Решение № 5770 от 15.11.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5770 гр. София, 13.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Ивета М. Антонова

РОЗАЛИНА Г. БОТЕВА при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Ивета М. Антонова Въззивно гражданско дело № 20211100507289 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ЗД „Б.И.“АД срещу решение № 20043998/16.02.2021г. постановено по гр.д. № 47601/2019г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 165 състав, В ЧАСТТА, с което е уважен предявения от ЗАД „А.“ иск с правно основание чл.213 ал.1от КЗ /отм/ - за част от присъдената сума, а именно – над 98,20 лв. до присъдения размер от 216,88 лв.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е постановено при нарушение на материалния закон при преценка на доказателствата, като неправилно е прието, че обезщетението следва да бъде заплатено по фактурирана стойност на ремонта, а не по установените от вещото лице средни пазарни цени. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „ЗАД „А.“ в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира отговор, в който твърди, че изложените доводи във въззивната жалба за незаконосъобразност и неправилност на първоинстанционното решение са несъстоятелни, като първоинстанционният съд правилно е приел, че след плащане на част от обезщетението дължи остатъка от 216,88 лв. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за 1 валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за основателни по следните мотиви:

Относно иска с правно основание чл.213 ал.1 от КЗ/отм/.

От разпоредбата на чл.213 ал.1 от КЗ/отм/ се установяват кумулативните предпоставки, необходими за възникване на притезателното право да се претендира регресно обезщетение, а именно: 1. настъпила суброгация на ищеца в правата на увреденото лице 1) да е бил сключен договор за имуществено застраховане, в изпълнение на който 2) застрахователят да е изплатил на застрахования застрахователното обезщетение и 2. причинителя на вредата да има сключен валиден застрахователен договор с ответника по застраховка „Гражданска отговорност” /ГО/.

Не е спорно между страните, а и се установява от приетите като доказателства по делото писмени документи, че към дата 16.02.2015г. между ищецът - въззиваем в настоящото производство и собственика на товарен автомобил „Хюндай и30“ с рег. № ******* е съществувало действително правоотношение по имуществена застраховка „каско“ относно същия товарен автомобил, а между ответника – въззивник в настоящото производство и собственика на лек автомобил „Пежо 306“ с рег. № ******* – действително правоотношение по договор за задължителна застраховка „гражданска отговорност“ относно същия лек автомобил, както и че на 16.02.2015г. в гр.София е настъпило ПТП между посочените два автомобила, при механизъм описан в двустранен протокол за ПТП № 51484/16.02.2015г. и вина на водача на лек автомобил „Пежо 306“ с рег. № ******* , както и че ищецът ЗАД „А.“АД е изплатил обезщетение за вреди в размер на 523,36 лв. на собственика на товарен автомобил „Хюндай и30“ с рег. № *******, а ответникът по иска - „Б.И.“АД в хода на производстото по делото пред първоинстнационният съд е извършил плащане на част от претендираното регресно обезщетение в размер на 321,4 лв.

Спорен между страните е единствено въпросът за размера на дължимото от ответника регресно обезщетение.

В тази връзка е необходимо да се посочи, във връзка с възраженията в отговора на въззивната жалба, че липсата на потговор на исковата молба по чл.131 от ГПК и оспорване на конкретния размер на претендираното обезщетение, не означана признание на факти по смисъла на чл.146 ал.1 т.3-4 от ГПК, както и че за ответникът не се преклудира възможността да направи общо оспорване, както и да ангажира доказателства за оборване твърденията на ищеца, поради което както извършеното плащане, така и възражението за прекомерност и несъответствие на претендираното 2 обезшенение с действителния размер на вредите, направено както с молба от 08.07.2020г., подлежат на разглеждане. Тези възражения могат и за първи път да се релевират и във въззивната жалба, която ще е допустима и следва да бъде разгледана по същество.Отделно от горното, липса на оспорване в отговора на исковата молба, не освобождава от задължение ищецът при условията на пълно и главно доказване да установи основателността на своята претенция.

Относно размера на дължимото регерсно обезщетение от ответвника:

Обхватът на суброгационното право зависи от размера на застрахователното обезщетение, което застрахователят е платил, и от размера на обезщетението, което третото лице като делинквент дължи съгласно чл. 45 ал. 1 ЗЗД на застрахования.

Причинителят на вредите респ. неговия застраховател по ГО, който не може да бъде задължен да плати повече, отколкото са задълженията на деликвента към увреденото лице, нито повече от платеното от самия застраховател.

Според чл. 273 ал.2 пр. първо КЗ/отм/, при вреди на имущество обезщетението не може да надвишава действителната стойност на причинените вреди.

При определяне размера на дължимото обезщетение следва да се отчита уговорката между застрахования и застрахователя съгласно чл.203 ал.1 и ал.4 от КЗ /отм/. При положение, че друго не е уговорено се приема, че застрахователната сума е определена съгласно действителната стойност и следователно дължимото застрахователно обезщетение следва да се определи в рамките на договорената максимална застрахователна сума, съобразно стойностния еквивалент на претърпяната вреда, който не може да надхвърля действителната стойност на увреденото имущество,определена като пазарната му стойност към датата на увреждането, като не следва да се прилага коефициент за овехтяване, тъй като последният е инкорпориран в самата застрахователна стойност и действителната стойност на увреденото имущество, като за такава се смята стойността, срещу която вместо него може да се купи друго със същото качество/ ал.2/, т.е по пазарната му стойност./ тези, за привеждане на увреденото МПС в изправно техническо състояние, тоест, годно за движение. Макар и частите, които са повредени, в действителност да не са били нови към датата на настъпване на ПТП, няма как да се вмени в задължение на застрахованото лице да намери части, със същата степен на използване и то ще е принудено да закупи нови и техният размер е неговата действителна вреда/.

