Решение № 98 от 23.02.2026, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 98 гр. Велико Търново, 23.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ивелина Солакова

Членове:

Радка Цариградска

Силвия Пантелеева при участието на секретаря Силвия М. Тодорова като разгледа докладваното от Силвия Пантелеева Въззивно гражданско дело № 20254100501199 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Производството по делото е образувано въз основа подадена от Р. Д., чрез адв. Ж. Димова, въззивна жалба против Решение № 1467/31.10.2025 г. по гр.д. № 1966/2025 г., поправено с Решение № 1674/04.12.2025 г. по описа на Районен съд – Велико Търново. С обжалваното решение е отхвърлен предявеният от Р. Д. иск против „КРЕДИ ЙЕС“ ООД ЕИК 200688545, ..., за обявяване нищожност на договор за паричен заем № ... от 27.09.2023 г.

Обявена за нищожна е клаузата на чл. 8 от договор за паричен заем № ... от 27.09.2023 г., в частта за уговорената неустойка за неизпълнение, по предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 26, ал. 4 ЗЗД от Р. Д., против „КРЕДИ ЙЕС“ ООД ЕИК 200688545. На основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, „КРЕДИ ЙЕС“ ООД ЕИК 200688545, е осъден да заплати на Р. Д. сумата от 316.12 лв., ведно със законната лихва по чл. 86 ЗЗД върху присъдената главница от 316.12 лв. за периода от подаване на исковата молба – 09.06.2025г., до окончателното й заплащане, както и 380 лв. разноски по делото.

1

В жалбата се заема становище за неправилност на решението в частта, в която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК за прогласяване за нищожен Договор за паричен заем № .../27.09.2023 г. Счита, че решението в обжалваната част е неправилно, незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и е необосновано. Заема становище, че оспорената клауза за неустойка при непредставяне на обезпечение действително се основава на нищожна уговорка, доколкото същата влиза в противоречие с добрите нрави, тъй като е предвидена да санкционира неизпълнението на задължението за представяне на обезпечение, което обаче има вторичен характер и неизпълнението му не засяга пряко същинското задължение за връщане на дадената в заем сума. Счита, че задължението на длъжника е уговорено по начин относно изискванията към вида обезпечение и относно срока за изпълнението му така, че да възпрепятства последния да изпълни същото, а самото непредставяне на обезпечение не води до вреди за кредитора /същият остава без обезпечение на вземанията си, но и при това положение длъжникът не е в просрочие/, поради което намира, че типичните функции на неустойката в случая стоят вън от неустоечната клауза. Счита, че неизпълнението на задължението за учредяване на обезпечение следва да има за последица отказ от отпускане на заема, а не начисляване на допълнителни суми. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част. Претендира направените по делото разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1, изр. 1 ГПК ответната страна по жалбата е депозирала отговор, с който оспорва същата като недопустима, а в условията на евентуалност - неоснователна и моли да бъде оставена без уважение.

Счита, че въззивната жалба не е отговаря на изискванията на чл. 260, ал. 2 ГПК, доколкото предявеният от ищеца евентуален иск е бил уважен. Посочва, че първоинстанционният съд не е допуснал процесуални нарушения, които да обусловят отмяна на решението. Счита, че са преценени представените доказателства в тяхната съвкупност и е обсъдил всички релевантни факти по делото. Моли жалбата да бъде оставена без уважение, като бъде потвърдено първоинстанционното решение. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на претендираните разноски от въззивника.

Великотърновският окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, 2 като съобрази наведените във въззивната жалба оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна, с правен интерес да обжалва постановения първоинстанционен съдебен акт, поради което е процесуално допустима. В тази връзка, не се споделят доводите на въззиваемата страна, че жалбата е недопустима, доколкото предявеният от ищеца евентуален иск е бил уважен.

Ищецът има правен интерес да търси защита по главния предявен иск за нищожност на целия договор за потребителски кредит, независимо, че е бил уважен евентуално предявения иск за нищожност на процесната неустойка.

Евентуалният иск е предявен при отрицателно условие и подлежи на разглеждане само доколкото главният иск бъде отхвърлен. С оглед изложеното, доколкото главният иск е отхвърлен от първоинстанционния съд, то ищецът разполага с правен интерес да обжалва първоинстанционното решение в тази част и жалбата е допустима.

В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК, въззивният съд следва служебно да провери валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваната част. В изпълнение на тази проверка, съдът намира, че обжалваното решение е валидно и не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

Поради необжалване на първоинстанционното съдебно решение в частта, в която предявеният по чл. 55, ал. 1 ЗЗД иск е уважен и „КРЕДИ ЙЕС“ ООД ЕИК 200688545, е осъден да заплати на Р. Д. сумата 316.12 лв., ведно със законната лихва по чл. 86 ЗЗД върху присъдената главница от 316.12 лв. за периода от подаване на исковата молба – 09.06.2025 г., до окончателното й заплащане, същото е влязло в сила /арг. чл. 296, т. 2 ГПК/ и не е предмет на въззивна проверка в тази си част.

При проверка за правилността на решението по реда на чл. 269, изр. 2 ГПК в предметните предели, очертани с въззивната жалба, въззивният съд приема следното:

3

Първоинстанционният съд е сезиран с искове за прогласяване на нищожност на договор за паричен заем № ... от 27.09.2023 г. на основание чл.

