Решение № 4765 от 01.12.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4765 гр. Пловдив, 01.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Кристина Янк. Табакова при участието на секретаря Огняна Анг. Димитрова като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело № 20245330107982 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от С. Р. Ш., ЕГН: **********, против „Фератум България” ЕООД, ЕИК: 200599406, с която е предявен осъдителен иск с правно основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит от ** г., по силата на който ищецът получил сумата от 4900 лева, срещу задължението да бъде върната на 3 погасителни вноски. Договорът бил сключен при годишен лихвен процент в размер на 26.96 % и ГПР, равняващ се на 49.03 % и общо дължима сума по договора в размер на 5230.26 лева.

В чл. 5 от договора било предвидено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „Фератум Банк“ в полза на дружеството. За така представената гаранция, ищецът следвало да заплати сумата от 1531.74 лева.

Твърди се, че договорът за кредит е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК вр. чл.

11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, тъй като не е посочен размерът на възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето с изплащане на всяка вноска; не е посочено как е формиран ГПР и кои точно разходи се включват в него; ГПР не е отговарял на действителния такъв, тъй като в него не било включено възнаграждението за поръчителство.

Твърди, че ищецът е заплатил, всички посочени му от ответника вноски, чрез Изипей, в общ размер на 6802 лева, както следва: на 29.09.2022 г. – 2294 лева; на 21.10.2022 г. – 2254 лева и на 23.11.20222 г. – 2254 лева.

Поради недействителност на договора за паричен заем, получените по него суми над главницата, били платени без основание.

С оглед изложеното, се моли за присъждане на 1902 лева – недължимо платена по Договор за предоставяне на потребителски кредит № ** от ** г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на депозиране на исковата молба в съда- 09.05.2024 г., до окончателното изплащане на сумата. Претендира разноски.

1

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва предявените искове по основание и размер.

Твърди, че процесният договор е валидно сключен в съответствие със ЗПФУР и ЗПК.

Страните били изпълнили всички стъпки, свързани с отпускане на кредит през интернет страницата на ответника. При кандидатстването ищецът избрал да се възползва от допълнителна услуга - гаранция, предоставена от Фератум Банк. След като кредитът бил одобрен, ищецът е получил по ел. поща договорът за кредит, ОУ към него, погасителен план и преддоговорна информация /СЕФ/. На всеки един етап от кандидатстването ищецът е могъл да се откаже от искания кредит. Твърди да е изпълнил добросъвестно задълженията си по ЗПФУР, като е предоставил на ищецът преди сключване на процесния договор цялата необходима информация по смисъла на закона. Моли се за отхвърляне на предявения иск.

Претендира разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е бил сключен договор за потребителски кредит № ** от 28.08.2022 г., за предоставен кредит в размер на 4900 лева.

/виж Определение по чл. 140 ГПК № 10173/18.08.2024 г./.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени доказателства.

От приетия като писмено доказателство по делото /л.7-8/ - Договор за потребителски кредит № ** , се установява, че на ** г. страните са сключили същия, по който „Фератум България“ ЕООД, в качеството му на кредитор, е предоставило кредит в размер на 4 900 лева, който следвало да бъде върнат с плащането на 3 месечни погасителни вноски.

Уговорена е годишна лихва в размер на 26.96 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 49.03 %. В чл. 5 е посочено, че заемът се обезпечава с поръчителството на Фератум Банк в полза на дружеството. Следователно, предоставянето на поръчителство е задължително за отпускането на заема.

Предвид изложеното, съдът приема, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.

7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, 2 дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по Я. и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Нарушение е налице, тъй като в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 49.03 %/. Посочената годишна фиксирана лихва от 26.96 % не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.

Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 49.03 % и общата сума на плащанията от 5230.26 лева, не съответстват на действителните. В тази сума не е включено допълнителното плащане от 1531.74 лева по договора за гаранция, което, както се посочи и по - горе е задължително условие за предоставянето на кредита. С това допълнително плащане се покриват разходи във връзка със задължението за предоставяне на сумата и следва да бъдат включени в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, при което същият би надхвърлил законовото ограничение.

Изложените от ответника възражения, че ищецът е избрал да се възползва от допълнителната услуга – гаранция, предоставяна от Фератум Банк, не променят извода.

Предоставянето на гарант/поръчител е условие за сключването на договора, поради което свързаните с това разходи следва да бъдат включени в общата дължима сума и ГПР. След като кандидатстващият е избрал предложения от самия ответник гарант, то разходите във връзка с това поръчителство представляват разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, защото сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита.

Поради изложеното, посочения в договора годишен процент на разходите от 49.03% и обща дължима сума – 5 230.26 лева не отговарят на действителните такива.

Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В този смисъл: Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.

Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да 3 направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Следователно процесният договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи.

От приетите по делото и неоспорени от ответника – Разписки /л.12-13/, се установява, че ищецът, в периода от 29.09.2022 г. – 23.11.2022 г., е заплатил на ответника, сумата в общ размер на 6802 лева.

По договора е платена над получения кредит сумата в размер на 1902 лева.

Съгласно чл. 23 във вр. с чл. 22 ЗПК тя се явява платена при начална липса на основание и подлежи на връщане на потребителя.

Доколкото ответникът не твърди, а и не доказва в чиято доказателствена тежест в процеса е да установи наличието на валидно договорно основание – да задържи процесната сума, то следва да се приеме, че същият я дължи в размер на 1902 лева.

Предвид изложеното, съдът намира, че предявения иск за сумата от 1902 лева /представляваща разликата между заплатената обща сума от 6802 лева и предоставения кредит в размер на 4900 лева/, е основателен и следва да се уважи изцяло.

По отговорността за разноски:

С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

С определение от 03.06.2024 г. на съда по настоящото дело, ищецът е освободен, от задължението му за заплащане на държавна такса и разноски в производството по гр.д. № 7982/2024 г. по описа на ПРС.

Съгласно чл. 78, ал. 6 ГПК, когато делото е решено в полза на лице, освободено от държавна такса или от разноски по производството, осъденото лице е длъжно да заплати всички дължащи се такси и разноски. Съответните суми се присъждат в полза на съда.

На основание чл. 78, ал. 6 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да плати разноските за държавна такса в размер на 76.08 лева.

Ищецът, освен това, е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищцата (л. 6) е посочено, че той се представлява безплатно от адвокат Я. В. К., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение. Ето защо, съдът като взе предвид вида и размера на исковете, действащата Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и при съобразяване на Решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024 г., съдът намира, че дължимите в случая разноски за адвокатско възнаграждение следва да се определят в размер на 490.20 лева. Посочената сума следва да се присъди в полза на процесуалния представител, а не на ищеца, с оглед на обстоятелството, че последният не е реализирал този разход.