Определение № 406 от 07.07.2026, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 406 гр. Варна, 07.07.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в закрито заседание на седми юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Деян Ив. Денев

Членове:

Камен Г. Господинов мл.с. Ивайло М. Младенов като разгледа докладваното от Деян Ив. Денев Въззивно частно наказателно дело № 20263100600815 по описа за 2026 година и взе предвид данните по делото, констатира следното:

Производството е по реда на чл. 243 ал. VІІІ от НПК, инициирано с протест от Р.Мусова – прокурор в РП Варна, срещу определение по ЧНД № 1259/ 26 г. на РС Варна, с което е отменено постановление за прекратяване на наказателното производство по ДП № 525/25 год. по описа на ОД - МВР Варна, водено за престъпление по чл. 343 ал. 1 б. „ б“ от НК, за това, че на 16 07 2025 г. при управление на МПС в нарушение на правилата за движение по пътищата, по непредпазливост била причинена средна телесна повреда на Д.

И. К..

Прокурорът твърди, че съдебния акт е неправилен, тъй като „мотивите на съда се опровергават от събраните по делото доказателства“, повторно излага своята теза за отсъствие на осъществен престъпен състав и предлага протестирания акт, наречен „протоколно определение“, да бъде отменен.

За да се произнесе по инвокираните с протеста възражения, настоящият въззивен състав съобрази следното :

За да изготви определението си, първоинстанционният съдия е пресъздал описаната от прокурора фактическа обстановка, разяснил е на прокурора своето /заимствано/ виждане, какво следва да представлява проверката за обоснованост и законосъобразност на постановлението за прекратяване на наказателното производството, отнесъл е тези принципно верни съждения към конкретиката на разглеждания от него казус и е заключил, че проверяваното постановление „не представлява стабилен и мотивиран акт“.

Това било така, тъй като липсвал доказателствен анализ , поради което и не ставало ясно кои доказателства прокурорът е кредитирал, и кои отхвърлил, че да изготви съобразителната част на постановлението си.

Намерената от съда „ пълна липса на мотиви“ пречила за проверка на 1 атакувания прокурорски акт.

Че актът не е „стабилен“ най – малкото, защото не е влязъл в сила, е безспорно. А че не е прецизен е видно още от беглия му прочит. Допуснатите пропуски при изготвянето му обаче, според преценката на този въззивен състав, не са такива, че да обусловят цялостната му отмяна.

Прокурорът е приел в обстоятелствена част на постановлението си, че на 16 07 2025 г. в гр. Варна, св. П управлявала мотоциклет по бул. Ц.О“ между средната и лява лента за движение. Приближавайки пешеходна пътека на кръстовище с ул. „ О.П“ изчаквала разрешителен светофарен сигнал за преминаване, след което продължила движението със скорост около 20 км. в час и навлязла в зоната на пешеходната пътека.

По същото време св. Д. К. решила да пресече платното за движение по бул. „ Ц.О“. Въпреки че сигналът на светофарната уредба не разрешавал пресичането на пешеходци, тя разчитала, че ще успее на премине, преди изчакващите зелен сигнал и намиращи се от лявата й страна автомобили да потеглят. Предприела пресичане на бърз ход, оглеждайки се на дясно за преминаващи в обратната посока автомобили.

Ето защо не забелязала, че сигнала на светофара се променил в разрешителен и за изчакващите МПС, едно от които, а именно процесният мотоциклет, пресякло траекторията й на движение и последвал сблъсък, в следствие на който пешеходката получила съставомерни като средна телесна повреда телесни увреждания.

Необосноваността на фактическата констатация се състояла във противоречието между приетата от прокурора скорост за движение на мотоциклета /около 20 км. в час/, съпоставена с показанията на водача му/ 10 км в час/ и експертно изведената /30,96 км. в час/.

И тъй като анализ на доказателствата липсвал, „не можело да се разбере въз основа на кои е приета фактическата обстановка, а това задълбочавало неяснотата във волята на прокурора, което пречело на съдебна проверка на атакувания акт“

С тези съждения въззивният състав не е съгласен.

След като съдът е декларирал, че проверката му не следва да бъде с обхвата, дължим съгласно чл. 301 от НПК, на практика е вменил на прокурора задължение да преведе постановлението си в съответствие с изискванията към мотивите на присъда.

Необоснованост съществува, когато фактическите положения, приети за установени, не се подкрепят от доказателствата по делото. За да бъде основание за отмяна на акта обаче, то този пропуск трябва да е довел до погрешни фактически изводи, а от там и незаконосъобразност на правната преценка.

Отделно, незаконосъобразността, като вид неправилност на акта е налична, когото не е приложен закона, /материален или процесуален/, който е следвало да се приложи или правилният закон е приложен неправилно, както и когато не са изяснени обстоятелства от съществено значение за правилното решаване на делото.

И след като мнението на въззивния състав е, че прокурорският акт е 2

„годен за съдебна проверка“, то той дължи и произнасяне по съществото на жалбата срещу него.

„Волята“ на прокурора е била повече от ясна- прокурорът е счел, че наказателното производство следва да се прекрати, тъй като е налице случайно деяние, изключващо наказуемостта.

Вярно е, че е заменил с описателната част на АТЕ дължимия собствен наратив, в който без излишна описателност, но с достатъчна яснота е следвало да пресъздаде какво той приема за установено и въз основа на кои доказателства, но правния извод, че П не е била длъжна, а и не е била в състояние да избегне вредоносните последици, тъй като процесното транспортно произшествие е било непредвидимо и технически непредотвратимо, е споделяем.

