е върнато на Районен съд – Пловдив за продължаване на съдопроизводствените действия.
С постановеното определение въззивният съд изрично е приел, че въпросите за началото на срока по чл. 33, ал. 2 ЗС, за момента, в който ищецът е узнал или е могъл обективно да узнае за извършената продажба, както и дали искът е предявен в законоустановения срок, са част от материалноправния спор между страните относно съществуването на потестативното право на изкупуване и следва да бъдат разрешени с решение след събиране и преценка на относимите доказателства.
Въззивният съд изрично е приел и че не може предварително да бъде отречен правният интерес на ищеца от предявяване на исковете относно договора за дарение, доколкото същият обосновава този интерес с намерението си да упражни потестативното право по чл. 33, ал. 2 ЗС, ако бъде установена твърдяната недействителност на предхождащото продажбата дарение. Направен е извод, че предявените искове са допустими и следва да бъдат разгледани по същество.
Съгласно чл. 278, ал. 3 ГПК постановеното определение по частната жалба е задължително за долустоящия съд.
При това положение първоинстанционният съд е бил обвързан от даденото от въззивната инстанция разрешение относно процесуалната допустимост на предявените искове и не е могъл при непроменена фактическа и процесуална обстановка повторно да прекрати производството по съображения, които по същество възпроизвеждат вече отречения извод за липса на правен интерес.
Обстоятелството, че след връщането на делото ищецът е представил уточнителна молба от 03.08.2026 г., не обосновава различен извод. С тази молба ищецът не се е отказал от твърденията, въз основа на които предходният въззивен състав е приел наличие на правен интерес, а напротив – поддържал е, че установяването на недействителността на договора за дарение е необходимо с оглед възможността му да упражни правото на изкупуване по чл. 33, ал. 2 ЗС.
Не може да бъде споделен и изводът в обжалваното определение, че 2 липсата на правен интерес следва от твърдението на ищеца, че срокът по чл.
33, ал. 2 ЗС е пропуснат.
Именно по този въпрос с Определение № 1781/07.07.2026 г. е прието, че спазването на срока по чл. 33, ал. 2 ЗС е въпрос по съществото на материалноправния спор. Съдебната практика приема, че изтичането на срока по чл. 33, ал. 2 ЗС засяга самото материално право на изкупуване, поради което преценката дали ищецът е носител на претендираното право следва да бъде извършена при разрешаване на спора по същество, а не като основание за прекратяване на производството.
Съобразно разрешенията, дадени с Тълкувателно решение № 5/2012 г. на ОСГК на ВКС, при последователно извършени дарение на идеална част от съсобствен имот и продажба на останалата част на същото лице заинтересованият съсобственик може да оспорва дарението на допустимите от закона основания, включително да твърди симулация, като установяването на съответния порок може да има значение за упражняване на правото по чл. 33 ЗС.
Практиката на ВКС, обективирана в решение № 38 от 12.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2357/2020 г., II г. о., ГК, определение № 300/07.07.2010 г. по гр. д. № 290/2010 г. на ВКС, второ г. о., решение № 121 от 21.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 862/2012 г., II г. о., ГК, решение № 219/04.10.2013 г. по гр. д. № 2294/2013 г. на ВКС, първо г. о. и решение № 383 от 26.10.2010 г. по гр. д. № 532/2010 г. на ВКС, второ г. о. е последователна, че съдът се произнася с решение независимо дали искът е предявен преди или след изтичане на двумесечния срок, тъй като изтичането на срока погасява материалното право на изкупуване по чл. 33 ЗС, а преценката дали ищецът е носител на претендираното материално право, в чиято защита е предявен искът, е част от спорния предмет, прави се от съда след преценка на събраните по делото доказателства в съвкупност с доводите на страните и се обективира в съдебното решение.
Ето защо въпросът дали конкретните твърдения на ищеца ще доведат до уважаване на предявените искове, включително дали е възникнало и съществува претендираното право на изкупуване, е въпрос по основателността на претенциите и не може при настоящото процесуално положение да обуслови връщане на исковата молба поради липса на правен интерес.
По отношение на доводите, свързани с молбата за възстановяване на срока по чл. 64, ал. 2 ГПК, настоящият състав намира, че същите не могат да обосноват исканото от жалбоподателя произнасяне на въззивния съд, с което непосредствено да бъде възстановен срокът по чл. 33, ал. 2 ЗС.
