Решение № 393 от 24.07.2026, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 393 гр. Велико Търново, 24.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Теодорина Д.

Членове:

Димо Колев

Катина Минева при участието на секретаря Албена П. Шишманова като разгледа докладваното от Димо Колев Въззивно гражданско дело № 20264100500537 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

Образувано е по въззивна жалба на М. А. С., подадена чрез пълномощника й адв. Ж. Д. против решение № 120/26.01.2026г. по гр. д. № 909/2025г. по описа на РС В.

Търново, в частта му, с която предявения иск с правно основание чл. 22 вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 и т. 20 ЗПК за нищожност на договори за паричен заем кредирект № 635*** от 16.02.****г. и за паричен заем кредирект № 642*** от 28.02.****г., е отхвърлен като неоснователен, както и в частта му, с която осъдителният иск с правно основание чл.

55 ал. 1 пред. 1 ЗЗД е отхвърлен за горницата над уважения размер от 473, 07 лв. до пълния предявен размер от 561, 24 лв.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, в обжалваните му части, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Изтъква се, че в нарушение на изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК в процесните договори за кредит ГПР е неправилно посочен, тъй като уредената в чл. 6.2 от договора неустойка, дължима при неосигуряване на обезпечение в съответствие с предвиденото в чл. 6. 1 от договора, не е включена при формирането на размера му. Добавя се, че тази неустойка е свързана с договора за заем и не може да съществува самостоятелно и извън заемното правоотношение, поради което попада в 1 предметния обхват на понятието „общи разходи по кредита“ по см. на чл. 2 б. „ж“ от Директива 2008/48, а оттам и в понятието „ГПР“ по чл. 3 б. „и“ от същата. Смята се, че неустойката по чл. 6.2. от договора се явява допълнителна услуга, чието закупуване е условие за получаване на заетата сума и съставлява конструкция предназначена да прикрие действителните разходи по кредита. В тази връзка се сочи, че процесните договори за заем са недействителни на основание чл. 22 ЗПК и кредитополучателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита. Отделно от това се излагат съображения за недействителност на договорите, поради нарушение на изискването на чл. 19 ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК относно максималния праг на ГПР по тях, който не може да надхвърля петкратния размер на законната лихва, а в случая, при отчитане на стойността на неустойката по чл. 6.2, се надвишава този разрешен размер. Посочва се още, че поради недействителността на двата процесни договори сумата от 163, 84 лв. по първия и сумата от 397, 40 лв. по втория, или общо 561, 24 лв., се явява недължимо платена, тъй като е над чистата стойност на отпуснатия заем. С тези доводи жалбоподателят иска от ВТОС да отмени обжалваното решение в атакуваните му части и да постанови ново, с което да прогласи за нищожни процесните договори за кредит от 16.02.****г. и от 28.02.****г., както и да осъди ответника да му върне горницата над уважения размер от 473, 07 лв. до пълния предявен размер от 561, 24 лв.

Претендира разноски.

В срока по чл. 263 ал.1 изр.1 ГПК ответникът по жалбата, чрез процесуалния си представител, е депозирал отговор, с който оспорва същата. Възразява, че недействителността на клаузата за неустойка не влече недействителност на целия договор за кредит по арг. от чл. 26 ал. 4 ЗЗД, тъй като не е част от същественото му съдържание и незаобикаля нормата на чл. 19 ал. 4 ЗПК. Във връзка с последното се изтъква, че в ГПР се включват компонентите, които го формират към датата на сключване на договора, а неустойката е вземане, породено от неизпълнение на договорното задължение да се осигури обезпечение на кредита. Отделно от това се посочва, че съгласно чл. 19 т. 2 от Директива/2008/48/ЕО от общите разходи по кредита изрично са изключени сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му по договора за кредит. Възразява се, че в случая неустойката е била уговорена във фиксиран размер и потребителят е бил наясно още към момента на сключвана на кредита за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи при различните хипотези на развитие на кредитното правоотношение, поради което счита, че не е налице заблуждаваща търговска практика. По тези съображения се иска от съда да остави без уважение въззивната жалба с присъждане на разноски за втората инстанция.

Решение № 120/26.01.2026г. по гр. д. № 909/2025г. по описа на РС В. Търново, в частта му, с която предявеният от ищцата иск по чл. 55 ал. 1 ЗЗД е уважен до размер на сумата от 473, 07 лв. е влязло в сила, поради необжалването му /арг. чл. 296 т. 2 ГПК/ и не е предмет на въззивна проверка.

Великотърновският Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените във въззивната жалба оплаквания, доводите на страните и като 2 прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК от легитимирана страна, с правен интерес да обжалва постановения първоинстанционен акт. В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК въззивният съд следва служебно да провери валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваната част.

В изпълнение на тази проверка съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост, тъй като са били налице положителните респ. са липсвали отрицателните предпоставки за предявяване на иска, а първостепенният съд се е произнесъл в рамките на сезирането си с исковата молба, без да има произнасяне в повече от поисканото.

