Решение № 78 от 07.01.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 78 гр. Пловдив, 07.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Руска Ат. Андреева при участието на секретаря Мария Г. Христова като разгледа докладваното от Руска Ат. Андреева Гражданско дело № 20245330105234 по описа за 2024 година намира следното:

Производството е по реда на чл. 235 от ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от Р. Г. К. против „Файненшъл България” ЕООД, с която е предявен иск за връщане на недължимо платени 20 лева по недействителна договорна клауза.

В исковата молба се твърди, че между ищеца и трето неучастващо по делото лице „Изи Асет Мениджмънт“АД бил сключен Договор за потребителски кредит № ............ по силата на който на ищцата била предоставена сумата от 1300,00 лева. Било уговорено, че погасителната вноска е с размер 169,57 лева за периода от 22.06.2022 г. до 17.02.2023 г. По силата на договора общата дължима сума била в размер на 1526,13 лева.

Между ищеца и ответното дружество „Файненшъл България” ЕООД бил сключен Договор за поръчителство от ............, по силата на който дружеството се задължило да заплати задълженията на ищеца по цитирания договор за кредит в случай на неизпълнение от нейна страна, срещу което последната се задължила да заплати възнаграждение за поръчителство в размер на 146,43 лева, разпределено с всяка погасителна вноска по кредита. Твърди се, че договорът за потребителски кредит е недействителен на специалните основания предвидени в чл. 22 от ЗПК, понеже в нарушение на чл. 11 ал.1, т.10 от ЗПК в договора не е посочен начин на изчисляване на ГПР. Предвидената клауза за учредяване на поръчителство била нищожна, тъй като било договорено в нарушение на добрите нрави и било прекомерно. Моли за 1 уважаване на иска. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва иска. Твърди, че договорите за поръчителство, по които дружеството е страна, са действителни, тай като отговаряли на изискванията на ЗПК и ЗЗП.

Излага доводи за неоснователност на предявения иск. Моли за отхвърлянето му. Претендира разноски.

В открито заседание по делото съдът е допуснал по реда на чл. 214 , ал. 1 от ГПК изменение на размера на иска като същият се счита предявен за 575,16 лева.

Като взе предвид събраните по делото доказателства и становищата на страните, настоящият съдебен състав намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По фактите:

Страните не спорят, че на ......... Р. Г. К. ( кредитополучател) и „Изи Асет Мениджмънт“ АД (кредитодател) са сключили Договор за паричен заем № ...........както и че на същата дата г-н К. е сключил с „Файненшъл България“ ЕООД Договор за предоставяне на гаранция № ..........., по силата на който първият е възложил на дружеството да издаде гаранция за плащане в полза на „Изи Асет Мениджмънт‘ АД, респ. при поискване от последното – да плати всички изискуеми задължения на кредитополучателя.

Не е спорно по делото, че възнаграждението за поръчителя „Файненшъл България“ ЕООД е уговорено като такова по отделен договор и формално – като насрещна престация срещу определени действия на дружеството, респ. не се характеризира като разход по кредита и не е включено при изчисления на посочения в договора за кредит ГПР.

Горните обстоятелства документално се установяват от представените договор за кредит, договор за предоставяне на гаранция и СЕФ.

Представен е договорът за кредит, в чл. 4 от който е предвидено, че по кредита задължително следва да се предостави обезпечение. На кредитоискателя е вменено задължението да осигури на кредитора обезпечение по някой от следните начини: чрез поръчителство от две физически лица, които следва да отговарят на множество конкретни изисквания; чрез банкова гаранция, която също трябва да отговаря на конкретни условия; или чрез одобрено от заемателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки. Видно е, че единствено обезпечението чрез услуга на „дружество-гарант“ не поставя пред кредитополучателя никакви други изисквания, които трябва да спази, за да го ангажира.

Представен е договорът за предоставяне на гаранция, в чл. 3 от който е уговорено, че физическото лице дължи възнаграждение на гаранта в размер на 1317,87 лева, платимо на разсрочени вноски, чиито падежи съвпадат с падежните дати на вноските по кредита.

От представената справка за получени от ответника суми по повод на 2 сключения договор за предоставяне на гаранция с ищеца се установява, че последният е заплатил парична сума в размер на 575,16 лева за възнаграждение на „Файненшъл България“ ЕООД.

По правото:

Доколкото разпоредбите на ЗПК са специални на тези на ЗЗП, които са специални на тези на ЗЗД, що се касае до уредбата на недействителността на договорите, сключени с потребител, предявените възражения за недействителност са при условията на евентуалност – един договор не може да е нищожен на повече от едно основание, освен ако от различните основания не произтичат различни последици (какъвто настоящият случай не е). Така, що се касае до договора за кредит, първо следва да се разгледа наведеното като възражение основание за недействителност по чл. 22 от ЗПК (за което съдът следи и служебно – тълкувателно решение № 1 от 2020 г. на ОСГТК на ВКС), а що се касае до договора за предоставяне на гаранция – първо следва да се разгледа основанието за недействителност по чл. 26, ал. 2 от ГПК „липса на основание“. Едва при извод на съда, че на тези основания не може да се признае инцидентно недействителността на процесните сделки, следва да се премине към разглеждане на другите наведени основания.

