Решение № 8821 от 23.12.2019, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№.................... град София, __.12.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и пети септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР

ЛУКАНОВ младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 11827 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 410873 от 18.05.2018 г., постановено по гр. д. № 80076/2015 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), ІІ Гражданско отделение (ГО), 75-ти състав, първоинстанционният съдебен състав е признал за установено, че В.С.Д., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл. 415, ал.1 от ГПК сумата от 543,66 (петстотин четиридесет и три лева и шестдесет и шест стотинки) лв., представляваща стойността на потребената топлинна енергия за битова гореща вода за периода от месец февруари, 2013 г. до месец април, 2014 г. за топлоснабдяван имот – апартамент 19, находящ се в град София, ул. „******, ведно със законната лихва, считано от 14.09.2015 г. до окончателното изплащане на вземането, като е отхвърлил предявената искова претенция срещу нея за разликата до пълния предявен размер от 1936,95 лева, като недоказан. Съдът е признал за установено и че В.Д. дължи на ищеца и сума в размер на 119,41 (сто и деветнадесет лева и четиридесет и една стотинки) лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 31.03.2013 г. до 28.08.2015 г., като е отхвърлил исковата претенция с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. ЗЗД, за разликата до пълния предявен размер от 365,51 лева, като недоказан.

С посоченото съдебно решение В.Д. е осъдена да заплати на дружеството-ищец, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, сумата от 181,84 лева (сто осемдесет и един лева и осемдесет и четири стотинки), представляваща сторените в производството по делото разноски съразмерно уважената част от исковете и сумата от 102,71 лева (сто и два лева и седемдесет и една стотинки), представляваща разноските по ч. гр .д. № 1089/2015 г. по описа на СРС, 75 с-в.

Решението е постановено с участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „Д.“ ЕООД.

Срещу така постановеното решение в частта, в която са отхвърлени частично исковите претенции с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл.

86, ал. 1 ЗЗД, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД. Във въззивната жалба се излагат подробни доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на първоинстанционното решение в обжалваната част. Поддържа се, че в процесния имот е осигуряван достъп за отчет на топлинните разпределители за процесния период, като начислената топлинна енергия е на база реален отчет на уредите за дялово разпределение, което се твърди да е видно от приложени по делото отчети. Оспорва се в имота да е имало недоотопляване. Акцентира се, че по делото не е съставян отчет на водомер, тъй като такъв липсва. Сочи се, че ответникът не е направил рекламация в срока по чл. 70, ал. 5 от Наредбата за топлоснабдяването по отчета на уреди и разпределението на топлинна енергия, поради което възраженията му за количеството доставена топлинна енергия са преклудирани. Поддържа се и че от мотивите на първоинстанционното решение не става ясно защо е кредитирано единствено заключението на съдебно-техническата експертиза (СТЕ), а не и на съдебно- счетоводната такава (ССЧЕ).

Съобразно изложеното се иска първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част и предявените от „Т.С.“ ЕАД искове да бъдат уважени изцяло. Претендират се разноски и юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба на „Т.С.“ ЕАД от насрещната страна – В.Д..

В указания законоустановен срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба и от ответника в първоинстанционното производство – В.С.Д., срещу първоинстанционното решение в частта, в която са уважени предявените срещу нея от „Т.С.“ ЕАД положителни установителни искове. Поддържа се, че от представените по делото доказателства по безспорен начин се установява, че процесният имот не е бил топлоснабдяван и ищецът не е предоставял услугата си качествено. Акцентира се, че от последния не са представени годни доказателства, установяващи ответникът да е потребил твърдяното количество топла вода.

Поддържа се, че представените по делото писмени доказателства – извлечения от сметки и договор за топлинно счетоводство са частни свидетелстващи документи и се ползват единствено с формална доказателствена сила относно тяхното авторство.