С предходното Определение № 1781/07.07.2026 г. по в.ч.гр.д. № 1600/2026 г. вече е дадено задължително за първоинстанционния съд разрешение, че въпросът за началото и изтичането на срока по чл. 33, ал. 2 ЗС следва да бъде разрешен като част от материалноправния спор. Следователно наличието или липсата на потестативното право на изкупуване, включително с оглед момента на узнаване и момента на предявяване на иска, следва да бъде преценено при постановяване на решението по съществото на спора.
Отделно от това производството по чл. 64 и сл. ГПК е уредено като способ за възстановяване на пропуснат установен от закона или определен от съда процесуален срок. Дали срокът по чл. 33, ал. 2 ЗС по естеството си 3 попада в приложното поле на този процесуален институт не следва да бъде разрешавано по начин, който би обезсилил вече дадените по същото дело задължителни указания относно начина, по който следва да бъде разгледан спорът за съществуването на правото на изкупуване.
По направеното искане за сезиране на Конституционния съд настоящият състав намира следното:
Съгласно действащата редакция на чл. 150, ал. 2 КРБ всеки съд по искане на страна по делото или по своя инициатива може да сезира Конституционния съд с искане за установяване на несъответствие между закон, приложим по конкретното дело, и Конституцията.
Предоставената на страната възможност да направи такова искане не обвързва съда със задължение във всички случаи да сезира Конституционния съд. Съдът следва самостоятелно да прецени дали оспорената законова разпоредба е приложима по конкретното дело и дали произнасянето по нейната конституционосъобразност е необходимо за разрешаване на висящия пред него правен спор.
В установената практика на Конституционния съд след изменението на чл. 150, ал. 2 КРБ се приема, че „приложим закон“ е законова разпоредба, която е действаща и обективно годна за прилагане като източник на право по конкретното дело, като произнасянето на Конституционния съд следва да има значение за разрешаването на конкретния правен спор.
В случая искането е насочено срещу изискването по чл. 64, ал. 2 ГПК пропускането на срока да се дължи на „особени“ непредвидени обстоятелства.
Настоящият състав не намира, че произнасянето по конституционосъобразността на тази част от разпоредбата е необходимо за разрешаване на настоящото частно производство. Предметът на настоящия контрол е правилността на определението, с което исковата молба е върната и производството е прекратено, като отмяната му следва от задължителното действие на вече постановеното Определение № 1781/07.07.2026 г. и от даденото с него разрешение относно допустимостта на исковете.
Поради това настоящият състав не намира основание за сезиране на Конституционния съд по реда на чл. 150, ал. 2 КРБ.
Доколкото отказът на съда да упражни правомощието си по чл. 150, ал.
2 КРБ сам по себе си не представлява преграждащо развитието на делото определение и законът не предвижда самостоятелното му обжалване с частна жалба, частната жалба в тази част следва да бъде оставена без уважение.
С оглед изложеното обжалваното определение в частта, с която исковата молба е върната и производството по делото е прекратено, е неправилно и следва да бъде отменено, като делото бъде върнато на Районен съд – Пловдив за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на предявените искове съобразно задължителните указания, дадени с Определение № 1781/07.07.2026 г. по в.ч.гр.д. № 1600/2026 г. на Окръжен съд – Пловдив.
По тези съображения и на основание чл. 278 ГПК Окръжен съд – Пловдив
ОПРЕДЕЛИ:
4
ОТМЕНЯ Определение № 9835/07.08.2026 г., постановено по гр.д. № 2947/2026 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански състав, В ЧАСТТА, с която е върната искова молба вх. № 37202/14.04.2026 г., подадена от И. А. Т. против Л. Д. В., С. К. С., Б. Ц. Д. и П. Ц. Д., и е прекратено производството по гр.д. № 2947/2026 г. по описа на Районен съд – Пловдив.
ВРЪЩА делото на Районен съд – Пловдив за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на предявените искове съобразно задължителните указания, дадени с Определение № 1781/07.07.2026 г. по в.ч.гр.д. № 1600/2026 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив.
Разпечатката съдържа 53 от 60 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/eee7f13c-9201-438e-871c-0e5d44c75524