Решение № 852 от 16.06.2025, Районен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 852 гр. Велико Търново, 16.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, VI СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ при участието на секретаря СВЕТЛА М. ИВАНОВА като разгледа докладваното от ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ Гражданско дело № 20254110100176 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на А. С. К. срещу „И. А.

М.“ АД и срещу „Ф. Б.“ ЕООД, с която са предявени искове за прогласяване недействителността на договор за паричен заем № 5241779 от 1.10.2024 г. и договор за предоставяне на поръчителство/гаранция.

Ищецът твърди, че между него и „И. А. М.“ АД, от една страна, както и между него и „Ф. Б.“ ЕООД, от друга, са сключени договор за паричен заем и договор за предоставяне на поръчителство/гаранция, общата сума по които договори възлиза на 10 116.00 лева. Заявява, че по силата на договора за заем реално е получил сумата от 4 800.00 лева, но тъй като е изгубил договорите не може да посочи точните им параметри. Счита обаче, че тези договори противоречат на закона и морала, както и че същите са сключени при неравноправни условия и в тях се съдържат неравноправни клаузи. Сочи, че по договора за предоставяне на поръчителство/гаранция е предвидено заплащането на възнаграждение, а самият договор е задължително условие за отпускането на заема, респ. това възнаграждение е следвало да бъде включено в ГПР по договора за заем. Твърди, че в случая е заобиколена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на ГПР и по този начин е въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да върне. Заявява, че е нарушена и разпоредбата на чл. 11, т. 10 ЗПК, тъй като включването на възнаграждението за поръчителство се отнася до разходи, които е следвало да бъдат включени в ГПР и при това положение неговият размер надхвърля законовото ограничение. Счита, че с оглед на горното договорите за заем и за предоставяне на поръчителство са недействителни и той дължи само чистата стойност на предоставения му финансов ресурс.

1

Ответникът „И. А. М.“ АД оспорва предявените искове. Заявява, че договорът за паричен заем е действителен и не страда от сочените в исковата молба пороци, респ. че въпросните пороци не водят до недействителност на договора. Отрича в договора да съществува клауза за сключване на договор за поръчителство/гаранция, като твърди, че в стандартния европейски формуляр, който ищецът е получил преди сключването на договора, подробно са описани изискванията към обезпечението и е посочен срокът за представянето му. В тази връзка сочи, че ищецът е имал време още преди сключването на договора да избере вида на обезпечението, да положи грижа и добросъвестност, за да го осигури, а ако е преценил, че предоставянето на обезпечение е неизпълнимо условие или че противоречи на разбиранията му за добри нрави – да не сключва договора. Заявява, че ГПР, посочен в договора за заем, отразява общите разходи по кредита за потребителя към момента на сключване на договора, изразени като процент от общия размер на предоставения кредит, като в случая ГПР включва всички разходи по кредита в съответствие с чл. 19, ал. 1 ЗПК. Оспорва твърдението на ищеца, че при изчисляване на ГПР следва да се включи възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция/поръчителство с аргумента, че последното не е част от общия разход по кредита с оглед на дефиницията на „общ разход по кредита за потребителя“, дадена в § 1, т. 1 ДР ЗПК. В тази връзка сочи, че сключването на договор за предоставяне на поръчителство не се явява необходимо условие за сключването на договора за заем, а отделно от това – че възнагражданието по договора за предоставяне на поръчителство не е безусловно дължимо към деня на сключване на договора за заем, а е от значение дали гаранцията ще бъде активирана, или не. Все в тази връзка заявява, че с оглед посочените в договора за заем допускания, разходите за обезпечаване на вземането са изключени, тъй като същите нито са известни на заемодателя към момента на сключване на договора за заем, нито са в определен към този момент размер, респ. че те не са неизбежен разход.

В законоустановения срок ответникът „Ф. Б.“ ЕООД също оспорва искове.

Заявява, че договорът за предоставяне на гаранция/поръчителство е действителен. Счита, че действителността на издадената в полза на кредитора гаранция, така и на самия договор за предоставяне на гаранция не зависят от действителността на договора за паричен заем и в този ред на мисли твърдението на ищеца, че договорът за предоставяне на гаранция недействителен, тъй като липсва основание за сключването му, е неоснователно. Сочи, че изпълнението на договорното задължение на заемателя за обезпечаване на вземанията по договора за заем е причина за сключването на договора за предоставяне на гаранция. Определя като инсинуация твърдението на ищеца за допълнително оскъпяване на договора за заем, за допълнително възнаграждение за кредитодателя и за заобикаляне разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

В законоустановения срок е постъпила и насрещна искова молба от „И. А.

М.“ АД, с която е предявен иск за осъждането на ищеца за сумата от 4 800.00 2 лева, представляваща неизплатена главница по договор за паричен заем № 5241779/1.10.2024 г., както и за сумата от 919.92 лева – възнаградителна лихва за периода от 31.10.2024 г. до 29.1.2025 г.

