Решение № 223 от 24.06.2026, Окръжен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 223 гр. ХАСКОВО, 24.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, II-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ДЕЛЯНА СТ. ПЕЙКОВА

Членове:

Г. Г. ГЕОРГИЕВ

В. Г. ЧАМБОВ при участието на секретаря П.Д. Д.-Ш. като разгледа докладваното от Г. Г. Г. Въззивно гражданско дело № 20265600500297 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК

Обжалвания акт

С решение №37/16.II.2026 г. постановено по гражданско дело №793/2025 г. Райоен съд-Свиленград отхвърля предявеният от Г. Х. Г., ЕГН ********** срещу Н. В. К., с ЕГН ********** по реда на чл.422 от ГПК във вр. с чл.415, ал.1, т.1 от ГПК, иск с правно основание чл. 538 от ТЗ – за признаване за установено в отношенията между страните съществуването на вземания, дължими по запис на заповед с датата на издаване 22.05.2023 г., падеж:

30.06.2023 г., издадена от Н. В. К., с ЕГН ********** в полза на Г. Х. Г., ЕГН ********** за сумата от 1738.39 евро (3400 лева), а именно сумата от 1738.39 евро (3400 лева), ведно със законната лихва върху нея, считано от 01.07.2023 г. до окончателното й изплащане, за които суми е образувано ч.гр. дело № 1262 от 2025 г., по описа на РС-Димитровград, по което съдът е издал заповед за изпълнение на основание чл. 410 от ГПК, като неосноватален и недоказан.

С решението се осъжда Г. Х. Г., ЕГН ********** да заплати на Н. В. К., с ЕГН********** сумата от 357.90 евро сторени разноски за адвокатско възнаграждение.

Обстоятелства по въззива

1

Г. Х. Г. е останал недоволен от постановеното решение,поради което го обжалва с искане да бъде отменено и претенциите бъдат уважени като основателни.

Въззивникът извежда,че пърават инстанция изцяло в решението си обсъжда само доказателствата представени от ответника, не подложил на преценка и анализ на останалите доказателства по делото и най вече на свидетелските показания на М.И.К., която била заинтересована от изхода на делото, независимо, че първоинстанционния съд е посочил преценка при условията на чл. 172 от ГПК.

Неправилно РС - Свиленград приел наличие на връзка между процесния запис на заповед и конкретното каузално правоотношение, посочено от ответника - договор за наем на недвижим имот от 23.05.2018г. и извел погасяване на вземането по процесния запис на заповед. Според въззивникът съгласно уговорките договор за наем между ищеца Г. Х. Г. наемодател и ответника Н. В. К. - наемател, същия изтичал на 23.05.2023г. Н.

В. К. издал в полза на ищеца Г. Х. Г. - запис на заповед с дата на издаване 22.03.2023г. с която последният безусловно и неотменимо се е задължил на падежа - 30.06.2023г. да плати на поемателя Г. Х. Г. сумата от 3.400 лева/1738.39 евро в брой, /а не както е приел РС - Свиленград в решението си – да се плати на ответника и то 30.06.2025г.

Въззивникът твърди,че записът на заповед бил издаден на 22.05.2023г. в гр. ***, и подписан от Н. В. К., като с него издателят се е задължил безусловно към ищеца да му плати сумата 3 400 лева/1738 евро, на точен падеж на дата 30.06.2023г. Ответникът не оспорил, че е подписал представения запис на заповед. Ищецът с нотариално заверената декларация от 10.07.2023г., след датата на приключване на договора за наем заявил, че Н.

В. К. му е изплатил сумата от 1738.39 евро (3400 лева), която е дължима по договор за наем от 23.05.2018г. и последния няма повече задължения към ищеца. В случая с тази декларация, ищецът изрично заявява, че ответника няма повече задължения към ищеца но по сключения и изтекъл договор за наем, без изрично да заяви същата в и декларацията, че изплатената сума в размер на 1738.39 евро (3400 лева), е по издадения запис на заповед с дата на издаване 22.03.2023г. с която последният безусловно и неотменимо се е задължил на падежа - 30.06.2023г. да плати на поемателя Г. Х. Г. сумата от 3.400 лева/1738.39 евро в брой.

Според въззивникът и в показанията си св. М.И.К. сочела, че страните по делото са били при Нотариус и ответника - наемател е присъствал при декларирането на посочените обстоятелства от наемодателя ищец в процесната декларация от 10.07.2023г. Според жалбата,ако ответника считал, че това е и сумата в размер на 3 400 лева/1738.39 евро по процесния запис на заповед, издаден от самия него, дължима по договора за наем - логично било да поиска да бъде отразена като платена в декларацията на Г. Х. Г., тъй като записа на заповед бил издаден от ответника на 22.05.2023г. с падеж 30.06.2023г., а процесната декларация била издадена на 10.07.2023г., т.е. след падежа на записа на заповед, което обстоятелство е било известно на ответника.

Ето защо и с оглед изложеното не била налице връзка между процесния запис на заповед и конкретното каузално правоотношение, посочено от ответника - договор за наем на недвижим имот от 23.05.2018г. и неправилно 2 предвид наличието на връзката между тези два документа, съдът намерил, че е налице и погасяване на вземането по процесния запис на заповед.

Въззивникът извежда,че ищецът носи тежестта да установи само редовен от външна страна запис на заповед. Интерес, но не и задължение било установяване на каузална причина за издаване записа на заповед, при която хипотеза ищецът би имал само с цел преодоляване защитата на ответника, в случай че същият би твърдял и доказвал различна от действителната каузална причина за издаване на менителничния ефект.

За посочването на кауза, но недоказването й, ищецът не би могъл да се санкционира с отхвърляне на иска, основан на абстрактната правна сделка, независимо от защитата на ответника. Ищецът посочил като основание за възникване на спорното парично вземане единствено записът на заповед, послужил като документ по чл. 410 от ГПК за издаване на заповедта за изпълнение. С отговора на исковата молба ответникът въвел твърдение, че записът на заповед е издаден да се гарантира изпълнението на договор за наем, сключен между страните по делото, по силата на който ответника е следвало да плаща наем, като договора е представен по делото. В качеството му на абстрактна правна сделка редовният от външна страна запис на заповед доказвал вземането на поемателя за обещаната от издателя парична сума, което вземане е предмет на делото в производството по чл. 422, ал.1 от ГПК.

Наличието на редовен от външна страна запис на заповед, посочен в исковата молба като единствен източник на установяваното по реда на чл. 422, ал.1 от ГПК парично вземане, освобождавало ищеца - кредитор от задължение да доказва съществуването на каузално правоотношение с издателя катого причина за издаване на записа на заповед. Доказването на каузалното правоотношение в този случай било тежест на ответника.

Съобразно приетото в т. 17 от Тълкувателното решение № 4/2014г. по тълк.д. No 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, при редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника – издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Процесният запис на заповед бил действителен и редовен от външна страна, тъй като съдържа всички изискуеми от закона, в частност от разпоредбата на чл. 535 от ТЗ. Ето защо, за доказано от страна на ищеца, комуто принадлежи процесуалното задължение /доказателствената тежест/ за установяване на това правнорелевантно обстоятелство, следва да се приеме възникването в правната му сфера на спорното менителнично задължение.

Следвало да се приеме като общо оспорване на вземането по записа на заповед и с оглед указанията в Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. на ВКС по т.д. № 4/2013г., ОСГТК не било налице задължение за ищеца да сочи и да доказва каузално правоотношение като основание за възникване на вземането, чието съществуване е доказано с редовния от външна страна и действителен запис на заповед.

Въззиваемият Н. В. К. представя отговор на въззивната жалба,с който извежда нейната неоснователност и иска потвърждаване на правилното първоинстационно решение. Връзката между записа на заповед и твърдяното от издателя по него каузално правоотношение била категорично доказана от събраните по делото доказателства, още повече, че ищецът не оспорил 3 твърденията на ответника, изложени в отговора на исковата молба. Ищецът не оспорил и твърдението на ответника, което намерило потвърждение и в изнесеното от разпитания по делото свидетел, че на 23.05.2023г., когато бил прекратен договорът за наем и ответникът освободил наетия имот, същият останал задължен към ищеца със сумата от 3400лв. представляваща неплатен наем, произтичащ от договора за наем. Сумата от 3400 лв. се равнявала точно на дължимият от ответника наемател наем за цялата 2022г.- 2400лв. и 1000лв.дължим наем за пет месеца от 2023г., когато договорът за наем е прекратен.

Представеният от ищеца запис на заповед бил издаден на 22.05.2023г.-ден преди прекратяването на договора за наем и за сума в размер на 3400лв.-точно колкото е дължимият наем за 2022г. и 2023г., когато е прекратен договорът и точно, за колкото е документираното плащане в представената по делото декларация. Падежът посочен в записът на заповед е 30.06.2023г., а плащането на сумата от 3400лв. е удостоверено в декларацията, подписана от ищеца на 10.07.2023г. Всички тези факти, доказани с представените по делото писмени доказателства, заедно с изнесеното от разпитаната по делото свидетелка доказвали връзката и гаранционно-обезпечителната функция на процесния запис на заповед по отношение на задължението от 3400лв., произтичащо от договора за наем, както правилно е приел първоинстанционният съд. В подкрепа на този извод била и процесуалната позиция на ищеца, който след получаване на отговора на исковата молба, а в съдебното заседание по делото не оспорил поддържаното от ответника по иска твърдение, че процесният запис на заповед е издаден за обезпечаване на съществуващото между страните каузално правоотношение, породено от договора за наем.

Въззиваемият извежда и че ищецът основавал твърдението си за съществуващо вземане от ответника на представеното с исковата молба заверено копие на запис на заповед, като поискал издаване на заповед за изпълнение не по специалния ред на чл. 417, т. 10 от ГПК, а по реда на чл. 410, ал.1 от ГПК, без да представи запис на заповед в оригинал. В настоящото производство, ищецът основавал претенцията си на запис на заповед, който също не е представен в оригинал, при заявена позиция от ответника по оспорване на претендираното вземане и неговата дължимост. Представеното с исковата молба заверено копие на „запис на заповед" не било налична ценна книга с характер на запис на заповед по смисъла на закона, като носител на претендираното вземане. Записът на заповед представлявал документ, който материализира права, които са инкорпорирани в него и се упражняват чрез предявяване на самия документ. Във връзка с това естество на записа на заповед се приемало, че заверени преписи от ценни книги могат да бъдат издавани, но те не заместват оригинала и въз основа на тях не би могло да се реализира вземането по ефекта. Ето защо представеното заверено копие на документ запис на заповед не установявало вземане на ищеца, на твърдяното основание-запис на заповед и предявеният иск само на това основание, като недоказан подлежал на отхвърляне.

Правни съображения

Задължителната проверка от страна на въззивния съд по чл.269 от ГПК установи,че обжалваното решение е валидно и допустимо.В подобна насока не се правят доводи и възражения от страните.

Представената въззивна жалба е израз на налично субективно право на 4 активно легитимирана страна,породено от обективирания негативен за нея резултат,разпореден с решението на Районен съд – Свиленград. Иска се проверка на втора инстанция по отношение правилността на обжалвания съдебен акт

Първата съдебна инстанция е провела редовно производство,в рамките на което са установени всички относими към предмета на делото факти,чрез надлежно участие на страните и въз основа на валидно събраните доказателства.Спор по отношение на доказаните обстоятелства по делото няма,а такъв е формиран по отношение на правните им последици.