Решение № 131 от 07.02.2024, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 131 гр. Плевен, 07.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Симеон Ил. Светославов при участието на секретаря ВЕЛИСЛАВА В. ВАСИЛЕВА като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Гражданско дело № 20234430103341 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба на Н. Е. П., ЕГН **********, с постоянен адрес гр. ***, чрез адв. Б. З., срещу „***“ ООД, с ЕИК ***, за признаване на установено, че клаузата, регламентирана в чл.3.10 от сключения между страните ДПК № 569936, е нищожна, и осъждане на ответникът да заплати сумата от 10,00 лв., частичен от 350,00 лв., представляваща недължимо платени суми по договора за кредит, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното и изплащане.

Ищецът твърди, че на 16.09.2021 г. сключил договор за паричен заем Кредирект № 569936 със „***” ООД, в размер на 800, но с клаузата на чл.3.10 от договора му била начислена сума за допълнителна услуга „такса експресно разглеждане“ в размер 350,00 лева., която била добавена към дължимата сума по кредита. Ищецът твърди, че е заплатил изцяло сумите по договора, но счита, че същият е нищожен на основание чл.

10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, поради неспазване на предвидената в закона форма. Освен това счита, че е нарушено изискването процесният договор да е написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора.

Ищецът формулира довод за нищожност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т.

10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита. Липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР, което било в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК.

Счита, че посочения в договора ГПР не съответства на действителния такъв, който надхвърлял ограничението предвидено в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Счита още, че посочването на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща търговска практика“

Твърди се още, че в договорът не е посочена договорната лихва, която 1 потребителят следва да заплаща, а това счита за допълнителна услуга, която също следвало да се включи в ГПР. Допълнителните услуги представлявали скрит разход, който следвало да бъде включен в ГПР. Ищецът счита, че договорът е еднотипен и върху неговото съдържание потребителя не може да влияе. Формулира довод за нищожност на договора поради противоречие на клаузата за възнаградителна лихва с добрите нрави. Според ищеца определеният от кредитодателя размер на възнаградителната лихва (в който се включва и начислената такса за допълнителна услуга) за изключително висок и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишавал трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. В тази връзка твърди, че недействителността на уговорката относно договорната лихва води до нищожност и на целия договор.

Формулира и довод за нищожност на клаузата за такса за бързо разглеждане, поради заобикаляне на императивни правни норми и по – конкретно на нормите на ЗПК. В нарушение на правилото на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК дружеството „***” ООД не било включило в ГПР разходите за заплащане на „допълнителна услуга“, която по своята същност представлявала печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се заплащала периодично, поради което счита, че трябва да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР.

В условията на евентуалност, в случай, че доводите за недействителност на договора бъдат приети за неоснователни, иска от съда да признае за нищожна клаузата на чл.3.10 от процесния ДПК на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от 33Д поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от 33Д поради нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от 33П поради неравноправност. Моли осъдителният иск да бъде уважен изцяло.Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с които оспорва предявените искове, но признава,че между страните е сключен процесния договор паричен заем на 16.09.2021 г. по който ищецът е усвоил заем в размер на 800 лв.

Ответникът признава още факта, че на същия ден – 16.09.2021 г., задължението по договора е изцяло погасено, като сочи, че е внесена сумата от 800 лв. Оспорват факта, че е начислявана и плащана от ищеца такса „експресно разглеждане“. Счита, че клауза въз основа на която не е начисляване сумата не следва да бъде обявяване за нищожно.

Иска от съда предявения иск да бъде отхвърлен като неоснователен и ищецът да заплати сторените разноски.

В с. з. ищецът не се явява, но с пимено становище, подадено чрез адв. М.. поддържа исковата молба и счита предявените искове за основателни. Претендира заплащане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА в полза на ЕАД „Д. М.“, БУЛСТАТ № ***. Релевира се и възражение за прекомерност на възнаграждението, претендирано от ответника за юрк., в случай, че е над минималното.

Представя списък за разноски по чл. 80 от ГПК.

В с. з. ответникът не се явява, но с писмено становище чрез адв. М. от САК, оспорва исковата молба, счита, че е налице злоупотреба с право, за което формулира подробни доводи. Иска от съда да не присъжда разноски на процесуалния представител на ищеца за повече от 1 производство, тъй като същият процесуален представител само пред РС Плевен е завел над 28 дела срещу ответника. Въвежда и възражение за липса на предпоставките за присъждане на адв. възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, тъй като видно от представената справка било, че ищецът разполага с достатъчно парични средства.

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства, преценени по отделно и в тяхната съвкупност, установи следното от фактическа страна:

2

Не е спорно между страните, а и от събраните писмени доказателствени средства се установява, че между страните е възникнало правоотношение въз основа на сключен Договор за паричен заем Кредирект № 569936 от 16.09.2021 г. Основните елементи на правоотношението са следните: размер на отпуснат заем: 800 лв. с падеж на кредита – 16.10.2021 г., и една месечна вноска. Отразеният в договора годишен лихвен процент е 40,05%, а годишният процент на разходите е 49,1%. Уговорена е и такса за експресно разглеждане в размер на 273,30 лв. с чл. 3.10, като така общата сума за плащане – 826,70, след добавяне на таксата за експресно разглеждане нараства до 1100 лв.

