Решение № 1026 от 22.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1026 гр. София, 22.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Нели С. Маринова

МАРИЯ Н. СТОЙКОВА при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова като разгледа докладваното от МАРИЯ Н. СТОЙКОВА Въззивно гражданско дело № 20221100513068 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение № 11379 от 19.10.2022 г., постановено по гр. д. № 25719/2021 г. по описа на СРС, 159 състав, „Е.Ф.“ ООД и С. Ч. Ч. са осъдени да заплатят на П. Р. К., сумата от 1200 лв., в условията на разделност – по 600 лв. всеки, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди – заплатен адвокатски хонорар по Договор за правна защита и съдействие от 20.06.2018 г., във връзка с осъществени адвокатски услуги по преписка № 56/2018 г. по описа на КЗД, ведно със законната лихва, считано от 10.05.2021 г. до окончателното плащане на дължимото.

Срещу решението в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответниците „Е.Ф.“ ООД и С. Ч. Ч., в която се излагат оплаквания, че обжалваното решение е недопустимо, а при условията на евентуалност – неправилно в нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Твърди се, че решението е постановено по недопустими искове, тъй като процесуалният закон не предвижда съществуването на самостоятелен иск с предмет възмездяване на направените разноски в производството пред КЗК. Поддържа се, че първоинстанционният съд не е взел предвид всички изложени от ответниците аргументи и обстоятелства и е дал превес на тезата на ищеца. Моли се за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят. Евентуално се прави възражение за прекомерност на претендирания в производството пред КЗК адвокатски хонорар.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба ищеца П. Р. К., с който оспорва същата като неоснователна. Поддържа, че в производството пред КЗД ищецът е направил разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, които са в пряка причинна връзка с поведението на ответниците. Посочва, че първоинстанционното решение е правилно, законосъобразно и обосновано, поради което следва да бъде потвърдено.

Претендира разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе 1 предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от Тълкувателно решение / ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По същество на спора с оглед наведените от страните във въззивното производство доводи, съдът приема следното:

Предявени са осъдителни искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД:

За основателността на иска с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже противоправно поведение на ответниците /действие или бездействие/, в причинна връзка с което да са настъпили имуществени вреди за ищеца.

Страните не спорят по фактите по делото. Безспорно е, а и от приложената към делото преписка № 56/2018 г. по описа на КЗД, се установява, че с влязло в сила решение № 383/18.06.2019 г. на КЗД, е установено, че „Е.Ф.“ ООД е извършил нарушение на чл. 37, ал.

1 ЗЗДискр. спрямо ищеца П. К., тъй като при упражняване на своята дейност го е поставил в по-неблагоприятно положение в сравнение с лицата, които не са негови бивши служители, като му е отнел достъпа до предоставените стоки и услуги. Със същото решение е установено, че С. Ч., като служител на „Е.Ф.“ ООД е извършил спрямо ищеца П. К. нарушение на 4, ал. 2, вр. чл. 37, ал. 1 от ЗЗДискр., като му е отказал издаването на абонаментна карта за посещение на фитнес клубовете срещу съответното заплащане и така го е поставил в по-неблагоприятно положение спрямо другите клиенти.

Не се спори между страните, а и от приложения към преписката договора за правна защита и съдействие от 20.06.2018 г. се установи, че ищецът е ангажирал адв. И. за осъществяване процесуално представителство, защита и съдействие по преписка № 56/2018 г. по описа на КЗД. За предоставената процесуална защита ищецът е заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв. В представения в копие договор за правна защита и съдействие е отбелязано, че адвокатското възнаграждение е платено в брой, при подписване на договора.

Предвид изложеното, налице са претърпени имуществени вреди за ищеца, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение за осъществяване на процесуално представителство в производството пред КЗД в размер на 1200 лв.

Налице е и пряка причинно-следствена връзка между образуването на производството пред КЗД и претърпените от ищеца в настоящото производство имуществени вреди. Ищецът не би заплатил адвокатски хонорар, респективно не би претърпял вреди, ако не беше дискриминационното поведение на ответниците, станало причина за подаване на жалба от страна на ищеца пред КЗД. Следователно имущественият разход (претърпяната загуба) в размер на 1200 лв. от ищеца за адвокатско възнаграждение е настъпил поради противоправните действия на ответниците и подлежат на репариране от тях.

