Решение № 259 от 28.02.2023, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 259 гр. Плевен, 28.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мариана К. Тодорова Досева при участието на секретаря МАРИНА Г. ЦВЕТАНОВА като разгледа докладваното от Мариана К. Тодорова Досева Гражданско дело № 20224430105236 по описа за 2022 година

Обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1, предложение първо ЗЗД и чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД с цена на иска 388,26 лв.

Производството по делото е образувано по подадена искова молба от М.

А. П., ЕГН**********, *** против *** АД, ***, със седалище и адрес на управление: ***, в която се твърди, че на 15 04 2022г. между ищцата и ответното дружество *** е сключен договор за паричен заем, по силата на който е усвоена главница в размер на 1200 лв. Твърди, че годишният лихвен процент по кредита е 36 %, предвидения ГПР е в размер на 42,85 %. Твърди, че в чл.17 от договора е посочено, че кредитополучателят се задължава на основание Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, в срок до 3 дни от подписване на Договора, да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на кредитора за връщане на всички дължими погасителни вноски, разходи и неустойки или неотменяема банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на "***" АД всички задължения на кредитополучателя по договора за кредит в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на "***" АД за заплащане на тези задължения. Описано е, че срокът на валидност на 1 банковата гаранция е най-малко 30 дни след падежа на последната вноска.

Твърди, че в чл. 18 от договора е уговорено, че третото лице /поръчител, солидарен длъжник/ следва да посети някои от търговските обекти на кредитора в страната и да сключи с последния изричен договор за встъпване в дълг /договор за поръчителство/, с който да се задължи солидарно да отговаря, заедно с кредитополучателя за връщането на всички дължими суми по договора, като със сключването на посочения договор, задължението на кредитополучателя, съгласно същия член се смята за изпълнено. В чл. 19 от договора е посочено, че третото лице /поръчител/ подлежи на предварителна проверка от страна на кредитора с оглед на неговата възможност да поеме посочения солидарен дълг. Посочено е, че страните се договарят, че третото лице - поръчител следва да отговаря кумулативно на минимум следните условия: навършена възраст - 21 години; минимален осигурителен брутен доход - 1500 лв.; валидно трудово или служебно правоотношение при последен работодател минимум 6 месеца; липса на записи в ЦКР относно просрочия, под наблюдение, загуба и т. н.; да не е поръчител по съществуващ кредит, в която и да е банкова или небанкова институция; да не е настоящ кредитополучател в "***" АД; служебна бележка за доход от работодателя за 6 месеца назад. Твърди, че във връзка с така посочените изисквания за обезпечение, в чл. 20 от договора е уговорено, че страните се съгласяват, че неизпълнението на задължението на кредитополучателя, посочено в чл. 17, 18 и 19 от договора ще причини на кредитора вреди, които неустойката, посочена в тази разпоредба следва да обезщети. Посочено е, че в случай че кредитополучателят не изпълни задължението си, посочено в чл. 17 от договора, същият дължи на кредитора неустойка на ден в размер на 0,9 % от стойността на всеки усвоен транш, платима на падежа на всеки транш. В чл.

22 от договора е посочено, че страните декларират съгласие, в случай че посочената в чл. 20 от същия неустойка, стане дължима от страна на кредитополучателя, последният да я заплати с всяко лихвено плащане по кредита на падежа на лихвеното плащане. Твърди, че в резултат на това, за усвоен заем в размер на 1 200 лв. и за срок от около 5 месеца, кредитополучателят е заплатил на кредитора сума в общ размер на 1588 26 лв., включваща главница, лихва и неустойка. Твърди, че соченото обстоятелство е видно от издадената от „Изипей“ АД разписка № *** от 21.09.2022г. Твърди, че кредитополучателят е физическо лице, което при 2 сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Развива съображения, че сключения договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - Законът за потребителския кредит. Счита, че така посоченият договор е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като противоречи на законоустановените императивни правила. Твърди, че процесният договор за кредит е сключен в нарушение на правилата на чл. чл.

10, ал. 1 от ЗПК, като същият е с размер на шрифта по-малък от 12. Наред с изложеното счита, че процесният договор е сключен в разрез с правилата за форма на договора за кредит, в същия липсват волеизявленията на страните, като същият не отговаря и на изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ) и Закона за потребителския кредит). Твърди, че Договорът не е сключен нито на хартия, нито на друг траен носител“ по смисъла на чл. 10, ал. 1 ЗПК, като в същия липсват както саморъчни, така и електронни подписи. Счита, че соченото обстоятелство води нищожността на целия договор на основание чл. 10, ал. 1 във вр. чл. 22 от ЗПК. Счита, че прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 20 във връзка с чл. 17, чл. 18 и чл. 19 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора, което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка (Решение № 1416 от 27.04.2022 г. на РС - Пловдив по гр. д. № 4027/2021 г.; Решение № 260377 от 13.12.2021 г. на РС - Асеновград по гр. д. № 342/2020 г.). Твърди, че изискванията, които клаузите на чл. 17, чл.18 и чл. 19 от договора възвеждат за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (1500 лв.). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер на пълната усвоена стойност на кредита и дължимата възнаградителна лихва (което като величина явно представлява повече от чистата стойност на получения финансов ресурс и за което 3 съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях. В тази връзка, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от кредитополучателя, то кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като "неустойка". Твърди, че същевременно, кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към договорната лихва дължима по кредита (в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК) и към годишния процент на разходите (ГПР) (в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК), като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че може да се направи обоснован извод за изначалното очакване от страна на кредитора изискването за обезпечение да не бъде изпълнено от длъжника. Твърди, ч вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно, сигурен разход за потребителя) и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Посоченото обстоятелство безспорно нарушава чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съгласно която разпоредба договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Счита, че нито изисканото поръчителство, нито банковата гаранция съставляват обезпечение само по себе си по смисъла на закона. В първата хипотеза вероятно се има предвид поръчителство, което е договор между кредитора и трето лице, което отговаря за изпълнение на задълженията на длъжника. Поради това няма как заемателят да носи отговорност за сключването или не на такъв договор.

