Решение № 11449 от 11.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 11449 гр. София, 11.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 24 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТОЕВ Гражданско дело №

20241110168428 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 124 ГПК.

Предявен е иск за прогласяване за нищожността на Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № 701339/27.04.2024 г., от Д. И. К., ЕГН **********, срещу дружество ЕИК **********.

Ищецът твърди, че на 27.04.2024 г., между него и ответното дружество бил сключен договор за потребителски кредит от разстояние № 701339, по силата на който страните се договорили ответникът да отпусне на ищцата заем в размер на 2 000 лева, който ищецът да върне в рамките на 16 месечен период. Размерът на годишната лихва бил уговорен в размер на 36%, а посоченият годишен процент на разходите по кредита - 42,58%. При тези параметри, размерът на общата сума, която ищцата следвало да върне, била сумата от 2 701,72 лева. Излагат се доводи, че съгласно чл. 19 от договора, страните се уговорили изпълнението на задълженията по заема от страна на ищцата да бъде обезпечено с гарант, отговарящ на условията, посочени в общите условия, относно получаван от гаранта доход, или с банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. В чл. 29 от договора страните уговорили, че при неизпълнение на задължението за осигуряване на гарант или за предоставяне на банкова гаранция, заемополучателят ще дължи на заемодателя неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоения кредит. Съгласно уговореното неустойката се заплащала от заемополучателя разсрочено, заедно с погасителните вноски по кредита.

Поддържа, че му била начислена неустойка в размер на 3 567,96 лева, тъй като не успяла да предостави обезпечение в дадения й срок. Навежда твърдения за недействителност на процесния договор за кредит поради неспазване на предвидената от закона форма.

Нарушено било изискването договорът да е написан по разбираем начин, като всички 1 елементи на договора се представят с еднакъв по вид, размер и формат шрифт не по-малък от 12. Поддържа се, че договорът бил недействителен и поради липсата на съществен елемент от неговото съдържание, а именно - в договора ГПР е посочен единствено като процент, но без изрично да са описани основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Бил налице и грешно посочен размер на ГПР, доколкото действителният размер многократно надхвърлял посочения в договора. Неправилно ответникът не бил включил в размера на ГПР разходите за заплащане на процесната неустойка, която по своята същност представлявала печалба за кредитора. Счита, че неправилното посочване на ГПР по кредита следвало да се приравни на непосочване на ГПР, което водело до недействителност на договора за кредит на основание чл 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Намира, че уговорката в договора за кредит за предоставяне на обезпечение под формата на гаранти - две физически лица, които да отговарят солидарно за задълженията по кредита, при неизпълнението на която потребителят дължи неустойка, била нищожна на основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД.

Счита, че е налице и заобикаляне на закона като основание за нищожност, доколкото чл. 33, ал. 1 ЗПК предвиждал, че при забава на потребителя, кредиторът можел да иска само лихва върху неплатената в срок сума. С процесната клауза за неустойка се уговаряло допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение - недадено обезпечение. Клазуата била неравноправна и в този смисъл нищожна и на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължавала потребителя да заплати необосновано висока неустойка при неизпълнение на неговите задължения. Твърди и че договорът за потербителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителна лихва била нищожна поради противоречие с добрите нрави.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответника - дружество е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените срещу него искове. Не оспорва, че между страните е сключен договор за кредит, като подробно описва и процедурата по сключването му и сочи, че същият е сключен във формата на електронен документ при спазване на всички изисквания съгласно ЗЕДЕУУ, ЗПФУР, ЗПК. Навежда твърдения относно начина на сключване на процесния договор. Твърди, че процесните клаузи от договора за кредит за заплащнето на неустойка при непредоставяне на обезпечение не противоречи на законодателството за защита на интересите на потребителите, като поддържа, че същите били валидни и отговарящи на всички изисквания на действащото законодателство. Моли исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е предявил насрещен иск за сумата от 2 000 лева, представляваща непогасената главница по процесния договор за потребителски кредит.

Софийският районен съд, след като анализира събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предмет на делото е действителността на договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № 701339/27.04.2024 г. Правна квалификация на исковата претенция е чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП.

2

Предмет на насрещния иск е твърдяното от ищеца материално субективно притезателно право с правна квалификация чл. 55 ЗЗД вр. чл. 23 ЗПК за сумата от 2 000 лева, представляваща дължима главница по договор за потребителски кредит № 701339/27.04.2024 г., ведно със законната лихва от 13.11.2025 г. до окончателното погасяване на вземането

В тежест на ответника по делото по предявения иск с правна квалификация чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП е да установи в условията на пълно и главно доказване, че процесният договор е валидно сключен при спазване изискванията на ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и ЗПК, както че и клаузите отговарят на изискванията на ЗПК и по-конкретно на начина и методиката на определяне на размера на ГРП, индивидуално договаряне на клаузите.

