Решение № 3347 от 03.07.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3347 гр. Пловдив, 03.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър М. Милев при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Петър М. Милев Гражданско дело № 20245330118489 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Образувано е по искова молба, подадена от Т. А. М., ЕГН **********, с адрес в ****************, против „Макроадванс АД, ЕИК 201127485, със седалище и адрес на управление в гр. София, ул. Г.С.Раковски 147, ет.5, ап.14, с която се иска прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № ***** от 23.04.2024 г.

Ищецът твърди, че е сключил Договор за кредит № ***** от 23.04.2024 год., по силата на който е получил сумата от 5000 лв. при преферерциален лихвен процент 28,80%, ГПР 49,65% със срок на договора пет месеца. Сочи се, че в раздел V, чл. 10, ал. 1 е предвидена неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение /поръчител/, като същата е в размер на 26,40лв. плюс 0,176% от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и същия процент от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден или 1320 лв. съгласно погасителния план.

Наведени са доводи, че неустойката не е включена в ГПР, както и в договора не е посочен начин на формиране на ГПР, вследствие на което процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК.

В обобщение, сочи се, че договорът за кредит е недействителен.

Отправено е искане за присъждане на разноските по делото.

В срока за отговор по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба, в който ответникът признава сключения договор, както и че ищецът е получил сумата от 5000 лв. по договора. Направено е признание на иска, като счита, че същият е основателен. Оспорва присъждането на разноските с 1 аргументи, че не е дал повод за завеждане на делото.

В срока за отговор на исковата молба е подаден насрещен иск от първоначалния ответник. Иска се осъждане на ответника по насрещния иск да заплати на ищеца по насрещния иск сума в размер на 3 139 лв., представляваща непогасена главница по Договор за потребителски кредит № ***** от 23.04.2024 г., ведно със законна лихва за забава върху главницата от датата на подаване на насрещната искова молба на 02.01.2025 г. до окончателното плащане.

Постъпил е в срок отговор на насрещния иск от ответника по насрещния иск, с който счита същия за неоснователен. Излага идентични доводи по същество, каквито и по първоначалната искова молба. В допълнително становище се твърди, че оставащата сума, която потребителят дължи на „Макроадванс“ АД е 3139 лв., представляваща чистата стойност на кредита.

Преди открито съдебно заседание ищецът по главния иск е поискал постановяване на решение при признанието на иска, като съдът го е допуснал и оформил в протокола от проведеното открито съдебно заседание.

Съдът, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно твърденията на ищеца и ответника за сключения между тях договор се прави извод, че ищецът по главния иск е потребител по смисъла на чл. 113 от ГПК и тази подсъдност не е изборна, а задължителна, поради което компетентен се явява настоящият съд, тъй като настоящият адрес на ищеца по главния иск съгласно служебна справка е в съдебния район на РС – Пловдив.

Предявен е главен положителен установителен иск с правно основание чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за прогласяване нищожността на договора за потребителски кредит. В тежест на ищеца по главния иск е разпределено да докаже сключването на договора за потребителски кредит и основанията за нищожност на договора за потребителски кредит. В тежест на ответника по главния иск е разпределено да докаже възраженията си в отговора на исковата молба.

Предявен е насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предложение 1, вр. с чл.240, ал. 1 от ЗЗД. В доказателствена тежест на ищеца по насрещния иск е разпределено да докаже сключването на валиден договор за заем, реално предаване на сумата, падеж, респективно предсрочна изискуемост, както и размер на вземането. В тежест на ответника по насрещния иск е разпределено да докаже, че е платил сумата.

Съдът е отделил като безспорни следните факти и обстоятелства по делото: страните са сключили Договор за потребителски кредит № ***** от 23.04.2024 г.; потребителят Т. М. е получил от кредитодателя „Макроадванс“ АД сумата от 5 000 лв. по процесния договор за кредит; потребителят не е заплатил на кредитодателя сумата от 3 139 лв., представляваща чиста стойност на кредита.

По главния установителен иск:

Ответникът с отговора на исковата молба е признал главния установителен иск, като съдът в първото открито съдебно заседание е прекратил съдебното дирене по този иск и е посочил, че ще се произнесе с 2 решение при признание на иска досежно нищожността на договора за кредит, сключен между страните.

Признатото от ответника право на ищеца да бъде прогласена нищожността на договора не противоречи на закона или на добрите нрави. Не са налице ограничения за разпореждане с признатото право, а пълномощникът на ответника разполага с изрично пълномощно в този смисъл. С оглед изложеното и на основание чл. 237, ал. 2 от ГПК не следва да се излагат доводи по същество и да се извършва анализ на доказателствата, а да се постанови решение съобразно направеното признание. Ето защо и на основание направеното признание на иска, следва да бъде признато за установено в отношенията между страните, че е нищожен на основание чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договора за потребителски кредит поради нарушение на закона – неправилно посочено ГПР.

По насрещния иск:

Ответникът по делото е отправил насрещна искова молба за присъждане на определена сума за главница по договора.

На основание чл. 23 от ЗПК, ако договорът за потребителски кредит е недействителен, подлежи на връщане само чистата стойност на кредита, но не и лихва и други разходи по кредита. Не се дължи и лихвата за забава, уговорена в договора. В този смисъл е и Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C-714/22. Съгласно Решение на СЕС от 15.06.2023 г. по дело C-520/21, при недействителност на потребителския договор кредиторът няма право на обезщетение, надхвърлящо чистата стойност на кредита и законната лихва за забава от поканата за плащане. Ето защо вземането за законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на насрещния иск в съда, следва да се присъди.

