Решение № 3117 от 08.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3117 гр. София, 08.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20251100500549 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 19538 от 30.10.2024 г., постановено по гр.дело № 15629/2024 г. на СРС, Г.О., 161 състав, са отхвърлени предявените от М. Б. Н., ЕГН **********, против “Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, искове с правно основание чл.439, ал.1 ГПК вр. чл.439, ал.2 ГПК за признаване за установено, че ищцата не дължи на ответника сумата от 2090,88 лв., стойност на доставена от дружеството топлинна енергия през периода м.11.2011 г. - м.04.2013 г., ведно със законна лихва за периода от 08.08.2014 г. до изплащане на вземането, лихва за забава в размер на 470,66 лв. за периода 31.12.2011 г. - 17.07.2014 г., сумата от 4,08 лв., такса за дялово разпределение за периода м.11.2011 г. - м.04.2013 г., сумата от 0,62 лв. - лихва за забава върху таксата за дялово разпределение за периода 31.12.2011 г.-17.07.2014 г., и 371,14 лв. разноски по делото, предмет на изпълнителен лист, издаден на 06.11.2014 г. въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, издадена на 15.08.2014 г. по ч.гр.дело № 43470/2014 г. по описа на СРС, 127-ми с-в, поради последващо погасяване по давност на вземанията. С решението на съда е осъдена М.

Б. Н., ЕГН **********, да заплати „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, на 1 основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 50 лв., разноски, сторени в производството.

Срещу решението на СРС, 161 с-в е постъпила въззивна жалба от ищцата М. Б.

Н., подадена чрез пълномощника адв.Х. Р., с искане същото да бъде отменено изцяло, и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъде уважен предявения отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 от ГПК. Твърди се, че решението е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила, по съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна- ответник „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София, чрез юрк.

В.Г., оспорва жалбата по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при 2 постановяването му не е допуснато нарушение на императивни процесуалноправни норми на закона. При постановяването му е допуснато нарушение на материалноправни норми на закона. С оглед на което същото се явява неправилно, като в тази връзка настоящата въззивна инстанция н е споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, досежно неоснователност на предявените от ищцата М. Б.

Н. срещу ответника “Топлофикация София“ ЕАД, гр.София, отрицателни установителни искове с правно основание чл.439 от ГПК. Изводите на съда не са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите на ищцата изложени във въззивната жалба съдът приема за основателни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Разпоредбата на чл.439 от ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 от ГПК/ отм./. По тези съображения, разпоредбата на чл.439, ал.2 от ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно дирене не се провежда /определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч.т.дело № 886/2010 г. на ВКС, ТК, I т.о./.

В случая ищцата основава исковата си претенция на обстоятелството, че е изтекла давността за вземането след образуване на изпълнителното дело. С оглед на това следва да се приеме, че се позовава на юридически факт, настъпил след влизане в сила на заповедта за изпълнение на парично задължение, което обуславя приложимост на защитата по реда на чл.439 от ГПК.

Нормата на чл.117, ал.2 от ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. В процесния случай вземането е установено с влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена по гр.дело № 43470/2024 г. по описа на СРС, 127 състав.

Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл.414 от ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес. По силата на чл.416 от ГПК, когато възражение не е подадено в срок, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо.

Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките 3 на установения в нормата на чл.414, ал.2 от ГПК преклузивен двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с правно основание чл.424 от ГПК - при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства. В този смисъл са разясненията, дадени с определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч.гр.дело № 2566/2013 г. на ВКС, ГК, IV г.о., постановено по реда на чл.274, ал.3, т.1 от ГПК. Извън иска по чл.424 от ГПК длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва самото вземане. Ето защо, на основание чл.117, ал.2 от ЗЗД, давността за вземания, установени със заповед за изпълнение, влязла в сила поради неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл.414, ал.2 от ГПК е 5 години, тъй като заповедите за изпълнение, издадени по реда на ГПК от 01.03.2008 г., се ползват със стабилитет и влизат в сила по арг. от чл.424 от ГПК, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 от ГПК /в този смисъл- определение № 315 от 15.05.2020 г. по т.дело № 2143/2019 г. на II т.о. на ВКС, решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр.дело № 1747/2020 г. на ВКС, ІV г.о./. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на основание чл.423 от ГПК. Този режим се различава от регламентирания в ГПК /отм./ във връзка с издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, в който се предвиждаше възможност за предявяване на искове – чл.252 от ГПК/ отм./, чл.254 от ГПК/ отм./, чл.255 от ГПК/ отм./, които не се преклудират със специални срокове. В действащия ГПК с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта за изпълнение на парично задължение се получава крайният ефект именно на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането.

По изложените съображения съдът намира, че нормата на чл.117, ал.2 от ЗЗД следва да намери приложение и по отношение на вземане, за което е налице постановена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, влязла в сила поради неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл.414, ал.2 от ГПК.

Отрицателният установителен иск по чл.439, ал.1 ГПК, основан на изтекла погасителна давност, има за предмет признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът няма подлежащо на принудително изпълнение вземане към ищеца, поради погасителна давност, изтекла след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание или след влизане в сила на заповедта за изпълнение по чл.410 или по чл.417 ГПК. Съгласно чл.117, ал.2 ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. Правилото на чл.117, ал.2 ЗЗД се прилага и когато вземането е установено с влязла в сила заповед за изпълнение, защото влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че определеното по основание и размер вземане съществува към момента на 4 изтичане на срока за подаване на възражението. При всички хипотези на чл.416 ГПК /когато възражение не е подадено в срок, оттеглено е или е налице влязло в сила решение за установяване на вземането/ настъпва стабилитетът на заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл.418 ГПК се стабилизира окончателно. В този смисъл са решение № 6 от 21.01.2016 г. по т.дело № 1562/2015 г. на ВКС, I т.о., решение № 118 от 07.07.2022 г. по гр.дело № 4063/2021 г. на ВКС, III г.о., определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч.гр.дело № 1528/2018 г., IV г.о., определение № 60818 от 15.12.2021 г. по гр.дело № 2482/2021 г. на ВКС, IV г.о. и др.

В настоящия случай, с оглед данните по делото и в съответствие със събраните по делото доказателства, съдът приема, че изпълнителният лист срещу длъжника е бил издаден на 06.11.2014 г. въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. С оглед на обстоятелството, че по делото няма данни за датата на влизане в сила на изпълнителното основание, следва да се приеме, че същото е влязла в сила найкъсно на 06.11.2014 г. /датата на издаване на изпълнителния лист/, след която дата е започнал да тече и петгодишният давностен срок по чл.117, ал.2 от ЗЗД.

Според възприетото в Тълкувателно решение № 2/26.05.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, съгласно чл.116, б.“в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /от категорията на годните да прекъснат давността/, независимо дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ.