Решение № 667 от 02.10.2026, Районен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 667 гр. Перник, 02.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: НИНА М. КОРИТАРОВА при участието на секретаря СИМОНА В. СИМЕОНОВА като разгледа докладваното от НИНА М. КОРИТАРОВА Гражданско дело № 20261720104471 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба на Т. С. А., с ЕГН: ********** от гр. Перник, ул. „****** ********", бл.**,вх.*,ет.*,ап.** чрез адв. Б. Б. от САК срещу „ТОПЛОФИКАЦИЯ-ПЕРНИК“ АД, с ЕИК: **********, със седалище и адрес на управление: гр. Перник, ж.к. „Мошино“, с която е предявен иск с правно основание чл. 439 ГПК, с който се иска да бъде признато за установено, че ищцата НЕ ДЪЛЖИ на ответника следните суми: сума в общ размер на 2275,95 лв., представляваща ¾ от общия дълг, от която сумата от 1433,20 лева – главница, представляваща стойност на доставената топлинна енергия за периода от 01.01.2003 г. до 30.04.2009 г, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.03.2010 г. до окончателното й плащане; сумата от 725,49 лева – обезщетение за забава за периода от 30.11.2003 г. до 17.03.2010 г., както и сумата от 117,26 лв., съставляваща съдебни разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист № от 24.09.2010 г. по ч.гр.д. № 2543/2010 г. по описа на Пернишкия РС и които суми са претендирани по изп.д. № 237/2011 г. по описа на ЧСИ Е.Д., а впоследствие изп.д. № 2364/2020 г. по описа на ЧСИ С.Б., поради погасяване на сумите по давност. Претендират се и направените по делото разноски.

В исковата молба се твърди, че на 31.03.2010 г. спрямо наследодателя на ищцата Й.К.А. била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 2543/2010 г. по описа на ПРС и въз основа на същата бил издадена изпълнителен лист на 24.09.2010 г. и въз основа на този изпълнителен лист било образувано изп.д. № 237/2011 г. по описа на ЧСИ Е.Д.. Заявява, че по посоченото изпълнително дело не били предприемани никакви изпълнителни действия и не били събрани никакви суми.

Единствено било отбелязано на гърба на изпълнителния лист, че изпълнителното дело било прекратено през 2020 г. Впоследствие въз основа на същия изпълнителен лист било образувано ново изп.д. № 2364/2020 г. по описа на ЧСИ С.Б.. На 17.02.2023 г. Й.К.А. бил починал и като негови наследници били конституирани ищцата като негова съпруга и неговата дъщеря Е.Й.К., поради което ищца била отговаряла при условие на разделност до ¾ ид.ч. от общия дълг на наследодателя й.

1

Посочва, че и по второто изпълнително дело не били събрани никакви суми. Счита, че правото на принудително изпълнение на претендираните вземания по изпълнителния лист от 24.09.2010 г. се е погасило с изтичане на петгодишния давностен срок от датата на образуване на първото изпълнително дело през 2011 г. до 22.12.2020 г., когато било образувано второто изпълнително дело, тъй като по тези дела не били поискани и извършени същински изпълнителни действия.

В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК от страна на ответника по делото е постъпил писмен отговор. Искът се оспорва като допустим и неоснователен. Твърди се че вземанията на ответника по процесния изпълнителен лист не били погасени по давност. Посочва, че и по двете изпълнителни дела били извършвани множество изпълнителни действия от естество да прекъснат погасителната давност. По време на изпълнителния процес се спирала погасителната давност и в този смисъл се позовава на Постановление № 3 /18.11.1980 г. на ПВС и на т. 10 от ТР № 2 /26.06.2015 г. по т.д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и на Решение № 170 /17.09.2018 г. по г.д. № 2382/2017 г. на ВКС. Перемцията била без правно значение за давността съгласно Решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр.д. № 1747/2020 г. по описа на ВКС.

Моли съдът да отхвърли предявения иск като неоснователен. Претендират се разноски и се прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

Няма факти и обстоятелства, който да се признават. Няма факти и обстоятелства,които да не се нуждаят от доказване.

Съдът с определението си по чл. 140 ГПК е разпределил доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти, както следва : В доказателствена тежест на ответника е доказване на всички предпоставки на отричаните от ищеца вземания, т. е. фактите, от които произтичат. Ответникът следва да докаже, че е предприел действия по принудително събиране на вземането си, преди изтичане на твърдяната давност, т. е., следва да докаже прекъсване или спиране на давностния срок. Ищецът следва да докаже наличието на правен интерес от предявяване на установителните искове, т. е. следва да се докаже, че ответникът претендира процесните вземания (наличието на правен спор). Следва да докаже настъпването на нови факти след приключване на съдебното дирене по което е било издадено изпълнителното основание и образувано висящо изпълнително производство по отношение на претендираните вземания. Всяка от страните следва да докаже възраженията и твърденията си.

В съдебно заседание ищецът редовно призова не се явява лично и не се представлява. В деловодството на съда е постъпила молба на 29.09.2026 г. депозирана от процесуален представител по пълномощие на ищеца адв. Б. Б., който поддържа така предявените искове и моли съдът да ги уважи. Претендира сторените по делото разноски и се представя списък с разноски по чл. 80 ГПК.

