Решение № 4450 от 23.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4450 гр. София, 23.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на пети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20231100502554 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 7479 от 04.07.2022 г., постановено по гр. д. № 26592/2021 г., по описа на СРС, 46-ти състав, е признато за установено по предявените от „С., М. И К.“ ЕООД срещу „А.К.“ ООД искове се правно основание чл. 79, ал. 1, предл. първо във вр. с чл. 232, ал. 2 ЗЗД и 92 ЗЗД във вр. с чл. 422 ГПК, че „А.К.“ ООД дължи на „С., М. И К.“ ЕООД сумата от 18653,26 лв., представляваща дължима наемна цена за периода м. април 2019 г. - м. юли 2019 г. по силата на договор за наем на скеле от 03.09.2018 г. и Анекс № 1 от 03.09.2018 г. към договора, ведно със законната лихва от 12.03.2020 г. до изплащане на вземането, както и неустойка за забава в размер на 2016,00 лв., начислена за периода от 10.04.2019 г. до 12.03.2020 г., ведно със законната лихва от 12.03.2020 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр. д.

№ 13767/2020 г. по описа на Софийски районен съд.

Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищцовото дружество на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и сумата от 1963,00 лв., представляващи направени разноски в производството пред СРС, както и сумата от 1913,39 лв., представляваща направени разноски по ч.гр. д. № 13767/2020 г. по описа на Софийски районен съд.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответника – „А.К.“ ООД ЕООД, чрез пълномощника му – адв. Ев. И., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност поради нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Поддържа, че неправилно при постановяване на първоинстанционното решение неправилно е взет предвид факта, че към датата на изготвяне на съдебно-счетоводната експертиза, както и към последваща дата на постановяване на съдебното решение, процесните фактури, както сочи подробната съдебносчетоводна експертиза са анулирани. Твърди, че е неправилен изводът на 1 първоинстанционния съд, че сторнирането на фактурите през месец ноември 2020 г. е извод само за противопоставяне след узнаване по смисъла на чл. 301 ТЗ. Сочи, че поради това е неоснователно искането на ищеца за плащане за процесния период – месеците от април до юли 2022 г., предвид изтичане на срока на договора. Поддържа, че първоинстанционният съд не е обсъдил показанията на вещото лице и на свидетеля в о.с.з на 14.06.2022 г. Също така твърди, че в настоящия случай договорът е прекратен на две отделни основания – с изтичане на уговорения в него срок и в хипотезата на забавено от наемателя плащане на дължимата по договора сума с повече от 10 календарни дни, за които основания не се дължи каквото и да е предизвестие или уведомяване. Твърди, че първоинстанционният съд също така не е обсъдил аргументите на ответника и не е формирал мотиви относно тях. Моли съда да отмени решението и да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените от ищеца искове. Претендира и направените по делото разноски.

Въззиваемият ищец – „С., М. И К.“ ЕООД не е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неснователна.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл.

272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

За да постанови обжалваното решение първоинстанционния съд е приел за установено по делото, че между страните е налице валидно възникнало правоотношение по търговска сделка, сключена между страните – търговци, обективирана в приложения по делото договор за наем на скеле от 03.09.2018 г. и анекс № 1 към същия. Приел е още, че не се установява противопоставяне от страна на управителя на ответното дружество на сключването на процесния договор. Приел е за доказано, че ищецът е изправна страна по договора, като е предоставил за възмездно ползване процесното наемно скеле.

Договорът за наем на вещи е уреден в чл. 228 и сл. ЗЗД. В правната доктрина и съдебната практика няма спор, че договорът за наем е неформален и консенсуален договор, който се счита за сключен в момента на постигане на съгласие относно присъщите за съдържанието му съществени елементи – вещта, предмет на договора за наем и възнаграждението, което наемателят се задължава да плати на наемодателя. Писмената форма не е условие за действителност, а само форма за доказване на договора за наем, като в случаите, в които предмет на договора са недвижими имоти, писмената форма на договора 2 за наем има значение и с оглед на противопоставимостта му по отношение на трети лица.

Основното задължение по договора за наем на наемодателя е да предостави на наемодателя вещта за временно ползване, а основното задължение на наемателя е да заплаща определена за ползването на вещта цена.

