Решение № 496 от 13.06.2025, Районен съд - Хасково
- Съд
- Районен съд - Хасково
- Дело
- Гражданско дело 2866/2024
- Вид
- Решение № 496
- Подписан
- 13.06.2025
- В сила
- 23.07.2025
- Състав
- Христина Запрянова Жисова
Цитирани разпоредби
- чл. 12 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 127, ал. 4 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 131, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.6 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.80 · Граждански процесуален кодекс
- член 10, параграф 2, буква ж) · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
- член 23 · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
- чл. 38 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
- чл.19 · Закон за задълженията и договорите
- чл.26, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.55, ал.1, пр. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 71 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 9 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 143, ал.1 · Закон за защита на потребителите
- чл.143 ал.2 т.5 · Закон за защита на потребителите
- чл. 146 · Закон за защита на потребителите
- чл. 146 ал.1 · Закон за защита на потребителите
- чл. 33, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
- чл. 68г, ал. 4 · Закон за защита на потребителите
- чл. 68д, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
- § 13 · Закон за защита на потребителите
- чл.3, ал.1 · Закон за кредитните институции
- чл. 10 ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 10 ал.2 · Закон за потребителския кредит
- чл. 10а ал.4 · Закон за потребителския кредит
- чл.11 · Закон за потребителския кредит
- чл.11 ал.1 т.9 и т.10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
- чл.11 ал.1 т.9 и т.10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 · Закон за потребителския кредит
- чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 · Закон за потребителския кредит
- чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 · Закон за потребителския кредит
- чл.19 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19 ал. 1 и ал.4 · Закон за потребителския кредит
- чл.19 ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 5 · Закон за потребителския кредит
- чл. 21 · Закон за потребителския кредит
- чл. 21, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл.22 · Закон за потребителския кредит
- чл. 23 · Закон за потребителския кредит
- чл. 33, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 33, ал. 1 и ал. 2 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9, ал. 3 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 496 гр. гр. Хасково, 13.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Христина З. Жисова при участието на секретаря Ваня З. Кирева като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело № 20245640102866 по описа за 2024 година
Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение искове с правно основание чл.26, ал.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, вр. чл.22 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/, вр. чл.11 ал.1 т.9 и т.10 и чл.19 ЗПК и чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД от Е. С. М., ЕГН **********, с адрес: *************, чрез Еднолично адвокатско дружество ********************, представлявано от управителя Д.М.М., съдебен адрес: ******** против „Неткредит“ ООД, ЕИК 201253421, със седалище и адрес на управление:
****************, за прогласяване нищожността на сключен между страните договор за потребителски кредит № 0345470 от 19.05.2022 г., а при условията на евентуалност – на клаузата на чл.6 от него, предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение, както и да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца сумата от 226,45 лв.
/след допуснато изменение в размера на предявения иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД в съдебно заседание, проведено на 28.05.2025 г./, представляваща недължимо платена сума по договора за потребителски кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на искова молба в съда – 17.10.2024 г. до окончателното й изплащане.
Ищецът твърди, че на 19.05.2022 г. сключил договор за потребителски кредит от разстояние № 0345470 с ответника. Страните се договорили, отпуснатият заем да бъде в размер на 2700 лева. В чл. 4 ал. 3 от процесния договор било уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен по начина и условията съгласно общите условия на договора или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. В чл. 6 страните уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението си да предостави 1 гаранция, кредитополучателят дължи неустойка на кредитора в размер на 1300 лв.
Неустойката се заплащала от заемателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски.
Така, на ищеца била начислена неустойка в общ размер на 1300 лева, тъй като не представил в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени в процесния договор, която неустойка следвало да се заплаща разсрочено с всяка погасителна вноска по кредита.
Изложено е в исковата молба, че в случая бил налице договор с потребител по смисъла на § 13 от ДР на ЗЗП, по отношение на който намирали приложение съответно разпоредбите на ЗПК. Уговорената клауза за неустойка в чл. 6 от Договор за паричен заем, спрямо която потребителят трябвало да заплати неустойка в размер на 1300 лева, била нищожна поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД/ и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.11, чл.19 ал. 4 ЗПК, вр. чл. 22, както и по чл.
143, ал.1 ЗЗП. Съображенията за това са следните:
В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1 предл.3-то ЗЗД бил налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкурентни други разпоредби. В този смисъл била практиката на ВКС. Настоящият случай касаел еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочело: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин". В този смисъл, според ищеца, с клаузата, с която в процесния договор за паричен заем е уговорено, че заемателят дължи неустойка в общ размер на 1300 лева, в случай че не предостави в срок по-малък от 24 часа от сключването му обезпечение банкова гаранция, се целяло прехвърляне на задължението на кредитора към потребителя.