Заемът е реално предаден на потребителя, което обстоятелство се признава от потребителя ищец, и се доказва от приложеното по делото платежно нареждане от 23.04.2024 г. за сумата от 5 000 лв.

Потребителят е направил следните плащания по договора за кредит:

1 411 лв. на 31.05.2024 г. и 450 лв. на 27.09.2024 г. Поради неоспорването им от ответника съдът им дава вяра за сочените обстоятелства.

Търсената главница е падежирала към момента на предявяване на насрещния иск видно от приложения по делото погасителен план към договора за кредит.

Поради изложеното насрещната искова претенция за заплащане на главницата следва да бъде уважена за разликата между платеното от потребителя и дължимата чиста стойност на кредита (т.е. главницата) – т.е. за 3 139 лв., за да не се допусне отклонение от правилото за недопускане на неоснователно обогатяване.

Следователно насрещният иск подлежи на уважаване в неговата цялост, като сумата се присъди на основание чл. 23 от ГПК заради обявената недействителност на договора за кредита.

По разноските:

При този изход на делото разноските следва да бъдат възложени и на двете страни по делото.

Ищецът по главния иск има право на разноски за заплатената държавна такса в размер на 267,43 лв. и 968 лв. за адвокатски хонорар за главния иск, 3 заплатен в брой и доказан с договора за правна помощ, имащ характер на разписка за получаване на парите (по арг. от т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. по описа на ВКС, ОСГТК).

Ответникът по главния иск е поискал разноските по главния иск да останат за сметка на ищеца при условията на чл. 78, ал. 2 от ГПК, а в условията на евентуалност – ако това не бъде прието, да се присъди адвокатски хонорар под минималния съобразно практиката на СЕС.

По първото възражение съдът намира, че ответникът е дал повод за завеждане на делото, понеже има разлика между размера на отпуснатия кредит като чиста стойност с добавена договорна лихва в сравнение с размера на начислените суми. Като за потребителя има вероятност кредитодателят да му иска заплащане и на нищожната неустойка по договора, включително и чрез иницииране на исков процес. Следователно това възражение е неоснователно.

Съгласно актуалната съдебна практика на (Определение № 366/16.08.2022г. по ч.т.д. № 1085/2022г. на ВКС и Решение по съединени дела C‑224/19 и C ‑259/19 на Съда на ЕС) съдът не е задължен от минималните размери в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а следва да извърши цялостна преценка.

Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от посочената наредба минималният адвокатски хонорар по главния иск е в размер на 968,57 лв. Съдът, като има предвид за ориентир минималните размери в Наредба № 1, възраженията на ответника по главния иск, немалкия материален интерес на главния иск, подаването само на писмени молби, ненеобходимостта от провеждане на доказателствени искания за доказване предмета на главния иск от ищеца предвид направеното признание на иска, пасивното поведение на процесуалния представител на ищеца, изразяващо се в неявяване на единственото проведено открито съдебно заседание, както и липсата на правна и фактическа сложност на делото и непротиворечивата съдебна практика по предмета на делото, счита, че следва да присъди 500 лв. адвокатско възнаграждение в полза на ищеца за защитата му по главния иск. Насрещният иск е уважен изцяло, поради което потребителят няма право на разноски по него.

Следователно ищецът има право на разноски в общ размер от 767,43 лв.

П о насрещния иск съдът намира, че потребителят е дал повод за завеждане на насрещната искова молба. С последната ищецът по насрещния иск е претендирал заплащането на главница по договора, която не е заплатена и която би се дължала при всички положения на недействителност на договора за кредит. Изложеното означава, че от недобросъвестното поведение на потребителя, изразяващо се в невръщане на главницата по договора – чистата стойност на кредита, не може да следва благоприятно положение за неосъждане на ответника по насрещния иск за направени от ищеца по насрещния иск разноски. Поради което ответникът по насрещния иск макар и потребител по потребителски спор следва да бъде осъден да заплати на ищеца по насрещния иск сторените в производството по насрещния иск разноски.

Ищецът по насрещния иск е направил разноски за 125,56 лв. за заплатена държавна такса и 619 лв. адвокатски хонорар по насрещния иск, заплатен по банков път с приложено платежно (по арг. от т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. по описа на ВКС, ОСГТК).

Главният иск е уважен изцяло, поради което кредитодателят няма право на разноски по него. Ответникът по насрещния иск не е направил възражение за 4 прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца по насрещния иск, поради което съдът не следва да го преценява.

Следователно ответникът по насрещния иск следва да бъде осъден да заплати на ищеца по насрещния иск разноски в размер на 744,56 лв.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО при условията на чл. 237, ал. 1 от ГПК по отношение на „Макроадванс АД, ЕИК 201127485, със седалище и адрес на управление в гр. София, ул. Г.С.Раковски 147, ет.5, ап.14, по предявения от Т. А. М., ЕГН **********, с адрес в **************** иск с правно основание чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, че Договор за потребителски кредит № ***** от 23.04.2024 г., сключен между страните, е недействителен, тъй като не съдържа реално приложимия годишен процент на разходите по кредита.