Решение № 5021 от 20.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5021 гр. София, 20.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Гергана В. Недева

БОЯН Г. БОЯДЖИЕВ при участието на секретаря Бояна Вл. Боянова като разгледа докладваното от Гергана В. Недева Въззивно гражданско дело № 20251100507245 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от Д. Н. А. срещу Решение № 7456/28.04.2025 г., постановено по гр. д. № 51365/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 41 с-в, с което е отхвърлен предявения от въззивника А. срещу „Алианц Банк България“ АД, ЕИК 128001319, иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗПУПС, за сумата о т 2944,78 лева, представляваща сбор от стойността на две неразрешени платежни операции, извършени на 11.01.2024 г. с две трансакции, всяка в размер на 1472,39 лева, чрез издадена на ищеца от ответника банкова платежна карта, във връзка с Рамков договор за предоставяне на платежни услуги по банкова разплащателна сметка от 27.09.2018 г.

Изложени са оплаквания за неправилност на решението, поради неправилна интерпретация на събраните доказателства. Моли съда да отмени обжалваното решение, включително в частта, с която въззивника е осъден да заплати на въззиваемия сторените от последния съдебни разноски пред СРС и постанови ново, с което да уважи предявения иск.

Възразява срещу заключението на вещото лице по СТЕ, в частта относно това, какво е било онагледено и видимо на екрана на мобилното устройство на ищеца при верификацията на двете процесни плащания. Твърди, че при извършената от него верификация на сумите, на екрана не била видима нарежданата сума, като ищеца бил със съзнанието, че нарежда 0,52 лв., а не излъчените с процесните преводи суми, всяка по 1472, 39 лв. Поддържа твърдението си от исковата молба, че е станал жертва на компютърна измама по см. на чл.212а, ал.1 от НК.

Подадена е от Д. А. и частна жалба срещу постановеното от СРС определение № 35092/25.08.2025 г., с което е оставена без уважение молбата му за изменение на решението 1 по делото, в частта за разноските. Моли съда да го отмени като неправилно и намали присъдените в полза на банката съдебни разноски, евентуално да намали техния размер.

Изтъква като аргументи, че възлагането на съдебните разноски в производството върху ищеца, ще доведе за последния още по-големи финансови вреди и ще влоши допълнително финансовото състояние на семейството му.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на жалбата от страна на въззиваемата страна – „Алианц Банк България“ АД, чрез пълномощник Е.А., с който оспорва въззивната жалба и се иска потвърждаване на решението. Поддържа се, че въззивната жалба не съдържа конкретни възражения и не сочи в какво точно се състои порочността на обжалваното решение. Въззиваемият сочи, че в жалбата се съдържат по същество изявления на въззивника, които по-скоро потвърждават правилността на решението, а не сочат основания за неговата отмяна.

Поддържа, че ищеца не е положил необходимата грижа при ползването на платежните услуги и инструменти, което поведение на платеца не следва да рефлектира върху отговорността на банката и същата да следва да понесе тежестта на понесените от платеца имуществени вреди. В отговор на частната жалба срещу определението по чл.248 от ГПК сочи, че възражението за прекомерност на платените от ответника съдебни разноски е направено за пръв път в молбата за изменение на решението в частта за разноските, т.е. след преклузивния срок по чл.80 от ГПК, поради което е следвало да бъде оставена без разглеждане. По същество намира молбата по чл.248 от ГПК и за неоснователна. Разноските по делото били разпределени от съда, съобразно изхода на делото, на осн. чл.78, ал.3 от ГПК и при липса на своевременно въведено от насрещната страна възражение за прекомерност, правилно сторените от последния съдебни разноски в производството, са били възложени в отговорност на ищеца. Отделно, размерът на присъденото юрисконсултско възнаграждение не надхвърлял минималния предвиден по ЗПрП и наредбата за заплащането й, поради което искането за намаляването му било неоснователно.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба на ответника за неоснователна.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации, само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:

Предявен е иск чл. 79, ал. 1 от ЗПУПС за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 2944,78 лева, представляващи стойност на неразрешени платежни операции, извършени на 11.01.2024 г. с две трансакции, всяка в размер на 1472,39 лева, чрез издадена 2 на ищеца от ответника банкова платежна карта във връзка с рамков договор за предоставяне на платежни услуги по банкова разплащателна сметка от 27.09.2018 г.

Ищецът твърди, че исковата сума съставлява неразрешени от него транзакции и иска тяхното възстановяване.

Съгласно чл. 79 във връзка с чл. 78, ал. 1 от ЗПУПС доказателствената тежест по иска се разпределя, като ищеца следва да докаже съществуването на облигационно правоотношение между страните по сключен договор за издаване и обслужване на банкова карта, в срока на действие на който договор е била извършена от банката платежна операция, която има характер на неразрешена от платеца, че е уведомил незабавно банката за нея, както и нейната стойност. В доказателствена тежест на ответника е да докаже, че е възстановил стойността на неразрешената платежна операция или наведените възражения, в т.ч. че платежната операция е автентична, точно регистрирана, осчетоводена и не е засегната от техническа повреда или друг недостатък, както и че е налице измама, умишлено или при груба небрежност от страна на платеца, неизпълнение на съществените задължения, вменени му във връзка с използване на платежния инструмент.