Съобразно изложеното се иска първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част, като исковите претенции на въззивника-ищец да бъдат отхвърлени изцяло. Претендират се разноски съобразно представен списък по чл. 80 ГПК. Депозирана е писмена защита, в която се поддържа становището за неправилност на решението в обжалваната част.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не са постъпили отговори на въззивната жалба на въззивника-ответник от третото лице помагач и „Т.С.“ ЕАД.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Производството е образувано по въззивни жалби, подадени от процесуално легитимирани страни, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същите са процесуално допустими.

Първоинстанционното решение е обжалвано от въззивника – ищец в отхвърлителната негова част и от въззивника – ответник, в частта, в която исковата претенция е уважена, т.е. предмет на въззивна проверка е обжалваният първоинстанционен съдебен акт в цялост.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си единствено за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Съобразно така установените си задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно и е допустимо в обжалваните негови части. Възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК, поради което са допустими.

Във връзка с релевираните във въззивните жалби доводи за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение въззивният съд намира следното:

Софийски районен съд, ІІ Гражданско отделение (ГО), 75-ти състав, е бил сезиран с предявени от въззивника-ищец – „Т.С.“ ЕАД, обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл.

124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени по реда на чл. 422 ГПК, срещу В.С.Д., в качеството клиент на топлинна енергия, доставена в недвижим имот – апартамент 19, находящ се в град София, ул. „******, в процесния период.

За да доказаже основателността на предявените искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153 ЗЕ, в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване, съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, кумулативното наличие на следните предпоставки: възникване, съществуване, изискуемост и размер на претендираното вземане, т.е. наличието на валидно възникнало правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника, в качеството на потребител на топлинна енергия през процесния период, използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойност на потребената топлинната енергия и изискуемост на вземането.

Съгласно чл.

153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 ЗЕ на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 ЗЕ.

Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ, страна (купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.

Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия.

Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.

В случая не е било спорно и по делото се установява, че сградата, в която се намира процесният имот, е присъединена към топлопреносната мрежа.

Не е спорно и от представените писмени доказателства – нотариален акт за дарение на недвижим имот № 75, том IV, рег. № 8012, н. д. № 532/2008 г., се установява, че въззивникът-ответник е собственик на процесния имот за релевирания период. Като такъв, по аргумент от чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора редакция, същият дължи цената на доставената в него топлинна енергия за релевирания период, освен ако не установи, че ползвател на същия при условията на ЗЕ по време на него е било трето по делото лице, каквито доводи не се излагат.

Спорен между страните по делото е въпросът доставена ли е от ищцовото дружество, съответно използвана ли е от ответника, топлинна енергия в процесния имот за релевирания период в твърдяното количество в исковата молба, включително с дължимото качество, съобразно сключения между страните неформален договор за доставка на топлинна енергия и изискванията на ЗЕ.

За установяване на количеството и стойността на доставената топлинна енергия в имота на ответника в процесния период, от „Т.С.“ ЕАД са ангажирани писмени доказателства, както следва: извлечения от сметки по месеци за процесния период за абонатен № 351999 и съобщение към фактура № **********/31.07.2014 г. Изслушани са и заключения на СТЕ и ССЧЕ. Противно на изложеното във въззивната жалба, не са представени документи за главен отчет на уредите за дялово разпределение, документи за удостоверяване на датата на връчване на изравнителни сметки за процесния период на ответницата и документи за отчет на измервателни уреди в СЕС. В т. 5 от исковата молба ищецът е направил искане в случай че съдът не допусне привличане на „Д.“ ЕООД като трето лице-помагач на страната на ищеца, да задължи, на основание чл. 192, ал. 1 ГПК, същото да ги представи. С определение от 03.10.2017 (л. 49 от делото пред СРС) искането по чл. 226 ГПК е уважено, поради което съдът не се е произнесъл по евентуално заявеното искане по чл. 192 ГПК. Доводи за процесуално нарушение в тази насока не са въвведени във въззивната жалба. Не се установява и такова да е допуснато.