Счита, че сключването на договор за банкова гаранция не съставлява обезпечение на вземанията, тъй като уредбата му не е посочена в глава VII от ЗЗД. Счита, че така изложените съображения потвърждават още веднъж, че всъщност уговорената неустойка е част от възнаграждението за предоставения кредит, но е обособена отделно със цел заобикаляне ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходите. Посочва, че заобикалянето на закона представлява самостоятелно основание за нищожност въз основа на чл. 21, ал. 1 ЗПК.

Счита, че изложеното до тук обуславя и недействителността на процесния 4 договор поради нарушаване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК във връзка с чл. 19 ЗПК. В договора, кредиторът се е задоволил единствено с посочване като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР.

Липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР, в това число кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения с договор размер, кои са допусканията, които са използвани при изчисляването.

Съгласно чл.19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В §1, т. 1 от ДР на ЗПК се дава дефиниция, на "Общ разход по кредита за потребителя", а това са именно: са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Твърди, че в настоящия случай предвидената в чл. 20 неустойка е сигурен разход за потребителя и е известен на кредитора към датата на сключване на договор и като такъв е следвало да бъде включен при изчислението на ГПР. В тази връзка счита, че кредиторът е нарушил императивното правило на чл. 19, ал. 1 ЗПК и незаконосъобразно не е включил сочената неустойка в размера на ГПР. Твърди, че при условие, че същата беше включена, действителният размер на ГПР би възлизал на повече от 150%. Ето защо счита, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията по договора. С тези си действия кредиторът е заобиколил изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест за длъжника. Всички приложими към сключването, изпълнението, прекратяването и развалянето на потребителски договори национални нормативни актове, в това число ЗПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ, ЗЗП и др.) са приети въз основа на присъединяването на страната в Европейския съюз и произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското законодателство с европейското. Ето защо счита, че приложимото национално законодателство следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа, целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива 5

2008/48/ЕО на ЕП и Съвета от 23 Април 2008г. относно договорите за потребителски кредити. Във връзка с това счита, че неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на ГПР злепоставя и самата цел на директивата да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин потребителят не може да сравни адекватно продуктите между различните конкуренти. Целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването ни посочването на ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономически избор на потребителя. Излага съображения, че обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се установява на база изискванията на единна формула, залегнала в самата директива, поради което същата има и нормативно значение. Счита, че гореописаните такси безспорно попадат в изискванията на директивата - те са предвидими общи разходи, които обуславят сключването на договора при тези условия и са предварително заложени. По тези съображения тези клаузи изискват размерът им да се включи в общия размер на разходите и от там в ГПР. Ето защо счита, че неправилното изчисляване и посочване е самостоятелно основание за недействителност на договора. В подкрепа на това е и обстоятелството, че посочването на ГПР е изведено като съществено условие на договора. Твърди, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1, и ал.2 т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС. В този смисъл е и Решение от 15.03.2012г. по дело С-453/10 на ЕСЕ „търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета. Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на ЕП и на Съвета („Директива за нелоялните търговски практики“), доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел“. Посочването в договора за кредит на понисък от действителния ГПР, представлява невярна информация. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и 6 не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В този смисъл Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г. Твърди, че договорът е нищожен и на друго основание, а именно тъй като клаузата за заплащане на договорна лихва накърнява „добрите нрави“. Съдебната практика приема, че при формирана на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размерът на законната лихва, без последният да може да се приеме като максимален размер. Твърди, че трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. В настоящия случай в договора е предвидена лихва в размер на 36% годишно, който размер надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото. Процесната клауза на договора, накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което същата се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор. В тази връзка недействителността на уговорката относно договорната лихва води до нищожност и на целия договор /per argumentum чл. 11, ал. 1, т. 9, във връзка с чл. 22 от ЗПК/. Счита, че в процесния случай се явява неприложима хипотезата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД по отношение на нищожността на частта от договора, в която се уговарят годишния процент на разходите и годишния лихвен процент, тъй като същите са незаместими по право от повелителните правила на закона, като сделката не би била сключена при годишен процент от разходите, надвишаващ изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Съгласно чл.