Ответникът редовно уведомен не се представлява в открито съдебно заседание. В деловодството на съда е входирана молба от 30.09.2026 г., с която се моли съдът да отхвърли предявеният иск като неоснователен и недоказан по основание и размер. Претендират се сторените по делото разноски и се представя списък с разноски по чл. 80 ГПК.

Съдът, след като прецени събраните по делото релевантни за спора доказателства и обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд Перник е сезиран с обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл. 439, ал. 1, вр. 124, ал. 1 ГПК. Разпоредбата на чл. 439, ал. 1 ГПК предоставя възможност на длъжника за защита срещу материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение. Предмет на спора по предявения отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК е отричаното от ищеца право на принудително изпълнение за вземането на ответника поради погасяването му по давност, въз основа на факти, непреклудирани от формираната сила на пресъдено нещо и водещи до погасяване на възникналото и 2 претендирано право на взискателя или на отговорността на длъжника (така Решение № 105 от 18.09.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2978/2018 г., IV г. о., ГК). В настоящия случай ищецът оспорва вземанията, като се позовава на нов факт –погасителна давност, изтекла след издаване на процесния изпълнителен лист, което свидетелства за правния му интерес от предявяване на исковете. При въведено възражение/позоваване на някоя от страните по спора за приложимия давностен срок, съдът следи за изтекла давност. В случая е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, изм. ДВ, бр. 12 от 1993 г. постановява, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години, като началната редакция на текста, обн. ДВ, бр. 275 от 1950 г., е предвиждала същото правило, изключвайки вземания срещу държавата и държавните предприятия. При влизането в сила на редакцията на чл. 117, ал. 2 ЗЗД с ДВ, бр. 275 от 1950 г. действащ е бил Законът за гражданското съдопроизводство, който е уреждал заповедното производство и изрично е предвиждал, че подаването на молба за издаване заповед за изпълнение произвежда действието на подаване искова молба и само в случай че молбата бъде оставена без уважение или не бъде връчена, тя няма такова действие (арг. чл. 156г ЗГС).

При действието на ГПК (отм.), заповедното производство не е било уредено, а на процесуалния закон са били познати т.нар. „несъдебни изпълнителни основания“ по чл. 237 ГПК (отм.), предвидени от законодателя като преки основания за издаване на изпълнителен лист. Понастоящем в заповедното производство издаването на изпълнителен лист се предпоставя от издаването на специален съдебен акт – заповед за изпълнение, чрез която се установява дали вземането е спорно и която съставлява съдебно изпълнително основание (арг. чл. 404, т. 1, предл. 3 ГПК). Правните последици на влязлата в сила заповед за изпълнение са аналогични на последиците на влязло в сила съдебно решение – същата има установително и преклудиращо действие в отношенията между страните. Влязлата в сила заповед за изпълнение препятства оспорването на задълженията, въз основа на обстоятелства или доказателства, които са били известни на длъжника, и с които е разполагал или е можел да се снабди до изтичането на срока за възражение. Установеното със заповедта вземане не подлежи на пререшаване, освен чрез използване на извънредните способи, лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК, аналогични на чл. 303, ал. 1, т.

1 и т. 5 ГПК. Същевременно практиката на ВКС по чл. 290 ГПК е наложила, че по отношение на заповедното производство, по което е издадено изпълнителното основание, е допустим и иск по чл. 439 ГПК, макар да не било проведено съдебно дирене. Чрез тези специални норми законодателят е придал на влязлата в сила заповед за изпълнение характера на влязло в сила решение за вземането, защото е ограничил нейното атакуване до степен в каквато е ограничено и атакуването на влезли в сила решения. Същевременно вземането за периодични плащания, установено с решение, постановено по реда на чл. 422 ГПК след подадено по реда на чл. 414 ГПК възражение срещу заповедта, се погасява с общата 5-годишна давност. Ако се приеме, че същото вземане би се погасило с кратката 3годишна давност, в случай, че срещу заповедта не е подадено възражение и същата е влязла в сила, това би създало ситуация в която обстоятелството каква ще е давността за едно вземане, да зависи от процесуалното поведение на длъжника. Наред с изложеното, в постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК Определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о. изрично е посочено: „Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение.“. Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и редица други актове на ВКС (Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о., Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о.; Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV г. о.;

Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV г. о.). В този 3 смисъл е и константната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК - Решение № 37/24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о.; Решение № 6/21.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 1562/2015 г., I т. о., ТК.

По изложените съображения съдът намира, че погасителната давност за вземането, установено с влязла в сила заповед за изпълнение е общата 5-годишна давност по арг. от чл.

117, ал. 2 ЗЗД, който е приложим и в настоящия случай. За прекъсването на давността е от значение датата на влизане в сила на акта подлежащ на принудително изпълнение, исканията за прилагане на конкретни изпълнителни способи, на коя дата е било предприето валидно изпълнително действие и дали от тази дата са изминали повече от пет години, за да се приеме, че вземането, което е предмет на принудително изпълнение е погасено по давност. Ето защо, за изясняване на спорния предмет от значение е, от една страна – дали е налице висящо производство по принудително изпълнение, както и дали в рамките на същото са били предприемани действия, годни да прекъснат давността за вземането, респ. кога са били предприемани същите.

При бездействие на кредитора в период от две години производството се прекратява поради т. нар. „перемпция“. Прекратителното основание на изпълнителното дело в тази хипотеза настъпва ex lege (ТР № 2/2013г. от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС), без да е необходим допълнителен юридически факт. В този случай новата давност е започнала да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.