Определение № 656 от 15.02.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 656 гр. София, 15.02.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мими Фурнаджиева

Членове:

Велислав Павков

Десислава Попколева като разгледа докладваното от Мими Фурнаджиева Касационно гражданско дело № 20238002103302 по описа за 2023 го дина

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на Р. А. Ц. и Т. А. Ц. – двамата с адрес в гр. Гоце Делчев, представлявани от адв. Н. Карасмилова-Чилева, против въззивно решение № 593 от 4 май 2023 г., постановено по в.гр. д. № 1586/2022 г. по описа на Апелативен съ д София, с което е потвърдено решение № 501 от 10 декември 2021 г., постановено по гр. д. № 148/2021 г. по описа на Окръжен съд Благоевград в обжалваната му част, с която Ц.и са осъден и да заплатят на Н. П. Й. сумата от 71600 лева, представляваща невърнат остатък от получен заем по договор от 19.09.2015 г., ве дно със законната лихва върху сумата, считано от 01.01.2021 г. до окончателното плащане. С въззивното решение е потвърдено и определение № 274 от 11.03.2022 г., постановено по същото първоинстанционно дело, с което е отказано изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските.

В касационната жалба се твър ди, че решението е неправилно пора ди нарушение на материалния закон и необоснованост. Според касаторите въззивният съд не е изложил мотиви защо смята, че сключеният меж ду Й. и Ц.и предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот е договор за заем. Ако е такъв, той би следвало да е нищожен на основание чл. 152 ЗЗ Д, тъй като предвиждал начин за удовлетворяване на кредитора, различен от установения в закона. Изводите на съда за доказаност на иска били необосновани и почивали на косвени доказателства, като освен това доказателствата били непълно и неточно обсъдени. И двете групи свидетели установявали по категоричен начин, че при подписване на договора от 19.09.2015 г. парични сре дства не били предадени от ищеца на ответниците, а един от свидетелите на ищцовата страна заявил, че лично е пре дал сумата от 22000 лева на трето лице на място, различно от мястото на сключване на 1 договора. Такава уговорка за предаване на сумата на трето лице в договора обаче липсвала. Между страните изобщо нямало заемно правоотношение поради липса на негов основен елемент – пре даване на парични средства или други заместими вещи. Такова не се установявало и от пре дставените от ищеца писмени доказателства – платежно нареж дане за сумата от 54000 лева; същото удостоверявало единствено факта на предаване, респ. получаване на посочената сума от трето лице, но не и основанието, на което този превод е направен. Използваният в документа израз „погасяване на кредит на ЕТ Р. А.“ не можел да служи като доказателство за действителните отношения между страните и не бил еднозначен със заема. Договорът за заем е реален договор, който се счита за сключен, когато е дна от страните по него даде, а другата получи парична сума. Фактическият състав на сделката е неосъществен, когато такова реално предаване липсва, а в доказателствена тежест на ищеца е да установи както предаването на сумата, така и основанието, на което е извършено. Не съществува законова презумпция, че за дължението е възникнало от договор за заем, която да замести доказването на основанието, на което сумата е преведена. Твърди се още, че съдът неправилно приел, че реалният характер на договора не се нарушавал дори заемателят да не е получил нищо, ако той е поел или е отговарял за друго свое или чуждо задължение. Освен това неправилно е кредитирано представеното платежно нареждане за сумата от 4400 лева като извънсъдебно признание на дълга от страна на Р. Ц. – в действителност с него се установявали други правоотношения между други страни. Превратно били тълкувани отделни клаузи от процесния договор, без да се обсъди цялата му същност и волята на страните по него. Съдът постановил решението си в нарушение на чл. 154, ал.

1 ГПК, тъй като извел заключение за плащането на парите от Й. на Ц.и по косвен път и въз основа на предположения. Липсвало произнасяне по изрично направените доводи за нищожност на договора на основание чл. 152 ЗЗ Д. В изложението към касационната жалба се поставят въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Ответникът по касационната жалба Н. П. Й., чрез адв. Д. П., в писмен отговор изразява становище за нейната неоснователност.

Предявен е иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗ Д, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗ Д, за осъждане на ответниците да заплатят на ищеца сумата (съгласно уточнението в о.с.з. от 05.07.2021 г.) в размер от 71600 лева, съставляваща невърнат остатък от получен от ответниците заем по писмено съглашение от 19.09.2015 г., именувано „предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот“.

Въззивният съд приема, че изявленията, обективирани в т. 1. 2. и т. 1. 3. от раздел I на процесния договор, сочат, че между страните е постигнато съгласие за връщането на заетата от ищеца на ответниците сума от 76000 лева в срок до 31.12.2020 г.; че мотивите за отпускане на заема са свързани с погасяване на задълженията на ответниците, произтичащи от договор за кредит с банка и заличаване на вписаните върху имота, предмет на предварителния договор, ипотека и възбрана по изпълнително дело; че 2 предварителният договор е сключен с цел обезпечаване на възникнало от договора за заем вземане на ищеца. Счетено е, че договорът, като подписан от страните частен документ, установява, че съдържащите се в него изявления са направени от страните. Съдът сочи, че прогласената с влязлото в сила решение по гр.д. № 1194/2017 г. по описа на Районен съ д Го ц е Делчев нищожност на предварителния договор не засяга останалото му съдържание – инкорпорираното в него съгласие за връщане на заетата сума: в т. 2.6. е посочено, че „купувачът се задължава“ при подписване на договора да заплати на „продавачите“ сумата от 22000 лева, а остатъкът от 54000 лева – по посочена в договора банкова сметка на про давача Ц., разкрита в съответната банка в деня на подписване на договора. Макар в тази част документът да не служи за разписка за предаване на сумата, съдът приема за възможно при посочената уговорка сумата от 22000 лева да е предадена преди сключването му. Останалата част от заема, а именно 54000 лева, по твърдения на ищеца била внесена по посочената в договора банкова сметка на 23.09.2015 г. сле д сключването на договора. Според съда тази фактическа обстановка кореспондира с изложеното от свидетеля адв. Добрев, консултирал ответниците и изготвил предварителния договор, че при подписването на договора в негово присъствие парични средства не са предадени от ищеца на ответниците. Според заключението на счетоводна експертиза, на 18.05.2015 г.

