Определение № 1723 от 26.06.2024, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1723 гр. Пловдив, 26.06.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стефка Т. Михова

Членове:

Николай К. Стоянов

Иванка П. Гоцева като разгледа докладваното от Николай К. Стоянов Въззивно частно гражданско дело № 20245300501551 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2, във вр. чл. 248, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на адвокат Р. Р., в качеството му на пълномощник на ищеца З. С. С., с ЕГН **********, срещу Определение № 3679/25.03.2024 г. постановено по гр. д. № 702/2023 г. на Районен съд Пловдив, с което е оставена без уважение подадената от жалбоподателя молба за изменение на Решение № 78/04.01.2024 г., постановено по делото, в частта му за разноските.

Частният жалбоподател излага оплаквания за неправилност на обжалваното определение и поддържа, че съдът не следва да изследва въпроса дали страната е материално затруднена при осъщественото безплатно представителство по реда чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА. В жалбата се излагат съображения за неправилност на обжалваното определение, като се иска отмяната му и решаване на въпроса по същество, като бъде определеното в полза на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на частната жалба от „Кредисимо” ЕАД, ЕИК: 17533043, с който счита, че частната жалба е неоснователна и моли да бъде оставена без уважение.

Пловдивският окръжен съд, като взе предвид доводите на страните и прецени данните по делото, намира за установено следното:

Частната жалба е подадена от легитимирано лице, в законоустановения по чл.

275, ал. 1 от ГПК едноседмичен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Първоинстанционният съд е бил сезиран със субективно кумулативно съединени установителни искове с правна квалификация по чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.26, ал.1 ЗЗД, предявени от З. С. С., с ЕГН ********** срещу „Кредисимо“ ЕАД и „Ай тръст“ ЕООД, за прогласяване на нищожността на договор за потребителски кредит № 930811/29.08.2017 г., както и нищожност на договор за поръчителство от 29.08.2017 г., 1 сключен с „Ай Тръст“ ЕООД. С Решение № 78/04.01.2024 г., постановено по делото, районният съд е уважил исковете на ищцовата страна, представлявана от адв. Р.Р.. на основание чл. 38, ал.1 от ЗАдв, но е стигал до извода, че ищецът не е материално затруднено лице. Поради това първоинстанционнният съд не е присъдил адвокатско възнаграждение на адв. Р. за оказана безплатна правна помощ.

В срока за обжалване на решението е постъпила молба по чл. 248 ГПК от адвокат Р. Р. за изменение на решението в частта му за разноските.

Първоинстанционният съд е постановил обжалваното определение, с което е оставил без уважение молбата на адвокат Р. Р., приемайки, че съдът следва да преценява дали са налице основанията за предоставяне на безплатна правна помощ на някое от предпоставките по чл. 38, ал.1, т.1-3 от ЗАдв. Определението е неправилно.

Според утвърдената практика на ВКС – напр. определение № 262 от 05.12.2018 г. по т. д. № 867/2018 г., І т. о., определение № 528 от 20.06.2012 г. по ч. т. д.

№ 195/2012 г., ІІ т. о., определение № 395 от 09.07.2018 г. по ч. т. д. № 1314/2018 г., ІІ т. о., определение № 682 от 18.10.2012 г. по ч. гр. д. № 598/2012 г., ІІІ г. о., определение № 442 от 28.06.2019 г. по ч. т. д. № 502/2019 г., ІІ т. о., определение № 257 от 09.05.2018 г. по ч. т. д. № 226/2018 г., II т. о., определение № 417 от 17.10.2018 г. по ч. т. д. № 2238/2018 г., І т. о., определение № 665 от 05.12.2018 г. по ч. т. д. № 2467/2018 г., ІІ т. о., определение № 643 от 07.12.2022 г. по ч.т. д. № 2370/2022 г., І т. о., определение № 50199 от 04.10.2023 г. по т. д. № 1624/2022 г., І т. о., определение № 60227 от 03.06.2021 г. по ч.гр. д. № 1954/2021 г., ІІІ г. о., е прието, че наличието на основанието по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв не може да бъде обсъждано от съда при произнасяне по отговорността за разноски. Този извод се извежда от чл. 38, ал. 1 и ал.

2 ЗАдв, очертаващ изчерпателно предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на адвокат, оказал безплатна правна помощ, а именно: да е оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на някое от основанията по чл. 38, ал. 1, т. 13 ЗАдв и в съответното производство насрещната страна да е осъдена за разноски.

Изпълнението на посочените две условия задължава съда да определи адвокатското възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат, като осъди другата страна да го заплати. Взаимно формираната между доверителя и довереника воля за процесуално представителство по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв е достатъчна за доказване на материалната затрудненост, като решението дали да окаже безплатна помощ е въпрос единствено на преценката на самия адвокат. Аргумент в тази насока е разпоредбата на ал. 2 на същата разпоредба, според която адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, т. е. адвокатът не би получил възнаграждение във всички случаи на приключване на делото, а само при благоприятен за неговия доверител изход на спора, поради което и преценката дали да окаже безплатната правна помощ – при съществуващ потенциален риск да не получи възнаграждение, следва да е само на адвоката. Настоящият съдебен състав споделя тази практика.

В хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв адвокатите могат да предоставят безплатна правна помощ на материално затруднени лица. Ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, съдът определя възнаграждение на адвоката.

Адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв се дължи директно на адвоката и не представлява разход на представляваната от него страна, но по своя характер задължението за неговото заплащане от ответната страна е задължение за заплащане на разноски по смисъла на чл. 78, ал. 1 ГПК – този извод се подкрепя от нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, приложима, ако в съответното производство насрещната 2 страна е осъдена за разноски.Процесуалните предпоставки за присъждане на разноски на ищеца в исковото производство се извеждат от нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК, според която същите се понасят от ответника съразмерно с уважената част от иска.

Процесуалният закон не поставя други изисквания за осъждане на ответника за разноски. След като исковата молба на ищеца е изцяло основателна, неправилно и незаконосъобразно с обжалваното определение районният съд е отказал да измени решението си и да присъди дължимото адвокатско възнаграждение в полза на оказалия безплатна правна помощ адвокат на ищеца. Правните изводи, обосновали този отказ с нормата на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, не могат да бъдат споделени. В хипотезите на чл. 38, ал.

1 вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв законодателят е предвидил възможност определен кръг лица да не заплащат адвокатски хонорар, но същият да бъде дължим от насрещната страна, в случай че са налице предпоставките на чл. 78, ал. 1 ГПК за осъждането й за разноски.

Дали е било налице материално затруднено положение е без значение, тъй като се касае за вътрешни отношения между адвокат и клиент. Този извод се подкрепя с факта, че договорът за адвокатска услуга се подчинява на общите правила на ЗЗД в неуредените от ЗАдв случаи, като на основание чл. 9 ЗЗД във вр. с чл. 20а ЗЗД следва да се приеме, че уговорките в договора за адвокатска услуга се определят свободно от страните и имат действие във вътрешните им отношения, освен в законоустановени изключения.

Представената пред ПдРС справка от ТД на НАП Пловдив, че към датата на депозиране на исковата молба ищецът е имал осигурителен доход в размер на 1324.72лева, а предходния месец такъв в размер на 1454.72 лева, не опровергават извода, че той попада в кръга, очертан в чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.

Поради това с оглед изхода на делото пред първата инстанция на пълномощника на ищеца се дължи адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно представителство пред ПдРС, на осн. чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА, платимо от ответниците по исковете.

С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК, поради което настоящият съдебен състав следва да направи преценка дали нормата на чл.38, ал.2 ЗА, която препраща към Наредба № 1/2004 г. и задължава съда да определи адвокатско 3 възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в нея, в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска помощ на материално затруднено лице, е съответна на правото на ЕС.

Правото на адвоката да получи възнаграждение за своя труд е изрично прогласено в нормата на чл.36, ал.1 ЗА, а като израз на социална дейност той може да предостави безплатно адвокатски услуги ( pro bono) на материално затруднени лица чл.38, ал.1, т.2 ЗА. Разпоредбата на чл.36, ал.2, изр.2 ЗА изрично забранява уговарянето на адвокатско възнаграждение в размер по-нисък от посочения в наредба, издадена на основание по чл.36, ал.2 ЗА, за съответния вид работа. Определянето на адвокатско възнаграждение от съда при безплатна правна защита (чл.38, ал.2 ЗА) и намаляването му при прекомерност на уговореното (чл.78, ал.5 ГПК) е ограничено до минималния размер по тази наредба. Това е Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, приета от Висшия адвокатски съвет.

По реда на Закона за правната помощ се осъществява социално подпомагане с цел да се гарантира равен достъп до правосъдие на лица, чийто икономически статус не им позволява свободен пазарен достъп до юридически услуги - чл.3 във връзка с чл.22 и чл.23 ЗПП. Правната помощ по този закон се предоставя от адвокати (чл.2 ЗПП) и трябва да отговаря на същите високи изисквания за ефективност, качество и стандарт, каквито са предвидени и за предоставената адвокатска защита по договор, сключен по ЗА. Възмездяването на правната помощ по ЗПП се извършва по наредба съгласно по чл.37 ЗПП. Това е Наредбата за заплащане на правната помощ, приета от Министерския съвет.

Към прилагането на размерите на възнагражденията по тази наредба препраща и нормата на чл.78, ал.8 ГПК, в случаите, когато юридически лица или еднолични търговци са защитавани пред съда от юрисконсулт.

Разликата в уредбата в Закона за правната помощ и в Закона за адвокатурата от гледна точка на законовата делегация за определяне на размерите на възнагражденията е, че наредбата по ЗПП се приема от държавен орган - Министерски съвет по предложение на Националното бюро за правна помощ, което е държавен орган на бюджетна издръжка, а наредбата по ЗА - от съсловна организация, каквато е Висшият адвокатски съвет, чиито членове са само адвокати, избрани от други свои колеги адвокати, без каквато и да било последваща санкция на държавен орган относно конкретните размери на определените възнаграждения. Правната помощ, включително процесуално представителство по граждански дела, се предоставя на социално слаби лица след акт на съда за преценка на икономическото, семейното или друго особено положение, а представителството по чл.38, ал.1, т.2 ЗА се осъществява само по силата на изявление, че лицата са материално затруднени.