Решение № 1778 от 21.04.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1778 гр. Пловдив, 21.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20235330100826 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е иск с правна квалификация чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД.

Ищецът Г. Д. Т., ЕГН: **********, от град П., бул. „*******“ № ***, ет. ***, ап. ***, чрез пълномощник адв. С. Н., против „Сити Кеш” ООД, ЕИК: 202531869, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Славянска” № 29, ет. 7, представлявано от управителя Н. П., за прогласяване като нищожна поради противоречие с добрите нрави, клаузата за неустойка от сключения между страните договор за кредит № ********** от ******** г.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит № ******** от ********* г., по който на ищеца била предоставена сумата от 500 лева, при фиксиран лихвен процент- 40, 05 % и ГПР- 49, 80 % и обща сума за изплащане- 551, 68 лева. Според чл. 3 т.

9 от договора като обезпечение се предвиждало обезпечение с банкова гаранция или поръчител, който да отговаря на определени условия, а в противен случай се дължала неустойка по чл. 11 в размер на 276, 32 лева, платима разсрочено с погасителните вноски. Заемът бил усвоен, но за неустойката не се дължали плащания. Неустойката в случая излизала извън присъщите й функции, като представлявала санкция за потребителя, а по този начин се получавала допълнителна печалба за кредитора. Преценката за действителността на неустойката следвало да се прави с оглед претърпените вреди, доколкото тя следвало да служи като обезщетение при неизпълнение. В конкретния кредит обаче неустойката била загубила присъщите си функции, защото размерът й бил близък до този на получения заем и така скрито се оскъпявала цената на услугата, с което неоснователно се обогатявал кредиторът, а това било в разрез с принципа за спазване на добрите нрави. Недобросъвестно финансовата институция поставила неизпълними изисквания към 1 потребителя, изцяло в негов ущърб. Разходите и печалбата на търговеца следвало да са включени във фиксирания лихвен процент по договора, но неустойката не била, като така размерът на ГПР не отговарял на законовото ограничение по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Така потребителят бил недобросъвестно заблуден, не знаел размерът на всичките разходи по кредита, нито пък можел ясно да разбере икономическите последици на поетото задължение. Предявява се иск за прогласяване на нищожността на клаузата за неустойка по договора. Претендират се и разноските в процеса.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът се признава за основателен, като в тази връзка се моли за постановяване на решение при признание на иска. Твърди се обаче, че нищожността на клаузата за неустойка не водела до нищожност на целия договор- чл. 26 ал. 4 от ЗЗД. Моли да не се възлагат разноски в тежест на ответника, защото страната не била дала повод за завеждане на делото. Неустойка по договора не се претендирала, дружеството не било изпращало покани до ищеца за плащането й, нито пък ищецът бил заплатил подобна неустойка. Наличието на нищожна клауза в договора не обосновавало извод за това, че кредиторът бил дал повод за завеждане на делото, още повече, че не се изисквало и заплащане на неустойката. Прави се възражение за прекомерност на разноските на ищеца.

В първото съдебно заседание ищецът, чрез пълномощника си с допълнителна писмена молба изрично е поискал да бъде постановено решение съобразно направеното признание на иска и на изложените факти в исковата молба. Претендира разноските по делото за заплатена държавна такса, както и адвокатско възнаграждение, което да се присъди на адвоката по реда на чл. 38 от Закона за Адвокатурата в минималните размери по Наредба № 1/2004г..

След така направеното изявление е прекратено съдебното дирене и е даден ход на устните състезания.

Предвид дотук изложеното съдът намира, че са налице предпоставките, визирани в разпоредбата на чл. 237 от ГПК, поради което следва да бъде постановено решение при признание на иска, с което предявените искове да бъдат изцяло уважени. От представените по делото доказателства се установява, че между страните е бил сключен процесният договор за кредит, че е предвидена неустойка за непредставяне на обезпечение в срок от пет работни дни в размер на 276, 32 лева, като страните не спорят, че клаузата, предвиждаща заплащане на тази сума като неустойка, е недействителна. Въпреки това същата е била включена в договора, като липсват доказателства преди завеждане на делото ответникът да е уведомил ищеца, че счита тази клауза за недействителна и че плащане по нея не се дължи. Предвид реда на погасяване на задълженията, то при плащане от страна на ищеца платената сума би била отнесена първо към неустойката, а после към главницата, поради което и за ищеца е налице правен интерес от завеждане на иска. Съгл. нормата на чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т.

