Решение № 2025 от 05.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2025 гр. София, 05.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Виктория Мингова при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20231100508701 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивни жалби на ищеца М. С. С., действащ лично и чрез назначения му особен представител по ЗПП, срещу решение от 24.04.2023 г. по гр.д.

№48514/2022 г. на Софийския районен съд, 43 състав, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ кумулативно съединени искове с правно основание чл.71 ал.1 т.1 ЗЗДискр. за установяване на дискриминационно третиране, извършено от ответника спрямо ищеца, изразяващо се в поставянето на ищеца в по-неблагоприятна обстановка в затвора в гр. Плевен по време на изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ през периода 01.11.2018 г. – 05.09.2022 г., и с правно основание чл.71 ал.1 т.2 ЗДискр. – за осъждане на ответника да преустанови нарушението и да се въздържа за в бъдеще от такова нарушение, като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото.

В жалбите се твърди, че решението на СРС е незаконосъобразно, неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Сочи, че първоинстанционният съд не е съобразил основните положения в практиката по ЗЗДискр. и приложимите европейски стандарти, не е съобразил принципа за сравнител, сравними при сходни обстоятелства. Поддържа, че съдът не е преценил, че не е нужно изменение на местоживеенето на роднините, за да се иска промяна, изразяваща се в преместване от един затвор в друг. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени 1 решението и да уважи предявените искове. Не претендира разноски.

Въззиваемата страна Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Неоснователни са твърденията на въззивника за допуснати от първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения. Съобразно трайната практика на ВКС съществено нарушаване на съдопроизводствените правила е налице при нарушаване правото на защита на страната в процеса. Ищецът е редовно призован за проведените от СРС о.с.з., като в първото такова, проведено на 14.02.2023 г. лично е заявил, че е съгласен да не се явява лично на следващото о.с.з., проведено на 04.04.2023 г. По отношение разпита на допуснатите на ищеца свидетели, проведен по делегация по реда на чл.25 ГПК, на ищеца е била дадена възможност и той е предоставил въпросни листове и по отношение на двамата свидетели, които въпроси са били зададени от съда към свидетелите. Ето защо, следва да се приеме, че не са нарушени принципите на състезателност – чл.8 ГПК, и равенство на страните – чл.9 ГПК.

ЗЗДискр. забранява всяка пряка или непряка дискриминация, основана на признаците по чл.4 ал.1 от закона. Според чл.4 ал.2 ЗЗДискр. пряка дискриминация е всяко понеблагоприятно третиране на лице въз основа на тези признаци, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства, а според чл.4 ал.3 непряка дискриминация е поставяне на лице въз основа на същите признаци в понеблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако те са обективно оправдани с оглед законовата цел и 2 средствата за постигане на целта са подходящи и необходими. От значение за установяването на дискриминация е обективно съществуващ недопустим правен резултат при упражняване на дейността, проявен в очертаните от ЗЗДискр. форми на нежелано или по-неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяване на тази дейност са спазени съответните нормативни изисквания. ЗЗДискр. цели уеднаквяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение според признаците, изброени в разпоредбата н а чл.4 ал.1 ЗЗДискр., или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Неблагоприятно третиране според легалната дефиниция на това понятие, съдържащо се в пар.1 т.7 ДРЗЗДискр, е всеки акт, действие, бездействие, което пряко или косвено засяга права или законни интереси.

Според пар.1 т.8 ДРЗЗДискр., изразът „на основата на признаците по чл.4, ал.1“ означава на основата на действителното, настояще или минало, или предполагано наличие на един или повече от тези признаци у дискриминираното лице или у лице, с което то е свързано, или се предполага, че е свързано, когато тази връзка е причина за дискриминацията. Признакът трябва да е основна, значима причина за по-неблагоприятното третиране, защото не всяко различно третиране е дискриминация, а само това, което е основано на защитен признак. от значение за установяване на дискриминация е наличието на обективно съществуващ недопустим правен резултат при упражняване на дейността, проявен в очертаните от ЗЗДискр. форми на по-неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяването на тази дейност са спазени съответните нормативни изисквания – така решение №231/31.03.2010 г. по гр.д. №204/2009 г., решение №428/13.05.2010 г. по гр.д. № 1207/2009 г. на ВКС, IV ГО, решение №153/14.06.2010 г. по гр.д. №6/2009 г. на ВКС, III ГО и др.

С разпоредбата на чл.9 ЗЗДискр. е създадена изрична уредба относно доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу дискриминация.

