Решение № 2311 от 23.05.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2311 гр. Пловдив, 23.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20225330118392 по описа за 2022 година

Предявеният иск е с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, както и чл.143, ал.1, чл.146 ЗЗП.

В исковата молба от М. И. В. против „София Комерс Кредит Груп“ АД се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит от 18.07.2022г., по силата на който била предоставена сума в размер на 500лв. Съгласно параграф 7 от договора в срок от 3 дни от подписване на същия, ако не бъдело представено обезпечение в параграф 6, кредитополучателят дължал неустойка в размер на 40.71 лв. Счита, че клаузата по параграф 7 е нищожна на основание чл.26, ал.1, предложение трето ЗЗД, както и поради противоречие с чл.143, ал.1 ЗЗП и чл.146, ал.1 ЗЗП. Поради накърняване принципа на добрите нрави се стигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации. Сумата по клаузата за неустойка била в размер от 90 % от размера на отпуснатата сума, като се нарушавал принципът на справедливост и добросъвестност. Клаузата била неравноправна по смисъла на чл.143, т.5 ЗЗП, тъй като предвиждала заплащането на неустойка, която била необосновано висока. Водила до допълнително увеличаване размера на задълженията.

Излизала извън присъщите й функции, целяла постигане на неоснователно обогатяване.

Заобикаляла се разпоредбата на чл.33, ал.1 ЗПК. Съдържа се позоваване на съдебна практика. Освен това клаузата не била уговорена индивидуално, поради което противоречала на чл.146, ал.1 ЗЗП. Претендирани са с исковата молба направените по делото разноски.

В срока по чл. 131 ГПК от ответника „София Комерс Кредит Груп“ АД е постъпил писмен отговор, с който предявените искове се оспорват. Не се оспорва, че на 18.07.2022г. между 1 страните е сключен договор за потребителски кредит, в изпълнение на който на ищцата е предоставен заем в размер на 500 лв., който следвало да се погаси на 12 равни месечни анюитетни вноски, всяка в размер от 51.53 лв. За погасяване на задълженията била внесена сума в общ размер от 333 лв. на 2 бр. вноски, с която били погасени 239.18 лв. главница и 93.82 лв. лихва. В изпратено до ищцовата страна писмо от 18.07.2022г. дружеството признало нищожността на клаузата по параграф 7. Неустойката била недължима, както и всякакви други суми, такси и разноски, които водили до оскъпяване на кредита. В тази връзка по договора ищцата следвало да върне само чистата стойност на кредита, в размер на 500 лв. главница и 118.35 лв. договорна лихва, без неустойка. Дружеството не следвало да носи отговорност за разноски по изложените обстоятелства. Направено е искане за отхвърляне на предявения иск. Претендирани са разноски.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

Представен е по делото договор за потребителски микрокредит от разстояние от 18.07.2022г., сключен между „София Комерс Кредит Груп“ АД и М. И. В., в качеството им съответно на кредитор и потребител, с размер на отпуснатия заем 500 лв., при фиксиран годишен лихвен процент: 41.16 %, ГПР: 49.89 %.

Представено е писмо от ответното дружество до ищцата, според което клаузата за неустойка по сключения между страните договор за потребителски кредит е нищожна, поради което се претендира само сумата за главница и договорна лихва по кредита.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

Между страните не е спорно, че на 18.07.2022 г. между тях е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който ответното дружество е предоставило на ищцата сумата в размер на 500 лева, при уговорен лихвен процент в размер на 41,16 % и годишен процент на разходите по кредита в размер на 49,89 %, която сума, заедно с лихви и такси следвало да бъде върната на 12 погасителни вноски, всяка в размер на 51.53 лева.

В параграф 6 от договора е предвидено, че в тридневен срок от подписване на договора потребителят се задължава да осигури на кредитора едно от следните обезпечения: а) поръчителство на едно физическо лице, което да представи служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудово възнаграждение в размер, предвиждащ 90 % от стойността на отпуснатия кредит, но не по – нисък от 1,5 минимални работни заплати, или б) поръчителство на две физически лица, които да представят служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудово възнаграждение в размер, надвишаващ 50 % от стойността на отпуснатия кредит, но не по – нисък от 1,5 минимални работни заплати.

В параграф 7 е предвидено, че ако потребителят не представи някое от обезпеченията по параграф 6 от договора и не упражни правото си на отказ, страните приемат, че за кредитора настъпват вреди от намаляване на кредитоспособността на потребителя, свързани с предприемане от кредитора на нарочни мерки за регулиране на финансовия риск и се съгласяват, че същият заплаща обезщетителна неустойка в размер на 488.52 лева, платима 2 на 12 равни части в размер на 40.71 лева на падежните дати, заедно с погасителната вноска.

Кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, а ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор за потребителски кредит по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК. Както бе посочено, клаузата на параграф 6 от договора възлага в тежест на ищцата в срок от три дни от сключването на договора да предостави на ответника обезпечение – осигуряване на поръчители, които следва да отговарят на множество условия, посочени в клаузата. От съдържанието на тази клауза се налага извод, че тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (500 лева). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури поръчители, отговарящи на множеството посочени изисквания. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати.

Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поради това съдът намира, че вземането за неустойка представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Поради това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.

3

Предвидената неустойка е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Следователно в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, поради което и следва да се приеме, че клаузата на параграф 7 от договора за потребителски кредит е нищожна на основание чл. 26, ал.1, предложение първо ЗЗД – поради противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК.

При този изход на делото и предвид направеното от ищцовата страна искане, на страната следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 50 лв. внесена държавна такса. По делото ищцата се е представлявала от адв. Д. М., който е поискал присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗА, видно от представените пълномощно и договор за правна помощ и съдействие, поради което и следва да бъде определено възнаграждение за процесуално представителство от един адвокат в размер на 400 лева по чл. 38 от Закона за адвокатурата, съобразно чл. 7, ал. 2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В тази връзка неоснователно е наведеното с отговора възражение, че ответното дружество не е дало повод за завеждане на делото.

Действително, не са ангажирани доказателства процесната неустойка да е претендирана от страна на ответното дружество, но безспорно такава неустойка е уговорена в договора, поради което съдът намира, че ищцата има правен интерес от предявения установителен иск за нищожността на клаузата и разноските следва да се понесат от ответното дружество.

По изложените съображения съдът

РЕШИ:

ОБЯВЯВА за нищожна клаузата за неустойка по параграф 7 от сключения между М. И. В., ЕГН ********** и „София Комерс Кредит Груп“ АД, ЕИК: 175302519 договор за 4 потребителски микрокредит от разстояние от 18.07.2022 г., на основание чл. 26, ал.1, предложение първо ЗЗД поради противоречие със закона.

ОСЪЖДА „София Комерс Кредит Груп“ АД, ЕИК: 175302519, със седалище и адрес на управление гр.София, ул. „Васил Калчев“, бл.58, офис № 6 да заплати на М. И. В., ЕГН ********** от *** сумата в размер на 50 лв. /петдесет лева/ направени по делото разноски.

ОСЪЖДА „София Комерс Кредит Груп“ АД, ЕИК: 175302519, със седалище и адрес на управление гр.София, ул. „Васил Калчев“, бл.58, офис № 6, със седалище и адрес на управление гр.София, ул. „Васил Калчев“, бл.58, офис № 6 да заплати на адв. Д. В. М., АК Пловдив, със служебен адрес: *** сумата от 400 лв. /четиристотин лева/ - адвокатско възнаграждение.