Определение № 1862 от 10.06.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1862 гр. София, 10.06.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XIV ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на девети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Цветан Ив. Колев

Членове:

Биляна М. Вранчева

Иван Ал. Стоилов като разгледа докладваното от Иван Ал. Стоилов Въззивно частно наказателно дело № 20251100603621 по описа за 2025 година

Производството е образувано на основание чл. 249, ал. 3 по реда на Глава двадесет и втора от НПК.

Първоинстанционното производство е образувано по внесен в Софийски районен съд обвинителен акт срещу Л. Х. Д. за извършено престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл.

128, ал. 2, вр. ал. 1 НК, а именно – за това, че на 16.08.2020 г., около 01:30 часа, в гр. София, пред игрална зала „Ефбет“, находяща се на бул. „Петко Ю. Тодоров“ № 20, по хулигански подбуди (при липса на личен мотив, с цел да скандализира обществото и да се наложи и прояви като личност, несъблюдаваща установените прави за поведение чрез посегателство върху телесния интегритет на пострадалия и демонстрация на безнаказаност и пренебрежение към установените правила, закрилящи добрите нрави в обществото), чрез нанасяне на удар с ръка, на която бил поставен метален предмет (бокс) в областта на лицето на П.Г.Щ., му причинил тежка телесна повреда, изразяваща се в разкъсно-контузна рана на склерата и конюнктивата на лявото око, кръвоизлив в лявата очна ябълка, вследствие на което се развили субатрофия, хипотензия, левкома, довели до загуба на зрението, което реализира медико-биологичния признак „постоянна слепота с едното (лявото) око“.

По така внесения обвинителен акт (ОА) е образувано НОХД № 1324/25 г. по описа на СРС, НО, 106 състав. С протоколно определение от 28.04.2025 г. по НОХД № 1324/25 г. по описа на СРС, НО, 106 състав, районният съд е прекратил съдебното производство и е върнал същото на СРП за отстраняване на констатирани от съда отстраними съществени процесуални нарушения, които са довели до ограничаване правото на защита на обвиняемото лице по смисъла на чл. 249, ал. 4, т. 1 НПК.

По-конкретно първоинстанционният съд е посочил, че обвинителната теза била неясна и вътрешно противоречива, доколкото представителят на СРП бил изложил твърдения за наличието на предходен конфликт между привлеченото към наказателна отговорност лице и пострадалия, като наред с това декларативно бил приел, че инкриминираната деятелност била осъществена по хулигански подбуди, което го задължавало да изложи конкретни факти в подкрепа на възприетия правен извод.

На следващо място първоинстанционният съд е приел, че в обстоятелствената част на 1

ОА се сочило, че инкриминираното травматично увреждане, довело до постоянна слепота с лявото око на пострадалия Щ., се дължало на нанесен „силен удар с метален предмет“, локализиран в лявата част на лицето, докато едва в неговата заключителна част било конкретизирано, че процесният удар бил нанесен с ръка, както и че на същата е бил поставен „метален предмет /бокс/“. Доколкото механизмът на извършване на твърдяното престъпно посегателство, в т.ч. и естеството на употребеното средство на престъплението, представлявали съществени елементи от възведеното обвинение, последното предпоставяло тяхното еднозначно отразяване в целия обвинителен акт. Противното водило до неяснота на обвинителната теза, рефлектираща неблагоприятно върху правото на привлеченото към отговорност лице да узнае обвинението в неговата цялост и да организира адекватно и пълноценно своята защита.

На трето място, първоинстанционният съд отбелязва и друго несъответствие - в обстоятелствената част на ОА се твърдяло, че освен увреждането на лявото око, на пострадалия Щ. е било причинено и счупване на челюстта, но в диспозитива тази травматична увреда била заличена „напълно мистериозно“.