Законодателно е възприет принципът на разделяне на доказателствената тежест между ищеца и ответника. Основната доказателствена тежест е възложена на ищеца. Той е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че е жертва на дискриминация. Само в този случай законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено. Неизпълнението от страна на ищеца на възложената му от закона доказателствена тежест е достатъчно основание за постановяване на отхвърлителен резултат по предявения иск /в този смисъл е трайната практика на ВКС - решение №511/27.07.2010 г. по гр.д. №587/2009 г. на III ГО, решение №1002/07.01.2010 г. по гр.д. №3800/2008 г. на ІV ГО, решение №115/02.08.2012 г. по гр.д. №626/2012 г. на ІV ГО, решение №62/19.06.2014 г. по гр.д. №3920/2013 г. на ІV ГО, решение №183/08.06.20 и др./.

Настоящият въззивен състав намира, че по делото не се доказа наличие на обосновано предположение за неблагоприятно третиране по отношение на ищеца, съгласно пар.1 т.7 ДРЗЗДискр. Не се констатира негови законни права и интереси да са накърнени. Не е налице пряка или непряка дискриминация по чл.4 ал.3 ЗЗДискр., тъй като е осъществена хипотезата на правната норма - съществува привидно неутрална разпоредба, която обаче 3 дава възможност за поставяне на заинтересованата страна в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица. Това е така, тъй като отказите за преместване на ищеца от един затвор в друг за изтърпяване на наложеното му наказание „лишаване от свобода“ на основание чл.62 ал.1 т.3 ЗИНСЗС е свързано с липсата на промяна на постоянния адрес на семейството или на лицата, с които осъденият поддържа контакти . В случая ищецът е преместен от затвора в гр. Ловеч в затвора в гр. Плевен през 2015 г. във връзка с осигуряване безопасността на самия ищец на основание чл.62 ал.1 т.4 ЗИНСЗС, поради което и настоящият въззивен състав намира, че не са налице законовите предпоставки на чл.62 ал.1 т.3 ЗИНСЗС, даващи възможност на лицата, настанени в местата за лишаване от свобода да бъда преместени от един затвор в друг.

Доколкото ЗЗДискр. цели установяване и санкциониране на всяко поставяне на неравностойно положени според признаците, изброени в разпоредбата на чл.4 ал.1 или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна, то и това по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по чл.4 ал.1 ЗЗДискр следва да се преценява в сравнение с начина по който се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. При липса в закона на дефиниция за това кои обстоятелства могат да бъдат сравнявани и кога е налице сходство, следва да се приеме, че при преценка за това дали едно лице е поставено в по-неблагоприятно положение в сравнение с група лица, към която не принадлежи, следва преди всичко да се изхожда от установената в закона регламентация на обществените отношения. Несъмнено наличието на „сравними сходни обстоятелства“ следва да се преценява спрямо конкретното лично положение на ищеца, т.е. лицата, с които той се сравнява, следва да бъдат в идентично положение.

Настоящият съдебен състав намира също, че ищецът не е доказал и как са третирани други лица при „сравними сходни обстоятелства“, а доказателствената тежест е негова. По делото е установено, че през процесния период единственото лице, което е преместено от затвора в гр. Плевен в затвора в гр. София на основание чл.62 ал.1 т.3 ЗИНСЗС е И. В.З., но не се установява, че точно това лице е със сходно положение като на ищеца, за да може да служи като лице-сравнител, респ. да отговаря на изискването за сравними сходни белези, като тези на ищеца.

При съблюдаване на формулираното в чл.9 ЗЗДискр. правило за разпределение на доказателствената тежест в производството за защита от дискриминация, то настоящата инстанция също приема, че по делото не са ангажирани каквито и да е доказателства за установено дискриминационно третиране на жалбоподателя, спрямо други лица, както и обективно наличен противоправен резултат за него при упражняване на някаква дейност или при неизвършването на определена дейност и то именно заради наличен негов признак или няколко признаци по подробно изброените в чл.4 ал.1 ЗЗДискр.

Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния, решението следва да бъде потвърдено изцяло.

С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание 4 чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК следва да се присъдят разноски във възззивното производство в размер на сумата от 100,00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Воден от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение №6340/24.04.2023 г., постановено по гр.д. №48514/2022 г. по описа на СРС, ГО, 43 състав.

ОСЪЖДА М. С. С., ЕГН **********, адрес: О.З. – гр. Плевен, да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, адрес: гр. София, бул. „*********, на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК сумата от 100,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на страните.