В конкретния случай, на издателя на платежната услуга съдът е възложил да докаже, че платецът, поради груба небрежност не е успял да запази персонализираните защитни характеристики на инструмента.

В хода на производството пред СРС се установява, че страните са били обвързани от Рамков договор за предоставяне на платежни услуги по банкова разплащателна сметка от 27.09.2018 г., както и че на 11.01.2024 г. са извършени две операции с дебитната карта на ищеца, за сума в общ размер на 2944,78 лева (две транзакции от по 1472,39 лева).

По делото няма спор, че трансакциите са били разрешени, а данните от банковата карта съответно въведени и верифицирани лично от ищеца. Последното не се оспорва от ищеца и във въззивната жалба.

Съгласно чл. 78, ал. 1 ЗПУПС, когато ползвателят на платежна услуга твърди, че не е разрешавал изпълнението на платежна операция или че е налице неточно изпълнена платежна операция, доставчикът на платежната услуга носи доказателствената тежест при установяване на автентичността на платежната операция, нейното точно регистриране, осчетоводяването, както и това, че операцията не е засегната от техническа повреда или друг недостатък в услугата, предоставена от доставчика на платежни услуги.

В разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ЗПУПС е дадена дефиниция на процедурата за установяване на автентичността, като такава, чрез която се позволява на доставчика на платежна услуга да провери правомерното използване на конкретен платежен инструмент, включително неговите персонализирани средства за сигурност, а чл. 78, ал. 4 ЗПУПС, от своя страна, предвижда, че когато ползвателят на платежна услуга твърди, че не е разрешавал платежна операция, регистрираното от доставчика на платежни услуги, използване на платежен инструмент не е достатъчно доказателство, че платежната операция е била разрешена от платеца или че платецът е действал чрез измама, или че умишлено, или при груба небрежност, не е изпълнил някое от задълженията си по чл. 75 от ЗПУПС.

Тълкуването на чл. 78, ал. 1 и ал. 4 от ЗПУПС недвусмислено сочи, че рискът от изпълнение на неразрешена от платеца платежна операция, макар и наредена чрез договорения платежен инструмент, е възложен в тежест на доставчика на платежната услуга. Неблагоприятните последици от изпълнението на неразрешената платежна операция, която е наредена чрез приетия от страните платежен инструмент, ще останат в правната сфера на платеца, само при доказване от страна на ответника, че е налице измама или при умишлено или при груба небрежност от страна на платеца, неизпълнение на съществените задължения, вменени му във връзка с използване на платежния инструмент. В този смисъл е и изричната разпоредба на чл. 80, ал. 3 от ЗПУПС, която предвижда платецът да понася всички загуби, свързани с неразрешени платежни операции, когато ги е причинил чрез измама или с неизпълнението 3 на едно или повече от задълженията си по чл. 75 ЗПУПС умишлено или при груба небрежност.

В настоящия случай, ищеца А. признава, че лично е потвърдил всяка от двете оспорени транзакции чрез приложението „SmartID“, като последователно въвел данните от банковата си карта – номер, дата на издаване, валидност, титуляр и CVС кода, а след визуализиране на данните от онлайн банкирането му, с убеждението че плаща само поисканите от изпращач на доставката 0,52 лв., въвел и пин кода, за да излъчи плащането. Тази операция ищеца изпълнил два пъти, като едва на третия път забелязал, че сумата която нарежда не е в българска валута и не е 0,52 лв., а 1472,39 лв.

Приетото пред първата инстанция заключение на съдебно-техническата експертиза, сочи че и двете транзакции са успешно автентикирани чрез приложението на ответника „Allianz Bank Bulgaria SmartID“, като и двете имали индикатор за ниво на сигурност 212.

Всяка от посочените цифри имала конкретно значение в проверката за сигурност на плащанията и самоличността на платеца. Така първата цифра „2“ посочвала протоколът за сигурност, използван за автентикация на плащането, в случая „Channel“ (т.е. използват се установени процедури за електронни разплащания). Втората цифра „1“ показвала начина на автентикация на картодържателя – в случая означавала че се прилага процес за проверка на самоличността на картодържателя и оценка на нивото на риска, свързан с транзакцията.

Третата цифра показвала дали е приложена автентикация на картодържателя и ако такава е приложена, какъв е резултата от нея, когато цифрата била „2“ както в конкретния случай означавало, че автентикацията е приложена и тя е успешна. В експертизата, вещото лице е показало нагледно какво се визуализира при отваряне на приложението на екрана на устройството на платеца, а именно визуализират се детайли за транзакцията, която изисква одобрение: сума на плащането, метод на плащането (номер на карта), получател на плащането, дата и час на заявката за плащане, както и валутата на транзакцията. Видно от заключението, потребителят има 2 минути да направи избор дали да откаже или да потвърди транзакцията, чрез съответните бутони. След избор „потвърждение“ приложението изисквало допълнително удостоверяване на плащането, чрез още едно въвеждане на ПИН код (който пин е създаден лично от ползвателя на платежната услуга) и след успешното му въвеждане се показвал екран с надпис „Плащането е одобрено“. Вещото лице по СТЕ е категоричен, че и двете оспорени транзакции са успешно потвърдени чрез приложението SmartID, като това се установявало и от журналните записи на самото приложение, банковите системи на ответника и от системата „Mastercard Connect“, където е записана извършена двуфакторна автентикация.