Като взе предвид характеристиките на съглашението, което се сочи като основание за престацията, и на страните по него, съдът намира, че се касае до договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК – кредитодателят е небанкова финансова институция, а кредитополучателят е физическо лице, което е сключило договора за задоволяване на свои лични потребности; липсват данни да действало с оглед на професионалната си дейност.

Потребителят Р. К. в се ползва от защитата, която императивните норми на закона предоставят.

По предявения иск за недействителност на договора за кредит съдът намира следното:

За да бъде уважен искът с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за връщане на даденото без основание, ищецът е необходимо да докаже единствено даването, а ответникът – основанието да го задържи (в този смисъл изрично напр. решение № 227 от 22.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 896/2018 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Г.... М..........; определение № 421 от 25.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 592/2014 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията М.... П.........). Принципно правило е, че при заявена кондикционна претенция по чл. 55 от ЗЗД без значение е основанието, на което ищецът смята да е плащал – искът е на извъндоговорно основание и ответникът следва да върне всичко, което му се търси като получено без основание.

Като бъдат съобразени горните фактически констатации, ищецът е доказал, че платил на ответника парична сума в размер на 575,16 лева.

Ответникът следваше да докаже, че има основание да задържи платената сума. Това в случая не бе сторено по долуизложените съображения.

Ответникът е посочил като основание да задържи сумата сключения 3 между страните договор за предоставяне на поръчителство, който според защитната му теза отговаря на всички изисквания на закона. Ищецът е навел възражения за недействителността на същия с оглед неговия акцесорен на договора за потребителски кредит характер. Те са в насока, че доколкото е недействителен последният, следва да е лишен от основание договорът за предоставяне на поръчителство, по който ищецът е плащал, респ. платената сума подлежи на връщане като дадена без основание. Следва да се разгледат възраженията на ищеца против годността на основанието на ответника да задържи платената сума.

Съгласно пар. 1 от ДР на ЗПК " Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. Явно е, че ГПР е величината, чрез която следва да се изрази по ясен и разбираем за потребителя начин оскъпяването на заетата сума. Ако в ГПР не са включени всички посочени разходи, то потребителят е в невъзможност да прецени финансовите последици от поемането на задължението. Посочването в договора за кредит на ГПР, който не отговаря на действителния такъв, води до нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

В случая уговореното възнаграждение за гаранта „Файненшъл България“ ЕООД не е включено в ГПР по кредита. То съставлява допълнителен разход за потребителя, който съпътства задължаването му по договора. Не могат да се споделят възраженията на ответника, че договорът за поръчителство, респ. договорът за предоставяне на поръчителство, в случая имат самостойно правно битие и не могат да се разглеждат съвместно със сключения договор за кредит с третото неучастващо в процеса лице „Изи Асет Мениджмънт“ АД. По делото се установява, че предоставянето на обезпечение е задължителен елемент от процедурата за кандидатстване за кредита – на потребителя се дава възможност да избере една от три затворени опции – двама поръчители, банкова гаранция или гаранция от „одобрен гарант“, какъвто се явява „Файненшъл България“ ЕООД. Следователно, предоставянето на гарант е условие за сключването на договора . Свързаните с това разходи е следвало да се включат в ГПР, а понеже е сторено противното – посоченият ГПР в размер на 40,00 % не отговаря на действителния такъв.

Изложеното по-горе води до извода, че е налице нарушение на чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК – в договора за потребителски кредит не е посочен годишният процент на разходите по кредита. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Така, процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В този смисъл е напр. решение на СЕС по дело............, в което е прието: „…когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, 4 посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.“

С оглед на изложеното по-горе относно поредността на разглеждане на възраженията, доколкото се достигна до извод за уважаване на наведеното възражение за недействителността на договора по режима на специалния закон с най-тесен обхват – ЗПК, то е безпредметно да се разглеждат останалите наведени аргументи в полза на тази теза.

Що се касае до договора за предоставяне на гаранция, съдът намира следното: основанието за сключване на сделката по смисъла на чл. 26, ал. 2 от ЗЗД е типичната причина, поради която тя се сключва. Като се съобразят правата и задълженията на страните по процесния договор за гаранция, следва да се приеме, че се касае до договор, който по правната си характеристика представлява договор за поръчка: по силата му „Файненшъл България“ ЕООД, натоварено по възложение от кредитополучателя, следва да извърши правно действие – да „издаде гаранция“, да сключи договор за поръчителство с трето лице – „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Каузата на договора за поръчка, когато той е възмезден (какъвто е настоящият случай) е „давам, за да направиш“.

Дори „Файненшъл България“ ЕООД да изпълни уговореното, то няма да произведе никакъв правен ефект – касае се до гарантиране, поръчителстване по недействителен дълг. Това лишава сключената сделка от кауза, прави я удар във въздуха. Ето защо, договорът за предоставяне на гаранция е нищожен на основание чл. 26, ал. 2, предл. 4 – поради липса на основание. Даденото по него подлежи на връщане.