Според практиката на ВКС отговорността за разноски е изградена изцяло върху идеята на законодателя за неоснователно предизвикване на делото, но вина в случая не е нужна, тъй като страната, срещу която е постановено решението, носи отговорност за разноските дори и да е положила всички възможни усилия и грижи, за да издири и установи действителното правно положение, преди да предяви исковата си претенция в съда.

Вземането за присъдени разноски по водено гражданско дело има облигационен, 2 извъндоговорен характер, произтичащ от възникналото и приключило процесуално правоотношение, като право на страната, в чиято полза е постановено решението, да й бъдат възстановени направените разходи по делото. Отговорността за разноските е облигационно правоотношение, произтичащо от процесуалния закон като тази отговорност е обективна невиновна.

Съгласно чл. 53 от ЗЗДискр. в производството пред КЗД не се присъждат държавни такси, а направените в хода на производството разноски са за сметка на бюджета на КЗД.

Предвид изложеното, доколкото в производството пред КЗД не се присъждат разноски, ищецът има право да претендира обезщетение за претърпените от него имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение в производството по преписка № 56/2018 г. по описа на КЗД, по общия исков ред по чл. 45 ЗЗД.

Тъй като претенцията на ищците е установена по основание и размер, съдът следва да разгледа и възражението, въведено с отговора на исковата молба и поддържано във въззивната жалба, за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение в производството пред КЗД. Така направеното възражение е допустимо и може да бъде разгледано в настоящото производство, тъй като ответниците не са имали възможност да го направят в самото производство пред КЗД.

Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно, съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът по искане на насрещната страна може да присъди по-нисък размер на разноските в тази част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 ЗАдв. Според ТР № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.

78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от ДР на Наредба № 1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.

В случая дължимото възнаграждение следва да бъде определено съгласно чл. 8, ал. 2, т. 9 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение (в действащата към момента на уговаряне на възнаграждението редакция - ДВ, бр. 68 от 31.07.2020 г. ), според която по дела по Закона за защита от дискриминация пред КЗД или съдебна инстанция, минималното адвокатско възнаграждение е 1500 лв. Ето защо възражението за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар е неоснователно.

Поради изложеното, съдът намира, че ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца сумата от 1200 лв., (по 600 лв. всеки), представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди – заплатен адвокатски хонорар по Договор за правна защита и съдействие от 20.06.2018 г., във връзка с осъществени адвокатски услуги по преписка № 56/2018 г. по описа на КЗД.

Като законна последица от уважаването на исковете следва да се присъди и законна лихва от подаване на исковата молба – 10.05.2021 г. до окончателното плащане.

Поради съвпадение в крайните изводи на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд, решение № 11379 от 19.10.2022 г., постановено по гр. д. № 25719/2021 г. по описа на СРС, 159 състав, следва да бъде потвърдено.

По разноските:

С оглед изхода на правния спор на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемата страна П. Р. К. има право на направените в производството разноски. Същият претендира и доказва такива в размер на 1000 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно Договор за правна защита и съдействие от 24.04.2023 г. Насрещната страна е релевирала своевременно възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско 3 възнаграждение. Предвид обстоятелството, че производството пред въззивната инстанция е приключило само в едно открито съдебно заседание, в което не се е налагало събирането на доказателства, адвокатското възнаграждение на въззиваемия следва да се намали до минимума, предвиден в чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие, а именно – 400 лв. Предвид изложеното и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на въззиваемия П. Р. К. следва да се присъди сумата от 400 лв., представляваща направените в настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.

Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 11379 от 19.10.2022 г., постановено по гр. д. № 25719/2021 г. по описа на СРС, 159 състав.

ОСЪЖДА „Е.Ф.“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.

София, бул. „Я. *******, да заплати на П. Р. К., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр.

София, ул. „*******, ет. *******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 200 лв., представляваща направени разноски във въззивното производство.

ОСЪЖДА С. Ч. Ч., ЕГН **********, с адрес:гр. София, ул. *******, да заплати на П.

Р. К., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, ул. „*******, ет. *******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 200 лв., представляваща направени разноски във въззивното производство.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4