В тази насока ВКС се е произнесъл и в Р № 115 от 9.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 627/2008 г., II т. о., ТК и Решение № 209 от 30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1069/2010 г., II т. о., ТК, решение № 6 от 2.02.2011 г. на ВКС по т. д. № 293/2010 г., I т. о. , решение № 79 от 2.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 156/2009 г., I т. о..

В заключението си по САТЕ, вещото лице е дало стойността на вредите по средни пазарни цени, като оценката е изготвена въз основа на увредените елементи, описани като такива в два описа съставени от ищеца – застраховател по имуществена застраховка и който размер е 419,68 лв. , като според обичайната търговска практика обичайните ликвидационни разноски са в размер на 15,00 лв.

Във фактура № 0000246805/31.03.2015г. стойността на ремонта е в размер на 523,36 лв.

В открито съдебно заседание при изслушване заключението на вещото лице, 3 същото посочва, че разликата в стойността на ремонта по средни пазарни цени в заключението и по фактурата се получава от стойността на сервизния час, който по средни пазарни цени е 15 лв., а по фактурата на официалния представител на съответната марка автомобили – значително завишен.

От заключението по САТЕ изслушана пред първоинстанционният съд, която и настоящият състав кредитира, се установява, че процесния автомобил към датата на ПТП е на 3г., 10м и 25 дни т.е. няма данни същия да е с удължена гаранция, което във всички случаи налага ремонта да бъде извършен в оторизиран сервиз.

Обстоятелството, че товарния автомобил към датата на ПТП е предмет на договор за лизинг и съответно според същия ремонтите следва да бъдат извършвани в официалния сервиз на вносителя, в случая е ирелевантно, доколкото отговорността на ответника произтича от деликтната отговорност на виновния водач, чийто автомобил е застрахован при него по задължителна застраховка гражданска отговорност, сътоветно договора за лизинг между собственика на увредения автомобил и трето лице, по никакъв начин нито го обвързва, нито му е противопоставим. В допълнение, следва да се посочи, че допускане определяне на обезщетението в зависимост от допълнителни финансови взаимоотношения между собственика на увредения автомобил и трети лица влиза в остро противоречие с принципа за репариране на действителни вреди и еднакво прапоприлагане на закона. Не може да се възложи в тежест на деликвента съотв. неговия застраховател отговарящ за вредите по чл.213 ал.1 от КЗ /отм/ заплащане на ремонтни дейности явяващи се луксозни, надхвърлящи пазарните цени на вредите, тъй като така ще се стигне до неоправдано имуществено разместване и неоснователно обогатяване на увредения съотв. неговия застраховател, плащане на обезщетение над действителния размер на причинените вреди.

/защото в случаите, в които автомобила е предмет на договор за лизинг ще се присъжда по – голямо обезщетение, а ако при еднакви условия – автомобила не е предмет на договор за лизинг обезщетение ще е в по-нисък размер, което е недопустимо/.

При това положение, дължимото от ответника обезщетение е в размер на 419,68 лв., като предвид обстоятелството, че същия е заплатил вече 321,48 лв. , то остатъка е в размер на 98,20 лв.

Следователно, поради несъвпадане на изводите на двете инстанции, решението в обжалваната му част следва да бъде отменено, а именно за разликата над 98,20 лв. до присъдения размер от 216,88 лв. /ведно с ликвидационните разноски./ По разноските

Предвид частичната отмяна на първоинстанционното решение относно предявения иск с правно основание чл.213 ал.1 от КЗ /отм/, то и отговорността на разноски между страните се разпределя по различен начин с оглед разпоредбата на чл.78 ал. 1 и ал.3 от ГПК, а именно: отговорността на ответника за разноските направени от ищеца в първоинстанционното производство следва да е съразмерна на основателността на иска – до размера от 419,68 лв. /тъй като плащането на сумата от 321,48 лв. извършено в хода на процеса, то към датата на предявяване на иска е налице поведение от страна на ответника, с което е дал повод за завеждане на делото, същия е бил в забава, видно от изпратена от ищеца, съответно получена от ответника – л.17-19 от делото на СРС и не е налице хипотезата на чл.78 ал.2 от ГПК / или от общо 4 направените разноски от 760,00 лв. на ищеца му се следват 592,46 лв., поради което решението следва да бъде отменено в частта за присъдените над тази сума.

С оглед неоснователността на претенцията за разликата над 419,68 лв. до пълния предявен размер от 358,36 лв., ищецът следва да бъде осъден да му заплати разноски за делото пред СРС за юрисконсултско възнаграждение /искане и списък по чл.80 от ГПК – молба на л.32 от първоинстанционното дело/ в размер на 22,04 лв.

Разноски пред въззивната инстанция: с оглед изхода на делото и основателността на въззивната жалба, на основание чл.78 ал.1 от ГПК на въззиваемия следва да му бъдат присъдени разноски в размер на 100,00 лв. – юрисконскултско възнаграждение.

На основание чл.280 ал.3 т.1 от ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран, Софийски градски съд

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 20043998/16.02.2021г. постановено по гр.д. №