Решение № 9769 от 01.09.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 9769 гр. София, 01.09.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ при участието на секретаря РУЖА Й. АЛЕКСАНДРОВА като разгледа докладваното от ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ Гражданско дело № 20211110133865 по описа за 2021 година

Предявени са обективно и кумулативно съединени искове с правно основание чл. 143 от ЗЗП във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 от ЗЗД и по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД от Г. С.

КР. срещу „Креди Йес“ ООД за признаването за нищожен като противоречащи на закона и на добрите нрави на договор за предоставяне на паричен заем № 217161 към искане № 135232 от 27.05.2020 г., сключен между Г. С. КР. и „Креди Йес“ ООД, както и за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 319.16 лв., представляваща недължимо платена по нищожен договор за предоставяне на паричен заем № 217161 към искане № 135232 от 27.05.2020 г., която сума се формира от неустойка по чл. 8 от договора в размер на 286.13 лв. неустойка за неосигуряване на поръчител и сумата от 33.03 лв. възнаградителна лихва периода от 27.05.2020 г. до 03.09.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на исковата молба – 14.06.2021 г. до окончателното плащане на сумата.

Ищецът твърди, че на 27.05.2020 г. между него в качеството на кредитополучател и ответника в качеството на кредитодател в бил сключен договор за предоставяне на паричен заем № 217161 към искане № 135232, по силата на който му е бил предоставен кредит в размер на 500 лв. Ищецът се задължил да върне кредита ведно с договорна лихва от 59.87 лв. с падеж на първа вноска 29.06.2020 г. и последна вноска на 27.11.2020 г. Съгласно чл. 6 от договора ищецът се задължил да предостави обезпечение – поръчителство на физическо лице, като за неизпълнение на това задължение се предвиждала неустойка в размер на 286.13 лв., платима на погасителни вноски, всяка в размер на 47.68 лв. Ищецът извършил следните плащания по договора: на 30.06.2020 г. - 141 лв., на 03.08.2020 г. - 282 лв., на 02.09.2020 г. - 141 лв., на 03.09.2020 г. - 282 лв. Договорът бил нищожен поради противоречие на императивни норми на закона. Посочва се, че размерът на годишния лихвен процент бил 40.08 %, поради което противоречал на добрите нрави и се явявал нищожен и не се дължал. Процесния договор бил нищожен и относно клаузата за неустойка поради неосигуряване на обезпечение. Предвид изложеното ищецът счита, че ГПР по договора при посочените допълнителни неустоечни начисления надвишава предвидения размер в договора, поради което дължимо платена била единствено главницата по договора с оглед разпоредбата на чл. 23 ЗПК. Моли договорът за кредит да бъде обявен за недействителен, както и да му бъде възстановена заплатената сума над главницата от 500 лв., възлизаща на 319.16 лв., която сума се формира от неустойка по чл. 8 от договора в размер на 286.13 лв. неустойка за неосигуряване на поръчител и сумата от 33.03 лв.

1 възнаградителна лихва периода от 27.05.2020 г. до 03.09.2020 г., ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба до окончателното заплащане. Пред съда процесуалния представител на страната поддържа исковата молба и претендира разноски.

Ответникът оспорва предявените искове с отговор на исковата молба, подаден в законоустановения срок. Навежда фактически и правни доводи за неоснователност на твърдението за нищожност на чл. 8 от договора за кредит, която клауза била и индивидуално договорена, която неустойка се дължала в пълен размер още от момента на настъпване на основанието за начисляването . Неоснователно било твърдението за нищожност на възнаградителната лихва, поради противоречие с добрите нрави, като начисленият ГПР бил законосъобразен. Процесния договор бил сключен при спазване на изискванията на ЗПК.

Посочва се, че дори разпоредбата на чл. от процесния договор да се явява нищожна това не водело до нищожност на договора. Претендира разноски.

Пред съда процесуалния представител на страната поддържа отговора на исковата молба и претендира разноски, за което представя списък по чл. 80 от ГПК.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

За безспорни и ненуждаещи се от доказване по делото обявени обстоятелствата, че е бил сключен договор за предоставяне на паричен заем № 217161 към искане № 135232 от 27.05.2020 г., между Г. С. КР. и „Креди Йес“ ООД, че ищецът има качеството на потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно ответникът е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП, както и във връзка с процесния договор за заем ищецът е заплатил на ответника сума в общ размер на 819.16 лв. Посочените обстоятелства се установяват и от представения договор за предоставяне на паричен заем № 217161 към искане № 135232 от 27.05.2020 г., сключен между „Креди Йес“ ООД, като заемодател и Г. С.

КР. като заемател, съгласно който на заемателя е предоставена сумата от 500 лв., със срок на връщане от 6 месеца на 6 вноски, при фиксиран лихвен процент по заема 3.330 % месечен лихвен процент /39.96 % годишен/, процент на разходите на заема 47.672 %, като общия размер на задължението възлизал на 559.87 лв. В чл. 6 от договора е предвидено, че договорът за заем следва да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на изискванията на чл.