Въпреки задължението на кредитиращото дружество да извърши проверка за кредитоспособността на потребителя, това задължение се вменявало на потребителя, който да осигури обезпечение едва след като кредитът е отпуснат, като ако не стори това, дългът му нараства, т.е. вместо кредиторът да следи за неразумно кредитиране, същият налагал неимоверно голяма неустойка, с която повишава риска от изпадането на кредитополучателя в неплатежоспособност.
Отделно от това, неустойка за неизпълнение на задължение, което не било свързано пряко с претърпени вреди била типичен пример за неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване /в този смисъл 2 била и т.3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ВКС/. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо. Освен това, непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл. 71 ЗЗД, давало основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променял последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислявал неустойка, чието плащане разсрочвал заедно с периодичните вноски. От горното било изводимо, че нито една от страните не е имала реално намерение да бъде предоставено обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако кредиторът имал за цел да получи обезпечение, същият имал възможност да отложи даването на кредит, каквато била обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приемело, че страните са допускали възможността исканото обезпечение да се предостави и неустойката да не се дължи, то това плащане не се явявало неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това било така, тъй като последиците от неизпълнението на задължението да се предостави обезпечение, не били типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив договорът продължавало да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при повисока цена, прикрита като неустойка.
Сочи се по-нататък в исковата молба, че с уговорената неустойка се целяло да се заобиколи предвидения максимален размер на Годишен процент на разходите /ГПР/ - чл. 19, ал. 4 ЗПК. Това вземане формално било посочено като обезщетение за неизпълнение само и единствено с цел да не бъде включено при изчисляването на ГПР и така същият да остане под установената граница от 50%. Действително обаче същото отговаряло на всички критерии, посочени в § 1, т. 1 ЗПК. То представлявало разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит, известен бил на кредитора и следвало да се заплати от потребителя.
Това се потвърждавало и от С.я погасителен план, от който било видно, че разходът за неустойка бил включен и дължим още с подписването на договора. Очевидно било, че договарянето на този разход като неустойка имал единствено за цел увеличаване възнаграждението на кредитора над максимално допустимия размер, поради което на основание чл. 21 ЗПК тази клауза била недействителна. Дадената на потребителя възможност да осигури обезпечение в срок по - малко от 24 часа не можело да обоснове обратния извод. Срокът бил твърде кратък и било житейски логично да се предположи, че потребителите на подобен тип кредити са материално затруднени, съответно не могат да осигурят поръчител с големи трудови доходи. Следвало да се има предвид още, че в ЗПК било предвидено изрично задължение на кредитора да оцени кредитоспособността на длъжника. С предоставянето на потребителя на заемната сума кредиторът счел, че 3 заемателят отговаря на критериите му за кредитоспособност, поради което изискването на допълнително обезпечение било лишено от всякакъв смисъл. В случай че кредиторът действително искал такова да му бъде осигурено, то следвало да се изиска преди предоставянето на кредита, каквато била обичайната практика. Видно било от процесния договор, че неустойката за неизпълнение на акцесорно задължение по договора била в размер на 1300 лв., с което реалният ГПР ставал над 100 %. В решение по дело С-714/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд (България) с акт от 21 ноември 2022 г., постъпил в Съда на 22 ноември 2022 г. във връзка с тълкуването на член 3, буква ж), член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити, СЕС постановил, че „…посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер…“ и „... член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница".
Посочено е в исковата молба, че уговорената неустойка излизала и извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД била нищожна. Същата противоречала на закона и добрите нрави, като излизала и извън пределите на предвидената в чл. 9 ЗЗД договорна свобода. Нарушавали се основните принципи за справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител и кредитор. Съгласно т.3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. на ОСТК, преценката за нищожност следвало да се извърши в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. Процесната неустойка била предвидена за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, а не за същинското задължение по договора за връщане на заетата сума. Видно и от размера й същата била в размер на 48% от предоставения заем, без да ставало ясно изобщо какви вреди обезщетява, след като кредиторът сам оценил кредитоспособността на длъжника и одобрил отпускането на кредита преди да му е предоставено обезпечението. От изложеното категорично следвало, че с договарянето на тази неустойка заемодателят целял единствено да се обогати.
Разпечатката съдържа 19 от 93 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/ee98aa44-9b88-49ec-9639-775486533af1