Решение № 159 от 08.02.2022, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 159 гр. София, 08.02.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Иванка Ангелова

Членове:

Красимир Машев

Златина Рубиева при участието на секретаря Валентина Игн. Колева като разгледа докладваното от Иванка Ангелова Въззивно гражданско дело

№ 20211000501437 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

С Решение № 8010 от 25 .11.2019г., постановено по гр.д. № 14678/

2015г., І-8 състав на СГС, е признал за установено на основание чл.422 от

ГПК съществуването на парично вземане на „Уникредит Булбанк“АД срещу

Е. Ч. Н. за сумата от 256 018.48 лева, представля- ваща незаплатена част от предсрочно изискуема главница по Договор за бан- ков ипотечен кредит на физическо лице №3 от 07.12.2010г., отхвърлен за раз- ликата до пълно предявения размер от 258 485.87лв.; за сумата от 555.75 ле- ва, представляваща периодична такса за управление на кредита за периода от

01.08.2014г. до 01.12.2014г., съгласно тарифата за банковите такси, както и за законна лихва, начислена върху горните суми, считано от деня на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение – 14.08. 2015г. до деня на окончателното плащане. Със същото решение са отхвърлени исковете за установяване вземанията за лихви в общ размер от 36 107. 07лв. На основание чл.78,ал.1 ГПК ответницата е осъдена да заплати на ищеца разноски в размер на 18 934.86лв., съдебни разноски в заповедното и исково производства. Ищцовата банка е осъдена да заплати на ответницата разноски в размер на 1 541 1 лв., на основание чл.78,ал.3 ГПК. С Определение от 24.03.2021г. е оставено без уважение искането на ответницата за изменение на решението в частта за разноските.

Решението в уважените части е обжалвано от ответницата изцяло, с изложени съображения за неправилност и незаконосъобразност. Последната е подала и частна жалба срещу постановеното по реда на чл.248 ГПК определение.

Ищецът депозира писмени отговори, с които оспорва въззивната и частната жалби.

Софийски апелативен съд, след като обсъди възраженията във въззивната жалбата и в отговорите във връзка с атакувания съдебен акт и с оглед правомощията си по чл. 269 от ГПК, намира следното:

Жалбата е допустима. Подадена е в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК и е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Предявените обективно съединени искове са с правно основание чл.

422, ал.1 от ГПК за установяване съществуване на вземания, предмет на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.2 от ГПК и изпълнителен лист.

След обсъждане възраженията на страните и представените по делото доказателства, съставът на Софийски градски съд е приел, че между страните е породено валидно кредитно правоотношение, поето от трима длъжници при условията на солидарност. За неоснователно е прието възражението на ответната страна за неравноправни клаузи, като е споделил тезата на ищеца за изключване приложното поле на чл.143 ЗЗП поради наличието на индивидуално договаряне между страните в процесното кредитно правоотношение.

За установена е приета забава в изпълнението на задълженията на ответницата за погасяване на дълга, дала основание на ищеца да упражни потестативното право за превръщането му в предсрочно изискуем. На 15.07.2015г. на ответницата е връчена нотариална покана, съдържаща изявление на банката за обявяване на предсрочната изискуемост на кредитното задължение, и с оглед посочения в поканата едноседмичен срок, съставът на СГС е приел, че предсрочната изискуемост е настъпила на 22.07.2015г. След обсъждане на експертното заключение съдът е приел, че на 30.12.2014г. е било извършено последно плащане за погасяване на дълга; след приспадане на недължимо платените суми за погасяване на месечни анюитетни вноски, капитализирани

2 лихви и наказателна лихва, неплатеният остатък от главницата възлиза на

256 018.48 лева, дължим ведно със законната лихва, считано от деня на подаване на заявлението – 14.08.2015г. до окончателното плащане. След като е съобразил последиците на влязлото в сила съдебно Решение № 272261/ 20.