26, ал. 1 ЗЗД, а при условията на евентуалност - на клаузата на чл. 8 от договор за паричен заем № ... от 27.09.2023 г. на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 ЗП, както и иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 316.12 лв. заплатена неустойка по същия договор без основание. Ищцата Р. И.

Д. в исковата си молба твърди, че е сключила с ответника договор за паричен заем № ... от 27.09.2023 г., като съгласно чл. 3 от договор следвало да върне получената сума от 1500 лв. на 11 месечни вноски при ГПР 49.064%. Счита и клаузата на чл. 8 от договора за паричен заем, предвиждаща заплащането на неустойка за нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 и чл.

146, ал. 1 ЗП, както и поради нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК. Посочва, че в противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗЗП дължимата неустойка не била включена в ГПР. Твърди, че на 7.11.2023 г. е изплатила изцяло сумите по договора – 1816.02 лв. и 286 лв., като заплатената от нея неустойка от 602.02 била платена без основание с оглед нищожната договорна клауза. В съдебно заседание е допуснато изменени на размера на предявения осъдителен иск, като същият се счита предявен за сумата 316.12 лв.

Ответникът „Креди йес“ ООД, чрез упълномощения си представител, оспорва иска като неоснователен и недоказан. Счита, че при сключване на договора за потребителски кредит били спазени изцяло изискванията на ЗПК и ЗЗП. Счита, че съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на ГПР не следва да се включва размерът на неустойката, която по своята същност представлява разход, който потребителят следва да заплати поради неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение по договора за заем. Счита, че така уговорената неустойка отговаря на всички законови изисквания и не е неравноправна по своя характер. Позовавайки се на съдебната практика моли съда да отхвърли исковете и да му присъди разноските.

При тези твърдения на страните и въз основа на събраните по делото доказателства, настоящият съдебен състав намира следното:

Установеното в чл. 269, ал. 2 ГПК процесуално правило предпоставя, че въззивният съд е ограничен да се произнесе само по оплакванията в жалбата, като не може да променя обективираните в мотивите на първоинстанционното 4 решение фактически изводи, като приема за установени факти, които първата инстанция е приела за неосъществили се и обратното. В случай, че в жалбата или в писмения отговор на въззиваемия няма позоваване на допуснатите от първата инстанция нарушения относно фактите и/или за необоснованост на направените в първоинстанционното решение фактически констатации, въззивната инстанция е длъжна да възприеме фактите по същия начин, по който го е направил първоинстанционния съд.

В настоящия случай, единствените оплаквания по същество в жалбата са насочени срещу първоинстанционното решение, в частта, в която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК за прогласяване за нищожен Договор за паричен заем № .../27.09.2023 г. Посочените в исковата молба и поддържаните пред въззивния съд твърдения, включени в основанието на иска подлежат на доказване от ищеца на основание чл. 154 ГПК и то при условията на пълно и главно доказване.

Съгласно нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Според практиката на СЕС /Решение от 21.03.2024 г. по дело C‑714/22 г./, освен в посочените случаи, застрахователните премии или други услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за 5 отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможност да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на Директива 2008/48/ЕО, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на чл. 3, б. „и“, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Съдебната практика на Съда на ЕС е задължителна за съдилищата на държавите-членки относно тълкуването и прилагането на правото на ЕС, в т.ч. и Директива 2008/48/ЕО и Директива 93/13/ЕИО. За да се извърши подобна преценка, с оглед наведените от въззивника оплаквания, следва да бъдат анализирани както отделните клаузи от договора, касаещи неустоечната клауза, годишният процент на разходи и годишният лихвен процент, така и общите условия към него.

Видно от материалите както по въззивното, така и по първоинстанционното дело, договор за паричен заем № ... от 27.09.2023 г., чиято нищожност се претендира от ищеца, не е представен и приобщен по надлежния ред към материалите по делото. В тази връзка не са наведени оплаквания от въззивника, нито е посочено наличие на основание по чл. 266 ГПК, което да налага събирането на доказателства от въззивния съд. Тази преценка не може да се прави служебно от съда, а изисква надлежно оплакване от страните по делото с оглед диспозитивното начало. С оглед липсата на представени от ищеца доказателства, по делото остава недоказано основанието на предявения главен иск, доколкото не се установява нито при какви условия е уговорена процесната неустоечна клауза, нито каква информация се съдържа в договора и общите условия към него по отношение на годишния лихвен процент, годишния процент на разходите и друга релевантна към потребителския кредит информация, която е от значение за основателността на предявения иск. Не са представени доказателства, от които да се установи, че неустоечнта клауза е условие, което е задължително за получаването на процесния кредит или представлява конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит, съгласно разгледаната по-горе практика на СЕС. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че доколкото процесният договор, чиято нищожност се претендира от въззивника не е представен по делото, съдът не разполага с 6 възможност да се произнесе по неговата действителност съобразно основанието на иска и поддържаните от въззивника оплаквания, поради което и предявеният иск се явява недоказан и подлежи на отхвърляне. Поради това, макар и не с оглед мотивите, изложени от първоинстанционния съд, решението в обжалваната част следва да бъде потвърдено.