Определение № 26387 от 23.12.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 26387 гр. София, 23.12.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-A, в закрито заседание на двадесет и трети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стою Хр. Згуров

Членове:

Румяна Спасова

Анелия Ст. Янева като разгледа докладваното от Румяна Спасова Въззивно частно гражданско дело № 20251100513330 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от Е. Д. М. срещу определение от 27.10.2025 г. по гр.д. № 2832/2025 г. на СРС, ГО, 31 състав, с което на основание чл.

130 ГПК е върната исковата молба на ищеца и е прекратено производството по делото.

Жалбоподателят счита определението за незаконно и иска да се отмени.

Поддържа, че делото е прекратено в нарушение практиката на ЕСПЧ и ХОПЕС.

Съдът като обсъди доводите на жалбоподателя и прецени материалите по приложеното дело, намира за установено следното:

Съдът намира, че частната жалба е подадена в срок от активно легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт – определение за връщане на исковата молба, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.

Производството по гр.д. № 2832/2025 г. на СРС, 31 състав е образувано по искова молба на Е. Д. М. срещу Върховен касационен съд.

С определение от 27.10.2025 г. районният съд е оставил без уважение искането на Е. Д. М. за предоставяне на правна помощ във вид на процесуално представителство. Също така, е върнал исковата молба на основание чл. 130 ГПК и е прекратил производството. Изложеният мотив за връщане на исковата молба е поради предявяване на производството срещу ненадлежен ответник.

Настоящият въззивен състав намира, че обжалваното определение е правилно като краен резултат, предвид следното:

На първо място, следва да се посочи, че в случай на противоречие между твърдените в исковата молба обстоятелства, сочещи на правен интерес да се търси 1 съдебна защита срещу процесуален субституент на държавата – Прокуратурата на Република България, а не срещу съда, както в случая е приел районният съд, то съдът следва да даде указания на ищеца по реда на чл. 101 ГПК за отстраняване нередовността на исковата молба, а не направо да я връща. В този смисъл е определение от 11.12.2023 г. по ч.гр.д. № 5088/2023 г., постановено от ВКС, IV Г.О. по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Следователно само на това основание поради липса на надлежен ответник не би подлежала на връщане исковата молба.

На второ място, въпреки че съдът не е оставил исковата молба без движение с даване на указания за посочване на надлежен ответник, дори това да бе сторено и на мястото на ВКС да бе конституирана по делото Прокуратурата на Република България, то исковата молба би подлежала пак на връщане на основание чл. 130 ГПК предвид изложените в обстоятелствената част твърдения и заявен петитум.

Видно е от обстоятелствената част на исковата молба, че ищецът твърди вреди от нарушаване правото му на свобода и сигурност, поради неспазени от ответника на императивни задължения да го освободи незабавно от затвора, когато е незаконно задържано лице по непредявени обвинения от АСНС и ВКС. Съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 13 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК:

„Държавата отговаря за вреди по чл. 2, т. 1 ЗОДВПГ /сега ЗОДОВ/, когато задържането под стража е отменено като незаконно, независимо от развитието на досъдебното и съдебно производство. В тези случаи обезщетението се определя самостоятелно. Ако лицето е оправдано или образуваното наказателно производство е прекратено, държавата отговаря по чл. 2, т. 2 ЗОДВПГ /сегашен чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ/. В тези случаи обезщетението за неимуществени вреди обхваща и вредите от незаконното задържане под стража.“. В предявената по настоящото производство искова молба не са изложени твърдения за отмяна на задържането като незаконно. При това положение не е допустима отделна претенция за обезщетение за вредите, претърпени единствено от взетата мярка за неотклонение, а следва да се предяви иск за репариране на всички вреди, в което производство съдът да съобрази в цялост фактите и да присъди едно общо обезщетение. Ако се приеме обратното, това би означавало оправданото лице да разполага с отделни искове за обезщетения за вреди от всяка мярка за процесуална принуда /в случай че има взети повече от една/, което несъмнено не е смисълът, вложен в ЗОДОВ. В този смисъл са и мотивите към т. 1 от ТР № 1/27.11.2023 г. по т. д.

№ 1/2022 г. на ВКС, ОСГК, според които: „Обезщетение за неимуществени вреди от неразумен срок на наказателно производство може да се претендира и по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, защото при този деликт обезщетение се дължи за накърняването на всички права и неимуществени блага - чест, достойнство, право на добро име, право на свобода, право на свободно придвижване и др., които са нарушени от неоснователно упражнената държавна принуда във връзка с незаконно обвинение за извършено престъпление. Съдът определя глобално обезщетение за нарушението на всички тези права.“ Ето защо искът за накърняване на само част от правата е недопустим и на основание чл. 130 ГПК исковата молба подлежи на връщане.

За пълнота следва да се посочи, че за да е допустим искът е необходимо да бъдат изложени надлежни твърдения - тези, които се отнасят до всеки един от фактите, включени във фактическия състав на съдебно предявеното право. Ако ищецът не поддържа надлежни твърдения и не би могъл да изложи такива, то искът се явява недопустим и преценката на този факт не е въпрос по същество. Решаването на делото по същество е възможно, само когато съдът е сезиран с твърдения за осъществяване на факти от законово признат фактически състав, като целта на процеса е да бъдат 2 събрани доказателства относно действителното настъпване на тези факти. И обратно, ако не се твърдят факти от фактическия състав на предявеното право, то процесът не само би бил излишен, но и невъзможен поради невъзможността да се изготви доклад по ненадлежните твърдения, съответно да се разпредели тежест за доказване на факти, които не се твърдят /така определение по ч. гр. д. № 9751/2022 г., СГС, влязло в сила/.

В случая ищецът не твърди да е бил задържан по обвиненията, по които е оправдан, за периода след постановяване на акта на ВКС – 16.04.2020 г., поради което искът за периода след тази дата е недопустим и поради ненадлежни фактически твърдения.

Предвид изложените съображения като краен резултат обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено.

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение от 27.10.2025 г. по гр.д. № 2832/2025 г. на СРС, ГО, 31 състав, с което на основание чл. 130 ГПК е върната исковата молба на Е. Д. М. и е прекратено производството по делото.

Определението подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от съобщението пред Върховния касационен съд при наличието на предпоставките по чл.

280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3