Р. Ц. внесъл в брой сума в общ размер от 22276,28 лева по специалната сметка на частен съдебен изпълнител, пред когото е образувано изп.д. № 11/2012 за принудително удовлетворяване на вземанията на банката срещу Ц.и по договора за банков кре дит; частта от нея в размер от 22000,28 лева частният съдебен изпълнител наредил в същия ден по сметка на взискателя; на 23.09.2015 г. Й. внесъл в брой по посочената в т. 2.6. от пре дварителния договор банкова сметка с титуляр взискателя (банката) сумата от 54000 лева; сметката е открита за целите на изплащане на задълженията на длъжниците й; с частта от сумата в размер от 53413,07 лева е погасен остатъкът от паричните притезания по договора за банков кре дит, а надвнесената част от 586,93 лева е преведена по указания на платеца Й. на ответника Ц.. С постановление от 25.09.2015 г., поради погасяване на всички вземания по изпълнителния лист, частният съдебен изпълнител е прекратил изпълнителното производство. Въз основа на експертното заключение, и тълкувайки уговорките по т. 1.2., т. 1.3. и т. 2.6. от процесния договор и изразения в него от страните мотив за отпускане на заема, съдът приема, че ответниците са получили от Й. сумата в размер на 22000 лева преди постигането на писменото съгласие, а ищецът е изплатил задълженията им по договора за банков кредит с остатъка от заемната сума в размер на 54000 лева след постигане на писменото съгласие. Счетени са за осъществени всички елементи от фактическия състав на договора за заем: предаването на заемната сума на две части и постигане на съгласие за връщането й от ответниците на падежа - 31.12.2020 г. Тъй като за дължението за връщане на претен дираната сума от 71600 лева не е било изпълнено, съдът намира предявения иск за 3 основателен и потвърждава първоинстанционното решение.

Касационният съд приема, че не се обосновават по ддържаните от касаторите основания за допускане на касационното обжалване.

Първият поставен въпрос касае задължението на съда да се произнесе по наведените от страните по делото доводи за нищожността на договора на посоченото основание по чл. 152 ЗЗД и да следи служебно за нищожността на договора, от който ищецът черпи права. В тази връзка сле два да се има предвид, че твърдението за нищожността на договора на основание чл. 152 ЗЗД е разрешено между страните с влязло в сила решение по гр. д. № 1194/2017 г. по описа на Районен съ д Го ц е Делчев и не може да бъде преразглеждано в следващо производст в о . Доколкото нищожността на договора е прогласена, съдът в последващо производство не може да приеме нещо различно, а единствено може да се позове на влязлото в сила решение, както е и сторил в мотивите на обжалвания съдебен акт, като е уточнил, че нищожността на предварителния договор за покупко-продажба не се отразява върху писменото съгласие за връщане на заема. Пора ди изложеното оплакванията на касатора се явяват несъстоятелни.

Вторият въпрос е следва ли съдът да определя предмета на спора и вида на предявения иск, след като същият не е изрично предявен от ищеца в нарушение на чл. 6, ал. 2 ГПК. В съдебната практика трайно се приема, че правната квалификация на предявения от ищеца иск се дава от съда въз основа на изложените в исковата молба твърдения. В случая с решение по в.гр.д. № 5227/2019 г. на Апелативен съ д София първоначалното първоинстанционно решение е обезсилено, а заявената претенция е квалифицирана като такава по чл. 240 ЗЗД въз основа на твърденията в исковата молба, че между страните е съществувало заемно правоотношение, по което ответниците са неизправна страна. Тази правна квалификация е възприета и в обжалваното решение. Съдът не е излязъл от пределите на диспозитивното начало в граж данския процес, нито се е отклонил от трайната съдебна практика, поради което въпросът не обуславя допускане на касационно обжалване.

Третият въпрос касае тежестта на доказване и какво се доказва при установяване договор за заем – съгласие или пре даване на заетата сума.

Константната практика на ВКС по този въпрос, израз на която са решение № 192 по гр.д. № 2519/2014 г. на ВКС, III г.о., и решение № 317 по гр. д. № 1238/2014 г. на ВКС, IV г.о., приема, че по иск с правно основание чл. 240 ЗЗД в доказателствена тежест на ищеца е доказването както на обстоятелството, че сумата е предадена, така и на обстоятелството, че е предадена въз основа на договор за заем. Доказателствената тежест по делото е била разпределена в съответствие с изложеното разбиране, а то е възприето и от въззивния съд, който е изследвал именно дали претендираната сума е предадена и на какво основание. Дали тези обстоятелства действително се установяват по делото, е въпрос, свързан с доказването и обсъждането на 4 събраните доказателства, който не може да бъде разгледан в настоящата фаза на касационното производство.

Четвъртият въпрос е как датата на сключване на договора за заем става част от съдържанието на договора и дали е елемент от основанието на вземането на заемодателя, когато пре даването на сумата е уговорено „при подписване на договора“, съответно влиза ли в пре дмета на доказване. В обжалваното решение изводите за дължимост на заетата сума се основават на граматическото тълкуване на уговорките в договора, както и на събраните свидетелски показания и заключението на съдебно-счетоводната експертиза.