На последно място първоинстанционният съд счита, че разпитът на обвиняемия Д. бил проведен месец след предявяване на първоначалното обвинение, в разрез с изискванията на чл. 221 НПК, като се отбелязва, че това процесуално нарушение поначало било санирано, предвид, че били проведени и последващи разпити на лицето, но въпреки това на досъдебните органи следвало да бъде обърнато внимание, че демонстрираният процесуален подход бил недопустим, тъй като лишавал обвиняемото лице от правото на лична защита посредством даването на обяснения.

Срещу това определение е постъпил частен протест от прокурор при Софийска районна прокуратура с твърдение за неправилност и незаконосъобразност на същото, поради което се моли за неговата отмяна. Прокурорът счита, че съдът недопустимо се произнесъл предварително по въпрос по същество, не приемайки квалификацията по т. 12 на чл. 131, тъй като от обстоятелствената част на ОА ставало ясно, че обвиняемия и пострадалия са имали личен конфликт. Относно различното, според съда, описание на металния предмет се изтъква, че това обстоятелство не можело да бъде съществено процесуално нарушение, тъй като фактът какъв бил предмета, с който е нанесен удара, не бил съставомерен и нямал отношение към квалификацията на деянието. Не представлявало съществено процесуално нарушение и отбелязания от съда факт, че обвиняемият бил привлечен с постановление от 16.02.23 г., а е бил разпитан като обвиняем на друга дата, тъй като между съставянето на постановление за привличане и предявяването на това постановление съществувал технологичен период от време, в който обвиняемият да бъде призован, за да му бъде предявено постановлението за привличане.

Като извърши проверка по реда на Глава двадесет и втора от НПК, Софийски градски съд намери следното:

Съдът е сезиран с частен протест, подаден срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, по смисъла на чл. 341, ал. 2, вр. чл. 249, ал. 3, вр. чл. 248, ал. 1, т. 3 НПК, от страна, на която законът е признал правна възможност за това – наблюдаващия прокурор от СРП.

Иницииращият производството документ е подаден в рамките на законоустановения срок от обявяване на обжалваното определение, поради което се явява процесуално допустим.

Разгледан по същество, настоящия състав го намира за основателен по следните съображения:

В словесното описание на обвинението следва да бъдат посочени всички съставомерни белези на съответното престъпление от особената част на НК – да бъдат отразени в цялост изпълнителното деяние, неговите елементи, пострадалите лица, наличието на настъпили съставомерни вреди, техният вид, ако се касае за телесна повреда (какъвто е процесния случай), наличието на квалифициращи обстоятелства (в случая 2

„хулигански подбуди“), както и всички останали признаци на съответното престъпление, сред които е и непротиворечивото и недвусмислено посочване на времето и мястото на извършването му. Пропускането на който и да е от съставомерните белези на престъпния състав се приема като пречка да бъде разбрано обвинението от привлеченото към наказателна отговорност лице, което от своя страна е класическа хипотеза на допуснато на досъдебното производство отстранимо съществено процесуално нарушение, обуславящо връщането на производството в предходната му фаза. В случая първоинстанционният съд е предявил необосновано завишени изисквания към съдържанието на ОА, с които е излязъл извън параметрите и стандартите, заложени в ТР № 2/2002 г. по т. д. № 2/2002 г. на ОСНК, ВКС.

На първо място, въззивният състав не може да сподели изводите на първоинстанционния съд, че обвинителната теза била неясна и вътрешно противоречива, доколкото представителят на СРП бил изложил твърдения за наличието на предходен конфликт между привлеченото към наказателна отговорност лице и пострадалия, като наред с това декларативно бил приел, че инкриминираната деятелност била осъществена по хулигански подбуди. Този извод на първия съд се дължи на неправилна интерпретация на избирателна част от текстовото съдържание на обстоятелствената част на ОА. Няма спор, че съдебната практика изключва хулиганските подбуди в хипотезата на съществуващ личен мотив в действията на дееца спрямо пострадалия, но това не е безусловен постулат, а обстоятелство, което подлежи на преценка по същество с окончателния съдебен акт. В случая прокурорът не е допуснал неяснота относно правния си извод за „хулигански подбуди“, а добросъвестно е отчел наличие на „конфликтни отношения“ между обв. Д. и пострадалия Щ., след което се е аргументирал защо, въпреки наличието на тези конфликтни отношения, все пак е приел, че деянието е извършено по хулигански подбуди – „… но поведението на обвиняемия е прераснало в неконтролирана хулиганска проява и демонстрация на пренебрежение на правилата за поведение в обществото…“. Дали прокурорът е прав в тази си правна преценка или не, е въпрос по същество, който не може да бъде обсъждан в рамките на разпоредителното заседание. В тази връзка въззивният състав счита, че прокурорът, не само не е изложил тезата си за констатираното от него квалифициращо обстоятелство по неясен начин, но е предложил и в достатъчна степен аргументация относно този въпрос както в обстоятелствената част на ОА, така и в самия диспозитив. Не може да бъде споделено единствено мнението на прокурора в частния протест, че първоинстанционният съд недопустимо се бил произнесъл предварително по въпрос по същество. В случая съдът е достигнал до неправилен извод за наличие на допуснато съществено процесуално нарушение, не чрез изявление по същество, а чрез позоваване на ноторно известна съдебна практика.

На следващо място, въззивният състав не счита, че е налице противоречие относно средството, с което е била нанесена телесната повреда. Вярно е, че не е налице пълно съвпадение между изразите „нанесъл силен удар с метален предмет в лявата част на лицето“ (както е описано в обстоятелствената част на ОА) и „чрез нанасяне на удар с ръка, на която бил поставен метален предмет (бокс) в областта на лицето“ (както е описано в постановлението за привличане на обвиняем и в диспозитива на ОА), но от същите не може да се извлече извод за вътрешно противоречие или неяснота по какъв начин и с какви средства е причинена телесната повреда. Макар преценката по чл. 248, ал. 1, т. 3 от НПК да е дължима служебно от съда и независимо от становищата на страните, не може да се пренебрегнат изявленията на същите страни в рамките на разпоредителното заседание по същия въпрос, по който те не приемат неяснота в обвинението и дори декларират желание делото на приключи по съкратената процедура на Глава 29 от НПК.

По отношение твърдението за нарушение на чл. 221 от НПК въззивният съд следва да посочи, че в случая не е налице допуснато съществено процесуално нарушение, доколкото, при по-внимателен прочит на материалите от ДП (л. 171-172) се констатира, че в 3 постановлението за привличане на обвиняем са посочени като дата и час на предявяване „05.03.2025 г., 11:40 часа“, а разпитът на обвиняем е започнал на 05.04.2025 г. в 11:50 часа, с текстовото отбелязване, че обвиняемият е приканен да даде обяснения по повод предявено му на 05.04.2025 г. обвинение. Налице е също докладна записка от разследващ полицай (л.

179), в която същият уведомява наблюдаващия прокурор, че предявяването на обвинението и разпитът ще се осъществят в присъствието на обв. Д. и упълномощения от него адвокат на 05.04.2025 г. Иначе казано, очевидно е, че отбелязването за „05.03.2025 г.“ се дължи на техническа грешка, а самото предявяване на постановлението за привличане на обвиняем е било на 05.04.2025 г., след което, съобразно и задълженията си по чл. 221 от НПК, разследващият орган незабавно е пристъпил към разпит на обв. Д..

На последно място, макар това да не е засегнато в частния протест, няма нищо „мистериозно“ в това, че в обстоятелствената част на ОА е посочено, че наред със съставомерното телесно увреждане е била счупена челюстта на пострадалия, а в диспозитива такова счупване не е отбелязано. Счупването на челюст е „средна телесна повреда“ по смисъла на чл. 129, ал. 2 от НК, а обвинението е за „тежка телесна повреда“ по смисъла на чл. 128, ал. 2 от НК, която логично „поглъща“ по-леката телесна повреда, поради което правилно „счупването на челюст“ не присъства в диспозитива на ОА и в постановлението за приличане на обвиняем. Тази обективна находка би могла да бъде преценена единствено при бъдеща индивидуализация на наказанието.