Решение № 9714 от 27.05.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 9714 гр. С., 27.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско дело № 20241110162637 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба, подадена от В. Г. Г., чрез адв. Й., срещу „Ай Ти Еф Груп“ АД, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК за признаване за установено, че сключеният между В. Г. Г. и „Ай Ти Еф Груп“ АД Договор за кредит № ***** от ***** г. е нищожен, поради противоречие със закона.

Ищецът В. Г. Г. извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на ***** г. сключил с ответника договор за потребителски кредит № ***** за сума в размер на 1500 лв. Поддържа, че договорът за кредит е недействителен, тъй като не бил посочен действителният размер на ГПР, не било посочено кои разходи са включени при изчисляването на ГПР, както и при какви допускания е бил изчислен. Ето защо моли съда да уважи предявения иск, като признае за установено, че договорът за кредит № ***** от ***** г. е нищожен на посочените основания. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Ай Ти Еф Груп“ АД, чрез мл. адв. Б.-К., е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявения иск по подробно изложени съображения. Възразява изцяло срещу твърденията на ищеца, че процесният договор за кредит бил недействителен на посочените основания. Ето защо моли съда да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.

В срока за отговор на исковата молба „Ай Ти Еф Груп“ АД, чрез мл. адв. Б.-К., предявява насрещен иск срещу В. Г. Г. за заплащане на сумата в размер на 1500 лв., представляваща дължима и непогасена главница по договор за кредит № ***** от ***** г., ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба до 1 окончателното изплащане на сумата. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът по насрещния иск В. Г. Г., чрез адв. Й., е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявения насрещен иск по основание и размер. Моли съда да отхвърли предявения насрещен иск.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

По делото не се спори, а и от представения като доказателство Договор за потребителски кредит № ***** от *****г. е видно, че между ищеца В. Г. Г., в качеството му на кредитополучател, и „Ай Ти Еф Груп“ АД, в качеството му на кредитодател, е бил сключен договор за кредит, по силата на който „Ай Ти Еф Груп“ АД предоставило на В. Г. Г. сумата в размер на 1500 лв., която ищецът се задължил да върне на 3 погасителни вноски в срок до 08.08.2024 г., при годишна лихва за ползване на кредита в размер на 12,61% и годишен процент на разходите от 65,00%.

В чл. 1 от приложение № 5 към договора е уговорено, че кредитополучателят се задължава най – късно до края на следващия ден, считано от деня на предоставяне на сумата по кредита, да предостави на кредитодателя следните обезпечения по кредита: а) поръчителство на две физически лица, които съгласно чл. 2, ал. 1 от приложение № 5 към договора следва да отговарят на следните условия: нетният размер на осигурителния им доход да е в размер на 1500 лева; да бъдат лица над 20 годишна възраст; да работят на безсрочен трудов договор; да имат не по – малко от 5 години трудов и осигурителен стаж; да не са кредитополучатели или поръчители по друг договор за кредит, включително и такъв с ответника; да нямат неплатени осигуровки за последните 2 години; да нямат задължения към други кредитни или финансови институции, или б) банкова гаранция в размер на 1629,63 лв.

В случай че не предостави това обезпечение, съгласно чл. 4 от приложение № 5 към договора, кредитополучателят дължи неустойка за всеки календарен ден, за който не е предоставил обезпечение. Размерът на неустойката е индивидуално определен за всеки кредитополучател и е в размер на 4,76 лв. средно на ден или в размер на 438,21 лв., изрично посочен в погасителния план към кредита.

От заключението на изслушаната и приета по делото съдебно – счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, се установява, че по Договор за потребителски кредит № ***** от ***** г. няма извършени плащания от кредитополучателя В. Г. Г.; вземайки предвид размера на всички дължими суми по процесния договор за кредит, с включена неустойка, годишният процент на разходите е в размер на 153,53%.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

По първоначално предявения от В. Г. Г. срещу „Ай Ти Еф Груп“ АД иск с правно 2 основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:

За да бъде уважен предявеният иск в тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно обстоятелствата, от които произтича, че договорът за потребителски кредит е нищожен на заявените правни основания.

Сключеният между ищеца и „Ай Ти Еф Груп“ АД договор е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

В частност, преценката относно действителността на процесния договор за потребителски кредит № ***** от ***** г. следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на които е сключен договорът. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора, в т.ч. да уговорят такси и неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК.

По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 65,00%, т. е. не е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Отделно от това дори и този размер не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно - неустойката, която се начислява от заемодателя и която следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК (в този смисъл е и Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 г. по дело C-714/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд).

3

Настоящият съдебен състав приема, че уговорената в приложение № 5 към процесния договор "неустойка" е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл.

19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е било обусловено от предоставяне на едно от посочените „обезпечения“, като кредитополучателят се е съгласил да заплати неустойка, която се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план. В частност настоящият съдебен състав приема, че с неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на процесната заемна сума - т.нар "скрита възнаградителна лихва". Този извод на първо място следва от специфичността и краткия срок за изпълнение задължението, по отношение на което е уговорена неустойката - осигуряването на поемане на поръчителство за връщане на заема или банкова гаранция. По този начин, кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението. Още повече, ако заемодателят действително е имал намерение да получи обезпечение от такъв тип, той е можел да постави сключването на договора за заем и предоставяне на заемните средства под условие от предварителното поемане на поръчителство от лице, отговарящо на посочени изисквания, каквато възможност, той има съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и уговорката, че в случай на възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано всеки ден заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне. Следва да се посочи, че посочената алтернатива за обезпечение - банкова гаранция е житейски немислима при сключване на договор за потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице може просто да се възползва от средствата, нужни за издаването на банковата гаранция. Съдът намира, че с разглежданата неустоечна клауза се заобикаля правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия. С оглед гореизложеното, задължението 4 по чл. 4 от приложение № 5 към договора, не е свързано с неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, който, в противоречие на правилото чл. 11, т. 10 от ЗПК, не е включен в годишния процент на разходите, нито в общата сума на заема, дължима от потребителя към деня на сключването. Въпреки че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума по чл. 4 от приложение № 5 към договора,, те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му (така Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав и др.). В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК (в този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.).