Той е изведен от съдържанието на свидетелските показания, огледния протокол и фотоалбум към него, залегнали в основата на заключенията по съдебно медицинската и автотехническа експертизи. Други доказателства по делото няма, не могат и да бъдат събрани, но наличните са достатъчни за формирането на фактически и правни изводи:

Пешеходката е предприела рисковано пресичане на булеварда в нарушение на правилата за движение по пътищата и при възприет забраняващ сигнал на светофара.

Експертно е изведено, че в момента, в който обективно е могла да бъде възприета като опасност от водача на мотоциклета, се е намирала на 6,88 м. от мястото на удара и е попадала в опасната зона за спиране на превозното средство, която е била 18, 93 м. при установената скорост от 30,96 км/ч.

И след като прокурорът е приел, че ПТП е било неизбежно и при тази скорост на движение, това, че скоростта за движение според него е била „ около 20 км/час“, не е оказало влияние върху правилността на правния му извод.

Според жалбоподателя, произшествието е в резултат на намиращото се в причинна връзка с общественоопасните последици виновно нарушение от водача на мотоциклета на чл. 6 ал.1, чл. 20 ал. 2 , чл. 25 ал.1 ,чл. 116 , чл. 119 ал. 1 и 2 и чл. 120 ал.1 т. 2 от ЗДвП.

Конкретната фактология не се вписва в тези хипотези. Подсъдимата е изпълнила задълженията си, свързани със Закона за движение по пътищата.

Вменяването на задължение за предвиждане на абстрактна възможност за опасност би означавало, изцяло да се криминализира управлението на МПС в близост до пешеходна пътека.

Нарушение по чл. 6 от ЗДвП няма, тъй като е безспорно доказано, че поведението на П е било съобразено със светлинния сигнал от светофарната уредба.

Цитираният чл. 119 ал. 1 от ЗДвП касае дължимо поведение на водач, приближаващ пешеходна пътека, на която има видимост към вече стъпили или още преминаващи пешеходци.

Освен това, съгласно чл. 120 от същия Закон, уреждащ и правото на преминаване на пешеходци през пешеходна пътека, регулирана от пътен светофар, за водача възниква задължение да спре, без да създава 3 допълнителна опасност за движението, единствено ако пешеходецът е сигнализирал с ръка намерението си да премине.

В процесния случай, П е управлявала мотоциклет с определена от Закона скорост и е навлязла в кръстовище при разрешаващ движението й светофарен сигнал. Пешеходката е предприела внезапно пресичане на платното й за движение, не само без да прецени разстоянието до приближаващото я превозно средство и посоката му на движение, а дори и без да го забележи, както и след пренебрегване на забранителния светлинен сигнал. След като обективно е могла да бъде забелязана от водача на мотоциклета, спирането му се е оказано невъзможно преди удара, тъй като разстоянието до К. е било по - малко от дължината на опасната зона за спиране.

Вярно е, че за водача съществува задължение за съобразяване на скоростта с всички конкретни обстоятелства, имащи значение за безопасността на движението. Но това касае случаите на предвидима опасност, логически водеща до опасна пътна ситуация, за която водачът трябва да е подготвен по посочените в Закона начини.

Не може да се сподели съображение, че водачът на мотоциклета е имала предварителна представа за намерението на К. и е била длъжна да предвиди логическото развитие на пътната ситуация.

Напротив, подсъдимата не е била длъжна и не е могла да предвиди, че пешеходец, извън категориите, нуждаещи се от специална защита по чл. 116 от ЗДвП, виждайки сигнал, забраняващ пресичането на пътното платно и предполагащ движение на МПС с предимство, ще излезе внезапно на пътното платно и ще се опита да го премине в нарушение на ЗДвП, правейки с поведението си произшествието непредотвратимо.

Относно аргумента за съдебната практика и посоченото от проверявания състав съмнение за съотносимост към конкретния случай, настоящият състав ще противопостави част от цитираното от РС и обвързващото Тълкувателно решение № 2 от 22.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 2/2016 г., ОСНК, докладчик съдията Спас Иванчев

„Пресичането на пешеходците на местата, регулирани със светофарни уредби, включително и на такива, предназначени специално за пешеходци, следва да става съобразно вида на светлинните сигнали. В тези случаи пешеходците не се ползват от предимство за преминаване, тъй като имат забрана за такова свое действие при липса на разрешаващ сигнал.

Преминаването им следва да се определя не от наличието на пешеходна пътека, а от вида на светлинните сигнали, които имат приоритет съобразно установената градация на задължителност в чл. 7 от ЗДвП.

Затова на регулирано със светофарна уредба място правото на пешеходеца при пресичане на пътното платно е абсолютно и безусловно при навлизане на разрешен за него сигнал на светофарната уредба.

Налице е съпричиняване на вредоносния резултат (смърт или телесна повреда) по чл. 343 от НК от страна на пешеходец при пресичане на местата, регулирани със светофарни уредби, в случаите, когато водач на моторно превозно средство е нарушил правилата за движение относно скоростта по ЗДвП и само ако пешеходецът не е спазил светлинната 4 сигнализация на светофарната уредба“

По аргумент от обратното, в настоящия случай не може да се говори и за съпричиняване, защото на конкретното място, при конкретните условия, П е нямала възможност да предотврати настъпилото не по нейна вина транспортно произшествие. Условието, без което съставомерния резултат не би настъпил, е единствено неправомерното поведение на пешеходеца.

Ето защо, въззивният състав приема, че деянието и свързаните с това съставомерни последици са случайно за водача на мотоциклета деяние.

Това становище предполага и потвърждаване на прокурорското постановление.

С оглед на изложеното и на основание чл. 243 ал. 8 във вр. с ал. 6 т.1 настоящия въззивен състав

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ протестираното първоинстанционно определение.

Потвърждава постановление за прекратяване на наказателно производство по ДП № 525/25 год. по описа на ОД - МВР Варна.

Определението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5