10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора за заем и с още едно обезпечение, а именно ценна книга издадена в полза на замодателя. Съгласно чл. 8 е предвидено в случай на неизпълнение на задължението по чл. 6 в тридневен срок от сключването му или представеното обезпечение не отговаря на изискванията, посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 286.13 лв., с начин на разсрочено плащане подробно посочен в погасителния план към настоящият договор за заем. В чл. 9 от договора е предвидено, че заемателя може предсрочно да погаси заема, като в този случай имал право на намаляване на размера на задължението си съгласно чл. 32, ал. 1 от ЗПК.

По делото е представен погасителен план по договор за предоставяне на паричен заем № 217161 от 27.05.2020 г, от който е видно, че кредитът е бил погасен на 03.09.2020 г. От погасителния план е видно датите на плащане на сумите по кредита, размера на заплатените суми, както и вида на погасеното задължение. Като по делото са представени разписка от 30.06.2020 г. за сумата от 141 лв. с основание вноска по кредит, разписка от 03.08.2020 г. за сумата от 282 лв. с основание вноска по кредит, разписка от 02.09.2020 г. за сумата от 141 лв. с основание вноска по кредит, приходен касов от 03.09.2020 г. за сумата от 9 лв. с основание застраховка по кредит, както и приходен касов от 03.09.2020 г. за сумата от 246.16 лв., с основание вноска по кредит.

Първият спорен между страните въпрос по същество в производството е свързан с валидността на оспорените клаузи и дали тяхната нищожност води до нищожност на целия договор.

В тази връзка, на първо място, настоящият съдебен състав приема, че кредитополучателят Г. С. КР. е физическо лице, на което с процесния договор е предоставен кредит, който не е предназначен за извършването на търговска или професионална дейност.

С оглед на това ищецът има качеството на потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на 2

ЗЗП, а съответно заемодателят е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП, което обстоятелства е и отделено за безспорно между страните.

По делото е несъмнено установено, че на 27.05.2020 г. между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение, произтичащо от договор за потребителски, сключен при действието на Закона за потребителския кредит-Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г. Регламентацията му се съдържа в нормата на чл. 9 от закона, по силата на който ответното дружество е предоставило парична сума от 500 лв. за срок от 6 месеца, при размер на вноската по кредита: 93.31 лв., годишен процент на разходите /ГПР/ 47.672 %, годишен лихвен процент /ГЛП/ 39.96 %, и обща дължима сума по кредита: 559.87 лв. Процесният договор е сключен в писмена форма съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК и има изискуемото от закона съдържание – чл. 11, ал. 1 ЗПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към разпоредбите на чл.143 – 146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни клаузи, които водят до тяхната нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по арг. от чл.6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер на клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност, съдът е длъжен да преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В случая, въпреки че с доклада по делото съдът на основание чл. 146, ал. 2 от ГПК указа на ответника, че не сочи доказателства, че процесните клаузи са индивидуално уговорени, то по делото не са ангажирани нито са правени доказателствени искания в тази насока, откъдето да се направи извод, че оспорените клаузи от договора са били индивидуално договорен. Поради което съдът намира, че оспорените клаузи не са индивидуално уговорени - изготвени са предварително, представянето им на заемателя от страна на заемодателя е формално, който като потребител не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.

На следващо място съдът намира, че разпоредбата на чл. 8 от процесния договор е сключена в условията на неравнопоставеност водеща до нищожност поради противоречие с добрите нрави. Добрите нрави са критерии за норми на поведение, които се установяват в обществото, поради това че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. Добрите нрави са морални норми, на които законът придава правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Понятието „добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, е обща правна категория, приложима към конкретни граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с относително определени правни норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка на обстоятелствата.

Една сделка противоречи на добрите нрави, ако с нея: се договарят необосновано високи цени; неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота; използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг; се цели недобросъвестна конкуренция; използва се монополно положение, за да се наложи на другата страна неизгодно условие. В процесния случай е уговорено в чл. 8 от процесния договор, че в случай на неизпълнение на задължението по чл. 6 от договора /осигуряване на поръчител и ценна книга издадена в полза на заемодателя/ на заемателя се начислява неустойка за неизпълнение в размер на 286.13 лв., която се разсрочвала, т. е. съгласно предвидената разпоредба се предвижда задължение за длъжника за заплащане на обезщетение за непредставяне в срок на обезпечение /поръчител/ на задълженията му по договора. Такава уговорка се явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Същата излиза извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер без да се престира 3 от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. На длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение, след като кредитът вече е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства. Така се увеличава опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника. Несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т.е. същата противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за дължимостта нищожна. В този смисъл са и задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК, т. 3. Отделно от това по този начин се заобикаля законът, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвижда, че при забава се дължи само обезщетение в размер на законната лихва, а с процесната клауза се добавя още едно обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което пряко обаче не произтичат вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка, са че вземането няма да бъде събрано. Така се стига до кумулирана неустойка за забава, компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение, което е недопустимо. С оглед на горното разпоредбата на чл. 8 от процесния договор се явява нищожна.