Решение № 1469 от 05.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1469 гр. София, 05.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

Димитър К. Демирев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20251100503618 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 1108 от 23.01.2025 г. по гр.д. № 31537/2022 г. Софийски районен съд, 75 състав отхвърлил като неоснователен предявения от С. Т. Б., ЕГН **********, срещу НОВ БЪЛГАРСКИ УНИВЕРСИТЕТ, код по БУЛСТАТ 000677803, иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за сумата 3 090.36 лева, представляваща обезщетение за неизползван отпуск за 4 работни дни за 2018 г. и 24 работни дни за 2019 г. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 100 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца С. Т. Б., който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Между страните не било спорно, че ищецът не е ползвал целия полагаем му се платен годишен отпуск за 2018 г. и 2019 г. Ищецът поддържал две тези, поради които претенцията му по чл. 224, ал. 1 КТ е основателна.

Първата била, че бил поставен в обективна невъзможност да използва полагащия му се отпуск от предходни години поради създадената от 1 работодателя незаконосъобразна организация на ползване на платения годишен отпуск в предприятието; Втората също се извеждала от незаконосъобразни действия на работодателя. По делото не било доказано че НБУ законосъобразно е предоставил без съгласие на служителя полагаемия му се платен годишен отпуск на основание чл. 173, ал. 4, пр. 2 КТ, тъй като всички негови служители – щатни преподаватели, ползвали такъв в релевантния момент. По тези обстоятелства, подлежащи на доказване от ответника, районният съд не се произнесъл. В тежест на ответника било да докаже спорното по делото обстоятелство относно организацията на ползване на платен годишен отпуск в предприятието, както и дали същата е съобразена със спецификите на длъжността и работната натовареност на ищеца – преподавателска и научно-изсредователска работа. От събраните писмени доказателства се установило, че създадената от работодателя организация на ползване на платен годишен отпуск е незаконосъобразна, поради което реално препятствала ползването на полагащия се на ищеца платен годишен отпуск. С издаваните от работодателя 4 бр. заповеди се предоставяло на служителите без съгласието им ползването на платен годишен отпуск единствено в изрично посочени периоди, и то в рамките на текущата година (между две академични години и между двете сесии). В заповедите било пояснено, че при желание да се ползва отпуск за минали години преподавателите трябва да подадат заявление за това, като в допълнение следвало да посочат заместник и да съобразят учебната си ангажираност. Макар и формално разрешен въз основа на посочените заповеди, ползваният от ищеца платен годишен отпуск следвало да се зачете от полагаемите му се дни за предходни години по арг. от чл. 173, ал. 1 КТ, чл. 176, ал. 3 КТ и чл. 37д НРВПО. По делото не били представени никакви относими доказателства (правилник за вътрешния ред, справки за ползването на платен годишен отпуск от всички щатни преподаватели), от които да се установи, че такъв реално са ползвали всички щатни преподаватели, в какъвто смисъл било изискването на чл. 173, ал. 4 КТ.

Действително, в рамките на работодателската власт било да определи графика, по който ще се ползва платен годишен отпуск в предприятието.

Касаело се за потестативно право, което било приложимо в изключителни случаи (престой, едновременност на ползването, бездействие на служител след писмена покана). Разпитаният по делото свидетел не санирал недостатъците на актовете на работодателя, тъй като законът поставял 2 изисквания именно към тях – да са в писмена форма, а дадените от свидетеля обяснения не кореспондирали със съдържанието на заповедите. Тъй като било налице незаконосъобразно предоставяне на платен годишен отпуск на служител без неговото съгласие, правото на ищеца да ползва платен годишен отпуск за процесните периоди не било погасено по давност. От това следвало, че ищецът всъщност е ползвал полагаемите му се дни отпуск, който ответникът счита погасен по давност. Ползваните от служителя дни отпуск въз основа на незаконосъобразните заповеди на работодателя в рамките на релевантния период следвало да се приспаднат от най-стария натрупан, поради което и към датата на прекратяване на трудовото правоотношение полагаемия се и подлежащ на обезщетяване отпуск бил за периода 2020 – 2022 г., а не за 2018 и 2019 г., както приел съдът. Ответникът не доказал и дали предприятието реално е позволявало да се заместват преподаватели и ако е позволявало – дали такава възможност за заместване реално е била осигурена.

В т. 4 от заповедта за 2021 г. било посочено, че преподавателите следва да представят график за дежурства с посочен заместник, като били посочени и документи, които се съставят във връзка със заместването на преподавателите и графиците за ползване на отпуските, но такива документи не били представени, а твърденията на свидетеля в този смисъл не можели да ги заместят. При съпоставка на приетите по делото писмени доказателства със свидетелските показания се установявали противоречия, поради което следвало да се приеме заинтересованост на свидетеля, довела до необективност на показанията му (чл. 172 ГПК). Неупражняването от ищеца на правото му на платен годишен отпуск не било резултат от неговото бездействие, а резултат от добросъвестно и качествено изпълнение на трудовите му задължения и било пряко свързано с характера на работата и въведената от работодателя организация на ползването на отпуските.

Установило се, че ищецът регулярно е подавал заявления за ползване на платен годишен отпуск в определените от работодателя периоди, т.е. през неучебно време, вкл. опити да ползва отпуск за минали години, но без да подава заявление. От представената от Инспекция по труда справка било видно, че е ползван платен годишен отпуск след натрупването за 2018 и 2019 г. по подадени от ищеца заявления, който обаче бил зачетен за текущата година, без да се държи сметка за натрупването на отпуск от предходни години. Районният съд не се произнесъл и по довода на ищеца, че 3 работодателят не е положил дължимата грижа за предоставяне на служителя възможността действително да ползва полагаемия му се платен годишен отпуск. Създадената от работодателя организация на ползване на платен годишен отпуск съставлявала пречка по смисъла на чл. 176а, ал. 2 КТ и правото да се ползват спорните дни платен годишен отпуск не било погасено по давност. Работодателят въвел редица ограничения и не уведомявал надлежно както за натрупания отпуск, така и за възможността същият да се ползва реално в неучебно време (с изкл. на уведомлението от 02.12.2020 г.), като наред с това отнасял ползвания отпуск предимно към текущата година въпреки наличието на неползван отпуск за предходни години. Това било в явно противоречие с разпоредбите на чл. 7 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време и член 31, § 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз, както и с практиката на СЕС – решение по дело С-684/16 и решение по дело С-619/16. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение и вместо това постанови друго, с което да уважи предявения иск. Претендира разноски.

Въззиваемата страна НОВ БЪЛГАРСКИ УНИВЕРСИТЕТ с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата по подробно изложени съображения и моли съда да потвърди решението като правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл.

259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен до посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

След допуснато увеличение по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК, съдът е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за сумата 3 090.36 лв., представляваща обезщетение за неползван от ищеца платен 4 годишен отпуск от общо 28 дни, от които 4 дни – за 2018 г., и 24 дни – за 2019 г.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил предявения иск като неоснователен с възражения, че издадените заповеди на основание чл. 173, ал. 1 и ал. 4 КТ са законосъобразни, с тях на служителите, вкл. на ищеца е напомняно правото му да ползва натрупания платен годишен отпуск от предходни години, това било направено и с нарочно писмо от 02.12.2020 г. Работодателят положил дължимата грижа да позволи на ищеца да ползва полагащия му се отпуск, което последният не направил. Релевирано е и възражение за погасяване по давност на основание чл. 176а КТ на правото на отпуск на ищеца за процесните 28 дни. Искал е от съда да отхвърли иска.

Обжалваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира, че при постановяване на решението не са нарушени императивни материалноправни норми, а с оглед непреклудираните оплаквания в жалбата е правилно по следните съображения:

Съгласно чл. 224, ал. 1 КТ, при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, правото за който не е погасено по давност, а според ал. 2 на чл. 224, обезщетението се изчислява по реда на чл. 177 към деня на прекратяването на трудовото правоотношение.

Обезщетението се изчислява от полученото среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за заплащане на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск, през който работникът или служителят е отработил най-малко 10 работни дни

Според чл. 173, ал. 1 КТ, платеният годишен отпуск се ползва от работника или служителя с писмено разрешение от работодателя; В ал. 4 на чл. 173 е предвидено, че работодателят има право да предостави платения годишен отпуск на работника или служителя и без негово съгласие по време на престой повече от 5 работни дни, при ползване на отпуска едновременно от всички работници и служители, както и в случаите, когато работникът или служителят след покана от работодателя не е поискал отпуска си до края на календарната година, за която се полага; Съгласно ал. 5 на чл. 173, работникът 5 или служителят използва платения си годишен отпуск до края на календарната година, за която се отнася. Работодателят е длъжен да разреши платения годишен отпуск на работника или служителя до края на съответната календарна година, освен ако ползването му е отложено по реда на чл. 176. В този случай на работника или служителя се осигурява ползване на не по-малко от половината от полагащия му се за календарната година платен годишен отпуск.

Чл. 176, ал. 1 КТ предвижда, че ползването на платения годишен отпуск може да се отложи за следващата календарна година от: 1. работодателя поради важни производствени причини при условието на чл. 173, ал. 5, изречение трето; 2. работника или служителя - когато ползва друг вид отпуск или по негово искане със съгласието на работодателя. Когато отпускът е отложен или не е ползван до края на календарната година, за която се отнася, работодателят е длъжен да осигури ползването му през следващата календарна година, но не по-късно от 6 месеца, считано от края на календарната година, за която се полага (ал. 2); Когато работодателят не е разрешил ползването на отпуска в случаите и в сроковете по ал. 2, работникът или служителят има право сам да определи времето на ползването му, като уведоми за това писмено работодателя най-малко 14 дни предварително (ал. 3 на чл. 176 КТ).