11.2017г. по гр.д. № 47399/2015г. по описа на 43 с-в на СРС, първостепенният съд е намерил за неоснователни претенциите за установяване съществуването на вземане за възнаградителна и наказателна лихва в общ размер от 36 107.07лв., съответно е отхвърлил предявения иск. За основателна е приета претенцията за установяване съществуването на парично вземане за сумата от

555.75лева, представляваща дължима такса за управление на кредита, за периода от 01.08.2014г. до 01.12.2014г.

Оплакванията във въззивната жалба на ответната страна са за: - за неправилност и необоснованост на извода, че е налице предсрочна изискуемост на кредита към 30.12.2014г., поради допуснато процесуално нарушение и неправилно обсъждане на доказателствата във връзка с връчване на уведомлението; неправилност на извода за неоснователност на възражението по повод неравноправност на оспорените клаузи.

Предмет на въззивното производство е основателността на исковете, уважени с обжалваното решение.

След преценка на събраните в първоинстанционното производство доказателства и с оглед становищата на страните в настоящото производство, въззивният състав приема, че страните не спорят по следните релевантни за спора факти, а именно: Обвързаност на страните по делото от валидно сключен на 07.12.2010г. Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице за сумата от 280 000 лв., със срок за усвояване – 07.03.2011г., към който момент реално е усвоен; срок за погасяване – до 01.12.2045г., съгласно погасителен план /Приложение№1/; сключени към договора Анекс № 1 от 26.02.2014г. и

Анекс № 3 от 28.02.2014г., с които е установен размер на погасената част от дълга и са предоговорени нови проценти на възнаградителната лихва; получена на 15.07.2015г. лично от ответницата нотариална покана, с която е уведомена от ищцовата банка, че поради просрочие на договора за кредит, кредитът е обявен за изцяло и предсрочно изискуем, считано от 31.12.2014г.; подаване на 14.08.2015г. на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, издадена такава на 29.09.2015г. по ч.гр.д.№ 48995/2015г. от СРС

3 за сумите от 258 485.87 лв., главница, ведно със законната лихва за периода от 14.08.2015г. до изплащане на вземането; лихва в размер на 36 107. 07лв. за периода от 01.08.2014г. до 13.08.2015г.; такса в размер на 555.75лв. и 11 851.

56 лв. разноски по делото; своевременно подаване на възражение от длъжника Е.Ч. по чл. 414 ГПК и предявяване в срок от банката кре- дитор на установителния иск по чл. 422 ГПК.

Първо по оплакването за неправилност на извода за неоснователност на възражението за нищожност на клаузите по т.9.1.,чл.9.3. и чл.11.2. от процесния договор за кредит, като попадащи в приложното поле на чл.143 от ЗЗП, намира следното: Съгласно т.9.1.- т.9.4. от договора, разпоредбите на т.4 и т.5 от същия, уреждащи размера на дължимата възнаградителна лихва, се прилагат само по отношение на кредитополучатели, работещи на безсрочен трудов договор с банката за срока на действие на трудовото правоотношение; при прекратяване на трудовото правоотношение кредитополучателят има право в срок до падежа на първата погасителна вноска, дължима след датата на прекратяване на трудовото правоотношение, да погаси остатъка от предоставения му кредит и лихвите по него без такса за предсрочно погасяване, като по силата на т.9.3. неупражняването на това право изразява безусловното и неотменяемото му съгласие да продължи обслужването и издължаването на кредита, считано от датата на прекратяване на трудовия договор при условията, установени в лихвения бюлетин на банката за физически лица – за лихвите, а по отношение на комисионните – в Тарифата на банката за размера на дължимите й комисионни към съответния момент на изискуемостта им. Съгласно т.11.2. кредитополучателят дава съгласието си кредиторът да променя едностранно размера на годишния лихвен процент за дадения лихвен период по лихвения план по т.4.1а., определен съгласно предходната точка, съответно размера на анюитетната вноска, при условията на т.9.4. от общите условия. В чл.9 от ОУ е уредено, че годишният лихвен процент по усвоената част от кредитите се формира от сбора на базов лихвен индекс, приложим за съответния период на олихвяване/един месец/ плюс надбавка за редовен дълг, определена в договора. Съгласно чл.9.4. при кредити, погасявани чрез анюитетни вноски, при всяко нарастване на базовия лихвен индекс с повече от 0.25 процентни пункта спрямо действащия към момента на промяната размер, банката променя годишния лихвен процент в същия размер, като промяната влиза в сила без за това да е необходимо сключване на допълнително споразумение