В тежест на ищеца по насрещния иск е да установи в условията на пълно и главно доказване, че процесната сума е преминала в патримониума на длъжника по силата на сключения договор за потребителски кредит.

Настоящият съдебен състав с доклада по делото е отделил за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по сключен договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № 701339/27.04.2024 г.

Съдът приема за установено от приетите по делото доказателства, че кредиторът е предоставил преддоговорна информация, в която са посочени основните параметри и условия по кредита, включително разходите по кредита (което се установява от стандартен формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити), договорът е сключен при условията на ЗПФУР, съдържа посочване на общия размер на кредита, фиксиран лихвен процент, погасителен план и условията на плащане, вкл. условията за предсрочно погасяване на задълженията, регламентирано право на отказ от договора, написан е на ясен и разбираем начин в необходимия шрифт и формат, видно от съдържанието на самия договор, в която връзка твърденията в исковата молба за недействителност на договора поради неспазена форма е неоснователно.

Съгласно т. 22 от C-472/10 Съдът е компетентен да тълкува понятието

„неравноправна договорна клауза“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13 ЕИО на Съвета и приложението към нея, както и критериите, които националният съд може или трябва да прилага при преценката на договорна клауза от гледна точка на разпоредбите на Директивата, като се има предвид, че националният съд има правомощието въз основа на тези критерии конкретно да квалифицира съответната договорна клауза с оглед на обстоятелствата по разглежданото от него дело - в този смисъл е т. 44 от VB Pénzügyi Lízing, C-137/08; т. 20 от C-226/12, и т. 66 от Aziz, C-415/11.

Когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или 3 доставчика – в този смисъл т. 46 от C 415/11. Въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова страна на условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им – в този смисъл т. 27 от Pereničová и Perenič, C-453/10 и т. 33 от Invitel, C-472/10. С оглед на това положение на по-слаба страна, първо, член 3, параграф 1 от Директива 93/13 забранява клаузите от общите договорни условия, които въпреки изискването за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора за страните – в този смисъл т. 41 и т. 42 от C-92/11. Съгласно член 6, параграф 1 от Директивата неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Както е видно от съдебната практика на Съда, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях - в този смисъл т. 45 от c 415-11.

Посочен е и годишния процент на разходите и методиката за изчисляването му.

Относно наведеното твърдение от ищеца, че действителният ГПР е различен от уговорения в договора, съдът намира следното: съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В чл. 19, ал. 1 вр. чл. 29 от договора е уговорена неустойка в размер на 0.9% от стойността на усвоената сума по кредита, начислявана за всеки ден на неизпълнение от страна на потребителя на задължението по чл. 19 от Договора. Съдът констатира, че вземането за неустойка е включено в погасителния план, но не и в посочения в договора ГПР. Съгласно решение по дело C-449/13 на СЕС по тълкуване на член 5, параграф 6 от Директива 2008/48 относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102, е прието, че оценката на кредитоспособността на потребителя налага промяна в предоставените разяснения, които трябва да бъдат съобщени на потребителя своевременно, преди подписването на договора за кредит, без обаче това да предполага изготвянето на специфичен документ, т.е. оценката на кредитоспособността на потребителя се извършва преди подписване на договора и преценката на кредитодателя дали тя е в достатъчен обем посредством разяснения следва да предхожда договора. Съдът приема, че така уговорената неустойка е нищожна на основание чл.10а, ал.2 ЗПК. Същата е по 4 отношение на оценка на риска, не представлява допълнителна услуга по см на чл.10а, ал.1 ЗПК, а освен това не е определена и за какви точно вреди се дължи. Клаузата обезпечава изпълнението не на основното договорно задължение, а на едно вторично поето задължение за обезпеченост на кредита, което задължения по оценка има търговецът – професионалист в тази област, който следва да положи значително по-голяма грижа към своята дейност и поначало следва да бъде извърши преценката преди предоставянето на сумата. Отделно от това, така уговорена по своя характер притежава само санкционна функция, без да зависи от вредите от това неизпълнение, като цели да се кумулира със задължението (вкл. е предвидена като размер от погасителните вноски, видно и от заключението на вещото лице), което се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция, което противоречи на принципа на добросъвестността. Уговорена по този начин неустойката задължава потребителя да заплати неустойка при неизпълнение, което я прави неравноправна по см. на чл.143, ал.1, т.т ЗПП, защото създава съществена и необоснована неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията.

Разпечатката съдържа 28 от 47 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/eee37920-377f-44aa-b53c-203a21d13cd2