При проверка за неговата правилност по реда на чл.269 изр.2 от ГПК в предметните предели, очертани с въззивната жалба, въззивният съд приема за установено следното:

Ищецът е предявил срещу ответника по делото и негов кредитор иск за прогласяване нищожността на договор за паричен заем кредирект № 635*** от 16.02.****г. и договор за паричен заем кредирект № 642*** от 28.02.****г., като противоречащи на закона, поради неточно посочване на размера на ГПР, а в условията на евентуалност и иск за обявяване нищожността на клаузата на чл. 6.2 от тези договори, предвиждаща заплащането на неустойка, поради непредставяне в срок на някое от предвидените в чл. 6.1. от договорите обезпечения, както и осъдителен иск за връщане на сумата от 561,24 лв., от които сумата в размер на 163,84 лв. по договора от 16.02.**** г. и сумата в размер на 397.40 лв. по договора от 28.02.**** г., представляващи общия размер на недължимо платени вземания за договорна лихва и неустойка по чл. 6.2. от договорите, ведно със законната лихва върху нея от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане. В исковата молба ищецът твърди, че е сключил с ответника договор за паричен заем кредирект № 635*** от 16.02.****г., по силата на който му е отпуснат кредит в размер на 1900 лв., при фиксиран годишен лихвен процент 40,05 пункта и ГПР в размер на 48,91 % за срок от 6 месеца, като е следвало да върне на кредитора общо сумата от 2 187,94 лв., както и Договор за паричен заем кредирект № 642*** от 28.02.****г., по силата на който му е отпуснат кредит в размер на 2 100 лв., при фиксиран годишен лихвен процент 40,05 пункта и ГПР в размер на 48,52 % за срок от 18 месеца, като е следвало да върне на кредитора общо сумата от 2 943,30 лв. Съгласно чл. 6.1. от процесните договори е следвало в тридневен срок от сключването им да обезпечи кредитите с банкова гаранция или поръчител, отговарящ на изискванията на чл. 33 ал.1 от ОУ, като в случай на неизпълнение на това задължение дължи неустойка в размер на 1292,06 лева по договор за паричен заем кредирект № 635*** от 16.02.****г. и неустойка в размер на 4256,70 лева по договор за паричен заем кредирект № 642*** от 28.02.****г., която е 3 следвало да плати разсрочено, заедно с погасителните вноски по заема. Ищецът твърди, че по договора от 16.02.****г. е заплатил 1000 лв. на 21.02.**** г. и 1063,84 лв. на 24.02.**** г., а по договора от 28.02.****г. е заплатил 2497,40 лв. на 28.03.**** г., с което е прекратил договорите, поради предсрочното им погасяване. Смята, че процесния договор за заем е недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 и т. 20 ЗПК, тъй като посочената в него стойност на ГПР не отговаря на действителната.

Във връзка с последното се твърди, че в общия разход по кредита не е включен размера на неустойката по чл. 6.2 от него, която следва да участва във формирането му, тъй като е част от дейността по управление на кредита. Ищецът изтъква, че в договора не е посочено точно и ясно какви разходи се включват в ГПР и как се изчислява същия, което води до невъзможност на потребителя да прецени реалното оскъпяване по кредита. Сочи, че в договора не е отразена като сума дължимата възнаградителната лихва, за да се провери дали предвидения в него лихвен процент отговаря на действително прилагания от кредитора. По тези съображения счита, че ответникът използва заблуждаващи търговски практики по см. на чл. 68д ал.1 и ал. 2 т.

1 ЗЗП, което води до неравноправния характер на клаузите на договора за кредит, уреждащи ГПР, а оттам и до нарушаване на забраната на чл. 19 ал. 4 ЗПК. Ищецът твърди още, че по изричното изискване на закона в договора за кредит следва да е посочен действителния ГПР и при нищожност на договорната клауза, която го урежда, както е в случая, тази част от договора не може да бъде заместена по реда на чл. 26 ал.

4 ЗЗД, а води до недействителност на цялото съглашение. В условията на евентуалност развива съображения единствено за нищожност на клаузата на чл. 6.2. от договора за кредит, поради накърняване на добрите нрави, доколкото уреденото в нея неустоечно вземане води до неоснователно обогатяване на кредитора, както и поради нейната неравноправност, тъй като с оглед на размера на неустойката се нарушава принципа на добросъвестност и справедливост и се предвижда заплащането на необосновано високо обезщетение. Допълва доводите си и с твърдения, че неустойката по чл. 6.2. от договора представлява скрита печалба за кредитора и е добавък към възнаградителната лихва. Отделно от това ищецът сочи, че поради недействителност на договорите за кредит, платените от него на ответника суми за възнаградителна лихва и неустойка по чл. 6.2. в общ размер на 561,24 лв. са недължимо дадени и следва да му се върнат.

С отговора на исковата молба ответникът оспорва предявените срещу него искове като неоснователни и недоказани. Възразява оспорената неустоечна клауза да е част от съществените параметри на договора за кредит, доколкото обезпечава изпълнението на едно акцесорно задължение, поради което нейната нищожност не води до недействителност на целия договор. Оспорва с клаузата на чл. 6.2. от договора за кредит да се заобикаля нормата на чл. 19 ал. 4 ЗПК и да се нарушават изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от с.з. В тази връзка изтъква, че уговореното неусточено задължение не следва да участва във формирането на ГПР, който се определя към момента на подписване на договора, тъй като изискуемостта му е предпоставена от неизпълнение на задължението на потребителя да осигури обезпечение по чл. 6.1, 4 което настъпва след сключването му. Възразява се, че потребителят още към момента на сключване на договора е уведомен за всичко възможни дължими суми, както и че неустойката не е включена в ГПР по кредита, поради което не е налице заблуждаваща търговска практика. На следващо място се развиват съображения за действителност на оспорената неустоечната клауза, доколкото законът допуска обезпечаването на потребителския кредит – чл. 11 ал. 1 т. 18 ЗПК, поради което същата не може да противоречи на добрите нрави и няма неравноправен характер, тъй като потребителят предварително е бил наясно с икономическите последици на заема. Акцентира се, че ищецът многократно е ползвал услугите на кредитополучателя през последните години и е бил запознат изцяло с договорното съдържание на кредита, вкл. относно предвидената неустойка. По отношение на осъдителния иск се излагат доводи, че от неоснователността на установителните искове за обявяване на нищожност на договорите и на доводите за недействителност на неустоечната клауза следва и неоснователност на иска за връщане на даденото по договорите.