4 между страните. Кредиторът уведомява кредитополучателя и третите задължени лица за извършената промяна чрез последващото промяната извлечение по кредита, представено по реда на т.24.1 от приложените общи условия.

Оспорените клаузи касаят изменението на годишната лихва по процесния договор за ипотечен кредит на физическо лице. Ответницата е физическо лице, имаща качеството на кредитополучател по процесния договор за банков кредит, който не е предназначен за извършването на търговска или професионална дейност, поради което има качеството на потребител по смисъла на § 13,т.1, от ДР на ЗЗП, а банката е търговец по смисъла на § 13,т.2, от ДР на

ЗЗП. По силата на чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в догово- рите са нищожни само в случаите, в които те не са уговорени индивидиуал- но, като в чл.146,ал.2 от ЗЗП е дадена дефиниция за това кои клаузи не са индивидуално договорени. Въззивният състав не споделя извода в обжал ваното решение, че процесните клаузи са били индивидуално договорени, като напълно споделя разбирането на ответната страна, че същите са част от стандартни, изготвени предварително типови условия на банката, като кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, което съответства на разписаното в чл.146,ал.2 ЗЗП. Обстоятелството, че посочените уговорки са част от процесния договор за кредит, не е достатъчно да обоснове индивидуалното им договаряне. Същото включва възможността на двете страни да влияят върху съдържанието на договора, какъвто извод в случая не може да се направи, тъй като решението на банката да отпусне кредит на физическо лице-служител, е при предварително подготвени условия, които следва да се приемат за одобрение от кандидатстващото лице по зададените от банката стандартизирани условия за преференциално кредитиране на физически лица, които са в трудови правоотношения с нея. Съобразно доказателствената тежест, установено в чл.146, ал.4 ЗЗП, по делото липсва пълно и главно доказване на факта, че включването на оспорените клаузи в договора и общите условия е извършено в резултат на обсъждането им и постигане на съгласие между страните по спора по отношение на тяхното съдържание.

Съгласно чл.143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В процесния договор за 5 банков кредит е предвидено, че размерът на годишния лихвен процент се формира от променлив базов лихвен индекс и фиксирана надбавка от 0.75 %

/т.4.1.а от договора и чл.9.1 от приложените към договора общи условия.

Следователно, същият се определя на базата на два компонента. Първият от тях е надбавка, фиксирана като размер за целия лихвен период, а именно

0.75%. Вторият е базисният лихвен индекс, който е променлива величина, като в т.9.4 от общите условия, към който препраща т.11.2 от договора за кредит, е предвидено, че при всяко нарастване на базовия лихвен индекс с

0.25 процентни пункта спрямо действащия към момента на промяната размер, банка променя годишния лихвен процент в същия размер. Следователно, изменението на годишния лихвен процент ще настъпи само при увеличаване на базисния лихвен процент, т.е. не е предвидена реципрочна автоматична промяна при намаляване на базовия процент. Липсата на реципрочност сочи на несъответствие с общото изискване за добросъвестност, поради което неиндивидуално уговорената клауза на т.9.4 от общите условия, към който препраща т.11.2 от договора за кредит е нищожна на основание чл.146,ал.1, вр. чл.143, ал.1 ЗЗП.