20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. В исковата молба е предявен иск за недействителност на конкретна клауза от договора за потребителски кредит, а именно клаузата за заплащане на неустойка, обективирана в чл. 11, ал. 1 от договора. Ето защо съдът не разполага с правомощията да се произнесе свръхпетитум, по 2 отношение на целия договор, а само за конкретната клауза, поради което и не може да обяви целия договор за недействителен, въпреки че са налице предпоставките за това – неустойката по чл. 11, ал. 1 не е включена в общата сума по чл. 3, т. 12, въпреки че в чл. 11 е уговорено тази неустойка да се заплаща разсрочено, съгл. приложен погасителен план, и сумата за неустойка не е включена в ГПР, посочен в договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (поръчителство) и срока за представянето му (петдневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.

Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК и в частност – до недействителност на процесната клауза. Възражението на ответника, че не е търсил заплащането на неустойката от ищеца и в този смисъл не е дал повод за завеждане на иска е неоснователно, доколкото сумата е включена като част от всяка погасителна вноска и ищецът по никакъв начин не е уведомяван за отпадането й, респ. преизчисляване на вноската без тази неустойка. С оглед на горното, не са налице предпоставките по чл. 78, ал. 2 от ГПК за възлагане на разноските върху ищеца.

Валидно е направеното признание на иска, представляващо по същество процесуално действие на ответника, с което същият се отказва от защита срещу иска, тъй като го счита за основателен; заявява, че правното твърдение на ищеца, заявено с иска, отговаря на действителното правно положение - т.е. претендираното от ищцовата страна право съществува, което от своя страна, води до съвпадение на правните твърдения на двете страни пред съда. Признанието на иска касае право, признато от нашия правен ред и не попада в хипотезите на чл.237, ал. 3 от ГПК, нито в другите предвидени в закона изключения. Признато е право, с което страната може да се разпорежда, като са признати всички факти, които водят до основателност на иска. Признатото право не противоречи на закона и добрите нрави, и предявеният иск не е брачен, не е иск по гражданско състояние или за поставяне под запрещение, поради което съдът следва да зачете извършеното признание, уважавайки на това основание предявения иск. Лицето, извършило признанието, е изрично упълномощен за това юрисконсулт съгл. т. 5 от приложеното по делото пълномощно.

Ето защо настоящият съдебен състав счита, че са налице предпоставките, визирани в разпоредбата на чл. 237, ал. 1 от ГПК за постановяване на решение при признание на иска, поради което и на основание чл. 237, ал. 1 и 2 от ГПК следва да се постанови такова решение, с което предявените искове да се уважат изцяло, като се признае за установено между страните, че процесната клауза за неустойка е недействителна.

Ищецът претендира разноските, заплатени за държавна такса в исковото производство – 50 лева, които му се следват, и моли да се присъди адв. възнаграждение на пълномощника му по реда на чл. 38 от Закона за Адвокатурата, като претендира същото да се определи съгласно новите 3 размери, предвидени в Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адв. възнаграждения. От своя страна ответникът е направил възражение за прекомерност на хонорара на ищеца.

По искането за присъждане на разноски на пълномощника на ищеца по реда на чл. 38 от закона за адвокатурата, съдът намира следното:

По делото са представени пълномощно и договор за правна защита и съдействие, видно от които ищецът е упълномощил за делото адв. С. Н., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска тук следва да бъде изчислено съгласно нормата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., предвиждаща минимален размер на адвокатското възнаграждение от 400 лева. Възражението на ответника за прекомерност е неоснователно, доколкото това е минималният предвиден в наредбата размер.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Г. Д. Т., ЕГН: **********, от град П., бул. „*********“ № *****, ет. ****, ап. ***, чрез пълномощник адв. С. Н., от една страна, и „Сити Кеш” ООД, ЕИК: 202531869, със седалище и адрес на управление: град София, ул.

„Славянска” № 29, ет. 7, представлявано от управителя Н. П., чрез пълномощник юрисконсулт Л.

В. – от друга, че е нищожна клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка за непредставяне на обезпечение в общ размер на 276, 32 лева по чл. 11, ал. 1 от сключения между страните договор за кредит № ********* от ********** г., поради противоречието й с добрите нрави, заобикаляне на материално- правните изисквания на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушение на предпоставките на чл. 11 т. 9 и 10 от ЗПК.

ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, ЕИК: 202531869, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Славянска” № 29, ет. 7, представлявано от управителя Н. П., чрез пълномощник чрисконсулт Л. В. да заплати на Г. Д. Т., ЕГН: **********, от град П., бул. „*********“ № ****, ет. ***, ап. *** направените разноски по делото- внесена държавна такса в размер на 50 лева (петдесет лева).