Ищецът по насрещния иск твърди, че на 1.10.2024 г. между страните е сключен договор за паричен заем № 5241779, по силата на който на ответника е предоставена сумата от 4 800.00 лева, която е следвало да бъде върната на 18 равни месечни вноски, платими на равни периоди и с падежи, указани в чл. 2, т. 5 от договора. Уговорен бил фиксиран годишен лихвен процент в размер на 50.00 %, въз основа на който размерът на общо дължимата възнаградителна лихва за срока на договора възлиза на 2 117.76 лева, а общо дължима сума – на 6 917.76 лева. Заявява, че ответникът не е изпълнил задължението си за своевременно заплащане на дължимите главница и възнаградителна лихва, съгласно уговорените в договора падежи, като към датата на насрещната искова молба същият е забавил плащането на изискуеми задължения с повече от 90 дни, поради което и на основание чл. 9, ал. 5 от договора се обявява предсрочната изискуемост на задълженията по договора, считано от датата на предявяване на насрещната искова молба.

Ответникът по насрещния иск признава същия за сумата от 4 800.00 лева, представляваща реално отпуснатата му в заем сума. Оспорва обаче дължимостта на претендираната възнаградителна лихва при твърдението, че клаузата, която я урежда, е нищожна, като противоречаща на добрите нрави. В тази връзка заявява, че уговорената лихва е в размер на половината от предоставената в заем сума и същата надвишава допустимия /според съдебната практика/ трикратен размер на законната лихва. Моли за разсрочено плащане на задължението.

В проведеното открито заседание процесуалният представител на ищеца поддържа предявения иск и моли за неговото уважаване. Потвърждава признанието на насрещния иск и моли за разсрочено изпълнение по същия.

Ответниците не изпращат представители, като с писмени молби поддържат заетите от тях становища.

Великотърновският районен съд, като взе предвид събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено следното от фактическа страна:

С първоначалната искова са предявени установителни искове по чл. 26, ал.

1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, а с насрещната искова молба – осъдителен иск по чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД

По делото не е спорно, а и се установява от представените писмени доказателства, че на 1.10.2024 г. между „И. А. М.“ АД, като заемодател, и А.

С. К., като заемател, е сключен договор за паричен заем № 5241779, по силата на който на А. С. К. е предоставена сумата от 4 800.00 лева, която последният се е задължил да върне на 18 месечни вноски в срок до 28.3.2026 г. при фиксирана лихва в размер от 50.00 % и годишен процент на разходите в размер от 64.32 %. Заемателят се е задължил в 3-дневен срок от сключването 3 на договора да представи на заемодателя обезпечение чрез ангажиране на поръчители, чрез представяне на банкова гаранция или чрез одобрено от заемателя дружество гарант /чл. 4/.

Не се спори също, а и от представените писмени доказателства е видно, че на 1.10.2024 г. между А. С. К., като потребител, и „Ф. Б.“ ЕООД, като гарант, е сключен договор за предоставяне на гаранция № 5241779, по силата на който гарантът се задължил да издаден гаранция за плащане в полза на „И. А. М.“ АД с цел гарантиране на изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали по договора за паричен заем.

Предвид събраните писмени доказателства, съдът приема, че между страните е бил сключен договор за паричен заем, по силата на който на А. С.

К. е предоставена сумата от 4 800.00 лева. Сключеният между „И. А. М.“ АД и А. С. К. договор е потребителски, поради което същият намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, с оглед на което преценката относно действителността на процесните договор за потребителски кредит и договор за предоставяне на поръчителство следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който са сключени договорите.

В случая от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не може да се приеме, че процесният договор за паричен заем отговаря изцяло на изискванията, съдържащи се в разпоредбите на чл. 9 – 11 от ЗПК.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК , договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК , годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В процесния договор за паричен заем е посочен процент на ГПР от 64.32 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК, като този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК . Този размер обаче не отразява действителния размер на ГПР, тъй като не включва съществена част от разходите за кредита, а именно възнаграждението по договора за гаранция, сключен с „Ф. Б.“ ЕООД, което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК . Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за 4 потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. В случая възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на договора за паричен заем, доколкото касае обезпечение на вземанията по този договор.

На следващо място, с цел осигуряване на ефективни средства за защита на потребителите, когато се изследва въпросът за няколко договора, сключени със свързани лица и между свързани лица, е необходимо съдът да изследва релациите в отделните договори не като отделни правоотношения, независими едно от друго, а като една обща икономическа дейност.

Следователно при множество правоотношения, когато същите са със свързани лица или между такива лица, трябва на отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на потребителя при проверката от страна на съда за спазване на императивните правила на закона и добрите нрави. В случая от извършена служебна справка в Търговския регистър се установява, че „И. А. М.“ АД е едноличен собственик на капитала на „Ф. Б.“ ЕООД, като двете дружества са с един адрес на управление. В същото време, съгласно чл. 2, ал. 3 от договора за гаранция, „И. А. М.“ АД е овластено да приема вместо гаранта възнаграждението по договора за гаранция, като тази свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е бил известен на заемодателя, което се потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства.