Определение № 17485 от 15.04.2025, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 17485 гр. София, 15.04.2025 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: В. В. АЛЕКСАНДРОВ като разгледа докладваното от В. В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело № 20241110159657 по описа за 2024 година

ОПРЕДЕЛЕНИЕ гр. София, 15.04.2025 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О, 156-ти състав в закрито заседание на петнадесети април и през две хиляди и двадесет и пета година, в състав:

РАЙОНЕН СЪДИЯ: В. АЛЕКСАНДРОВ като разгледа докладваното от съдия В. Александров гр. д. № 59657/2024 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 248 ГПК.

Подадена е въззивна жалба от Етажна собственост, находяща се в гр. София, ...... срещу Решение от 03.02.2025 г., постановено по гр. д. № 59657/2024 г. по описа на СРС, II Г.

О., 156-ти състав досежно частите, с които предявените искове са били отхвърлени. Във въззивната жалба е инорпорирано оплакване по отношение разноските присъдени в полза на ответника, което има характер на молба по чл. 248 ГПК, а така също и в частта досежно адвокатското възнаграждение. Иска изменение на решението в частта за разноските.

В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК, а така и в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба и не е изразено становище по молбата по чл. 248 ГПК, инкорпорирана във въззивната жалба.

Съдът, като взе предвид становището на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Съдът, като взе предвид становището на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Молбата е подадена в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК от легитимирано лице, поради което е процесуално допустима, като по същество, съдът намира, че молбата е неоснователна.

В мотивите на Решение от 03.02.2025 г., постановено по гр. д. № 59657/2024 г. по описа на СРС, I I Г. О., 156-ти състав, съдът ясно и точно е посочил какви са дължими 1 разноски на всяка от страните при прилагане на т. нар. „просто тройно правило“, т.е. аритметическото съотношение между дроби с оглед уважената и отхвърлената част от претенции, съобразно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК.

На следващо място трябва да се посочи повторно, че настоящото производство не представлява фактическа и/или правна сложност, което е основният критерии за определянето на дължимото адвокатско възнаграждение, респ. за уважаването и в каква степен на възражение за прекомерност на последно, съобразно правилото на чл. 78, ал. 5 ГПК.

Фактическата сложност на едно производство се определя както от наличието на множество факти, които следва да се установят, така и от спецификата на доказателствените средства, които се ползват, за да се установят релевантните обстоятелства или от предмета и обсега на доказване, включително когато последното се провежда по индиции.

Правната сложност на гражданското производство е обусловена от приложимостта на релевантната правна уредба на материалните правоотношения. Когато приложимият закон е уреден в юридически актове от различен ранг, респ. в законодателство, което е наднационално това само по себе си обуславя правната сложност на делото. Последната може да бъде обусловена и от други фактори, като наличието на множество искове или множество жалби, необходимостта от ползване на специфични производства – напр. при отправяне на преюдициално запитване.

Когато съдът прави преценката си за това, дали едно производство представлява фактическа и правна сложност, при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, трябва да се вземе предвид и поведението на процесуалния представител на страната, извършените от него процесуални действия, както и тяхната релевантност за изясняване на делото от фактическа страна, съответно развитата процесуална активност по обосноваване на поддържаната позиция от правна страна.

При изложените критерии и с оглед обстоятелството, че производството е приключило в едно заседание, в което извън докладването на делото и уточняването на исковата молба не са извършени други правни действия, респ. не са направени и доказателствени искания, извън тези в исковата молба, респ. не са събирани други доказателства, не може да се направи извод, че действията на процесуалният представител на ищеца могат да обусловят по-голям размер на адвокатското възнаграждение от възприетия от съда по уваженото възражение.

Съдът не е обвързан от предвиденото в НМРАВ по отношение на адвокатското възнаграждение, като в тази насока съобразява и Решение от 23.11.2017 г. на СЕС по съединени дела C-427/16 и C-428/16: „че определянето на минимални размери за адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна уредба като разглежданата в главните производства, възпрепятствайки другите доставчици на правни услуги да определят възнаграждения под тези минимални размери, е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи (вж. в този смисъл решение от 4 септември 2014 г., API и др., C‑184/13—C‑187/13, C‑194/13, C‑195/13 и C‑208/13, EU:C:2014:2147, т. 43)… член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително

2 отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.“. Тоест, националният съд не е обвързано от предвиденото в НМРАВ. Този извод на съда е основан на обстоятелството, че решението на СЕС по преюдициалното запитване се ползва със сила на тълкувано нещо, като се изяснява значението на съществуващите норми на правото на ЕС, поради което и действието му е erga omnes. Силата на тълкувано нещо се изразява в забрана за националният съд да се отклонява от поставеното по преюдициалното дело или да замести даденото тълкуване, респ. да постави под съмнение допустимостта или правилността на решението на СЕС – вж. Решение по дело 05.10.2010 г., Elchinov, C-173/09, т. 29.

С оглед изясняването на посоченото решение на СЕС, настоящият съдебен състав намира, че следва да изясни, че цитираното решение по преюдициално запитване се базира на разпоредбата на чл. 101, § 1 и § 2 ДФЕС, съгласно които се забраняват „като несъвместими с вътрешния пазар всички… решения на сдружения на предприятия…, които биха могли да засегнат търговията межди държавите-членки и които имат за своя цел или резултат предотвратяването, ограничаването или нарушаването на конкуренцията в рамките на вътрешния пазар и в частност такива, които: а) пряко или косвен определят покупни или продажни цени … споразумения или решения, които са забранени в съответствие с настоящият член, са нищожни“.

Горните съждения се потвърждават и от актулната практика на СЕС – Решение по дело C-438/22 г., в което е възприето, че: „1)

Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2)

Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. 3)

Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.”. При това положение и с оглед силата на тълкувано нещо, с което се ползва произнасянето на СЕС по преюдициално запитване, настоящият съдебен състав намира, че нито следва да обсъжда доводите за приложението на НМРАВ и посочените в молбата по чл. 248 ГПК, нито следва да съобразява национална съдебна практика, било то и на ВКС, която предвид произнасянето на СЕС е загубила значение.

С оглед гореизложеното, съдът намира, че следва да остави без уважение молбата по чл. 248 ГПК, инорпорирана във въззивната жалба.

3

Така мотивиран, Софийският районен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба по чл. 248 ГПК, инокорпорирана във въззивна жалба, с вх. № 70385/27.02.2025 г., подадена от ЕТАЖНА СОБСТВЕНОСТ, находяща се в гр. София, ...... за изменение на Решение от 03.02.2025 г., постановено по гр. д. № 59657/2024 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти в частта за разноските.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва в едноседмичен срок от съобщението до страните с частна жалба пред Софийският градски съд.

Препис от определението да се връчи на страните!

РАЙОНЕН СЪДИЯ:

Съдия при Софийски районен съд: _______________________

4