С договорът за потребителски кредит потребителят е декларирал, че е получил приложимите общи условия, както и че договорът е сключен в два екземпляра. Към договора е представен и СЕФ с идентични данни като тези по договора за кредит.

Видно от представените документи и искане за сключване на договор, е че същият е сключен по електронен път.

От представената справка от „***“ АД за период от 16.09.2021 г. до 16.10.2021 г., се установява, че Н. Е. П., е заплатил на „***“ ООД, сумата от 810,00 лв., като е посочено основание: пълно погасяване Н. Е. П..

От заключението на допуснатата ССЕ се установява, че ищецът е заплатил сумата от 800 лв. на 16.09.2021 г. по ДПК № 569936/16.09.2021 г., с която изцяло е погасена уговорената по договора главница. Общата дължима сума по кредита включвала освен главница от 800 лв., и лихва в размер на 26,70 лв. Тези две стойности формирали и посочения в договора ГПР в размер на 49,10 лв. При добавяне на третия параметър от договора – 273,30 лв. такса експресно разглеждане, действителният ГПР възлизал в размер на 4716,00%. Вещото лице е посочило и втори вариант на изчисления на ГПР съобразно изплатените суми и датите на вноските, при който ГПР възлиза на стойност 0%.

В с. з. вещото лице допълва, че ако се вземе предвид втория вариант от заключението и към него бъде отнесено плащането в размер на 810,00 лв. и кредитът е престоял повече от един ден, то тогава ГПР е в размер на 9200%. Това изчисление излизало обаче, когато се натрупат 10 лв. върху един ден, а ищецът заплатил в същия ден и затова в системата на ответника е отразено заплащане от 800 лв.

Горната фактическа обстановка се установява безспорно от събраните писмени доказателствени средства, на които съдът дава пълна вяра, тъй като същите са достоверни, и последователни, вътрешнолигично и непротиворечиво установяват правнорелевантните факти.

Съдът дава пълна вяра и на заключението на допуснатата ССЕ, тъй като е обективно, пълно и съставено от компетентно вещо лице. Не е налице противоречие и с другите доказателствени средства събрани по делото. Съдът кредитира варианта на вещото лице отразяващ параметрите по договора, които са относими за определянето на посочения в него ГПР.

При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:

Предявени са допустими, обективно кумулативно съединени отрицателен установителен иск за прогласяване на нищожност на клаузата на чл.3.10 от ДПК за плащане на такса за експресно разглеждане с правно основание в чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 21, вр. чл. 19 ал. 4, вр. чл. 26 ЗЗД, както и в чл. 26 от ЗЗД вр. чл. 147, ал. 1 от ЗЗП, и чл. 22 вр. чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.

1, пр. 1 от ЗЗД.

Не е спорно между страните, че между тях е сключен ДПК №569936/16.09.2021 г.

3 от който е възникнало заемно правоотношение по силата на което ищецът е усвоил сумата от 800 лв. По своята характеристика и съдържание сключеният договор е договор за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Не съществува съмнение, че между страните освен сумите за главница и договорна лихва, е договорено и възнаграждение за допълнителната услуга „експресно разглеждане“.

Неоснователен е доводът на ищеца, че не е спазена формата на договора, както и че не е получил препис от приложенията към него, тъй като точно обратното се установява от събраните писмени доказателствени средства, неоспорени от него, а именно, че договорът е сключен от разстояние по ел. път при спазване на изискванията на ЗПФУР, респ. декларираното от него, че е получил съответните екземпляри.

Нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК е правозабраняваща за кредитора, тъй като изключва възможността кредиторът да събира такси и комисионни, свързани с усвояне или управление на кредита. Клаузата предвидена в чл. 3.10 от договора за кредит, поражда допълнително задължение за потребителя да заплати сумата от 273,30 лв. за допълнителна услуга, която обаче не е индивидуално договорена. Тя е част от типовата бланка, по която се сключва договорът и от представеното искане за сключване на договор не може да бъде направен извод, че потребителят е избрал тази услуга.

Отделно от изложеното, следва да се посочи, че кредиторът задължава ищецапотребител да му заплати възнаграждение за услуга, която на практика влиза в кръга на обичайната дейност на кредитодателя (ответникът предоставя кредитно финансиране по занятие). Дейностите за услугата „експресно разглеждане“ по оценка на кредитоспособността на потребителя, отпускането и управлението на кредита, са присъщи и част от основната дейност на ответното дружество и в този смисъл не представлява допълнителна услуга, която се предоставя на потребителя. Предвид това, уговорената изначално клауза за заплащане на такса за експресно разглеждане е в противоречие с императивната норма на чл. 10а, ал. 2 ЗПК.