По делото е представен договор за наем от 03.09.2018г., сключен между ищцовото и ответното дружество, съгласно който ищецът се задължава да предостави на ответника 2000 кв.м. строително фасадно скеле, срещу което ответното дружество е поело задължение да заплаща наемна цена за ползването на скелето в размер на 2,10 лв. за кв.м. фасадно скеле без ДДС или общо 4200,00 лв. без ДДС, като договорът е двустранно подписан от представители на ищцовото и ответното дружество. Представен е и Анекс № 1 към процесния договор, съгласно който ищцовото дружество приема да изпълни възмездно, качествено и в срок транспорт, товаро-разтоварителни работи, монтаж и демонтаж на скелето. С оглед изложеното, между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение, породено от сключения договор за наем и анекса към него, като не е налице противопоставяне от страна на ответното дружество по смисъла на чл. 301 ТЗ веднага след узнаването на сделката. Съгласно практиката на ВКС, разпоредбата на чл. 301 ТЗ е приложима и в хипотеза на извършено правно действие от името на търговец от едно или част от лицата, осъществяващи колективното (съвместното) му представителство, като в този случай за противопоставянето по смисъла на чл. 301 ТЗ е достатъчно наличието на волеизявление за това на едно от останалите лица, формиращи съвместното представителство на търговеца. За разлика от потвърждаването, което за да породи правно действие би изисквало изричното изявление и на двамата представители, при противопоставянето, каквото действие съдържа обсъжданата норма на чл. 301 ТЗ е достатъчно единия от тях да изрази несъгласие със сделката от което следва че обща воля за запазване действието на сделката не може да бъде формирана (Решение № 103 от 25.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2994/2013 г., I т. о., ТК; Решение № 18 от 4.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 24/2013 г., I т. о., ТК). Видно от представените по делото писмени доказателства, процесния договор е подписан само от В.К., който към въпросния момент е единият от двамата съвместно овластени да представляват ответното дружество. От показанията на свидетеля А.Б., които съдът намира за последователни, непротиворечиви и обективно дадени и кредитира с доверие, се установява, че подписването на процесния договор еднолично от единия управител е било повод за конфликти между управителите на ответното дружество, като другият управител „не е искал да работи с ищцовото дружество при положение, че договорът в сключен без негово участие“. Както правилно е преценил първоинстанционният съд обаче, доколкото съдържащото се в показанията на свидетеля е житейски оправдано, от него не следва да е извършено противопоставяне от страна на другия управител на ответното дружество на извършеното от името на търговеца действие след неговото узнаване. Доколкото ответникът не е представил други доказателства в тази насока, следва да се приеме, че налице „мълчаливо съгласие“ на търговеца.

С оглед на оплакването на ответника във въззивната жалба за неправилност на 3 решението поради кредитиране от страна на съда на представените по делото процесни фактури следва да се посочи, че по делото са представени фактури

№ **********/09.04.2019г., №

0000000643/09.05.2019г., № 0000000655/10.06.2019г. и № 0000000665/05.07.2019г. (л. 34 и сл.

СРС), които са подписани от представител на ищцовото дружество и съдържат индивидуализация на спорното право – основанието за възникването е предоставянето на използването на скеле, цената за ползването и начина на плащане.

Съгласно трайната практика на ВКС, обективирана в решение № 46/27.03.2008 г. по т. д. № 454/2008 г., решение № 96/26.11.2009 г. по т. д. № 380/2008 г., решение № 42/15.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г. и др., която се споделя и от настоящия състав, фактурата може да се приеме като доказателство за сключен договор ако отразява съществените елементи от съдържанието на сделката - вид на предоставената услуга, стойност, начин на плащане, имена на страните, респ. на техните представители, време и място на сключване на договора. Ето защо фактурите са годно доказателство да отразят възникналата между страните облигационна връзка и осчетоводяването им от търговското дружество –ответник, включването им в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по тях по смисъла на ЗДДС, представлява недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване, в който смисъл е и споделяната от състава на съда трайна практика на ВКС – решение № 211/30.01.2012 г. по т.д. № 1120/2010 г., II ТО, решение № 109/07.09.2011 г. по т.д. № 465/2010 г., II ТО, решение № 92/07.09.2011 г. по т.д. № 478/2010 г., II ТО, решение № 30/08.04.2011 г. по т.д. № 416/2010 г., I ТО, решение № 118/05.07.2011 г. по т.д. № 491/2010 г. на II ТО, решение № 71/08.09.2014 г. по т.д. № 1598/2013 г. на II ТО.

Нещо повече, дори да се счете, че издадената фактура е неистинска /неавтентична/ или е останала неподписана за "получател" по договора, респ. от наемателя по договора за наем, тя може да послужи като доказателство за възникване на отразените в нея задължения, ако съдържа реквизитите на съществените елементи на конкретната сделка, отразена е счетоводно от двете страни, както и е ползван данъчен кредит, както е и в конкретния случай /в този смисъл решение № 42/2010 г. по т.д. № 539/2009 г. на II ТО, решение № 92/2011 г. по т.д. № 478/2010 г. на II ТО и решение № 47/2013 г. по т.д. № 137/2012 г. на II ТО/.

В тази връзка следва да се отбележи, че съгласно заключението на изслушаната пред първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза (ССчЕ), което не е било оспорено от страните и което заключение настоящият състав на съда намира за компетентно и обективно дадено и кредитира с доверие, се установява, че видно от счетоводните записвания, информацията от фактурите е достигнала до счетоводството на ответното дружество, процесните фактури са надлежно осчетоводени в хронологична последователност в счетоводството на ответника и за тях е ползван данъчен кредит.