Решение № 47 от 23.03.2026, Районен съд - Бяла

РЕШЕНИЕ

№ 47 гр. Бяла, 23.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БЯЛА в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Лилия М. Ненова при участието на секретаря Валентина Т. Великова като разгледа докладваното от Лилия М. Ненова Гражданско дело № 20254510100538 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба на „ФРОНТЕКС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“ ЕАД срещу И. И. Д..

Ищецът твърди, че на 17.12.2013 г. ответникът като кредитополучател и „Първа Инвестиционна Банка“ АД като кредитодател сключили договор за банков кредит № *****, по силата на който банката предоставила на ответника банков кредит в размер на 4500 евро, като ответникът се задължил за заплащане и на възнаградителна лихва в размер на базовия лихвен процент на банката за евро, увеличен с надбавка 10,01 пункта. Сочи, че кредитът следвало да бъде върнат на 120 анюитетни месечни вноски, както и че крайният срок на договора настъпил на 05.12.2023 г. Твърди, че вземането на банката е прехвърлено на ищеца по силата на договор за цесия от 02.04.2024 г., за което ответникът не бил уведомен преди подаване на исковата молба. Сочи, че въз основа на подадено заявление по чл.410 от ГПК ищецът се снабдил със заповед за изпълнение, срещу която ответникът възразил, с което се обосновава правен интерес от иницииране на настоящото производство. С исковата молба представя за връчване уведомление до ответника за извършената цесия. При тези твърдения претендира да се признае за установено съществуването на вземане на ищеца от ответника за сумата 4754,03 лв./ 2430,70 евро/ - главница за периода 05.04.2020 г. - 05.12.2023 г., ведно със законната лихва от входиране на заявлението по чл.410 от ГПК до окончателното изплащане; сумата 461,75 лв. /236,09 евро/ - договорна лихва за периода от 05.04.2022 г. до 05.12.2023 г. вкл. и сумата 644,48 лв. / 329,52 евро/ – лихва за забава, начислена за периода от 02.04.2024 г. до 24.03.2025 г. вкл.

1

Претендира и разноски, включително за заповедното производство, в това число и юрисконсултско възнаграждение.

В подадено по реда и в срока по чл.414 от ГПК възражение ответникът сочи, че не оспорва задължението за главницата, но възразява срещу „задължението в частта по лихвите“, като заема становище, че неправомерно лихви са начислявани по време на COVID – пандемията. Сочи също отказ на „Първа Инвестиционна Банка“ АД за преструктуране на кредита, както и отказ на ищеца за изпълнение на месечни вноски. Изтъква, че не притежава движимо и недвижимо имущество, както и че пенсията му е в размер под размера на минималната работна заплата за страната. В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответникът не е подал отговор на исковата молба.

В съдебно заседание ищецът не се представлява. С писмено молба поддържа предявените искове и моли за уважаването им. Подновява претенцията на разноски.

Ответникът не се явява и не се представлява в съдебно заседание. С писмена молба отново изтъква липсата на имущество и отново заявява, че получаваната от него пенсия е в размер под размера на минималната работна заплата.

Съдът, след съобразяване на твърденията на страните и преценка на събраните по делото доказателства, намира от фактическа и правна страна следното:

Видно от приобщеното към доказателствения материал ч.гр.дело № 277/2025 г. по описа на Районен съд - Бяла, въз основа на подадено от ищеца заявление срещу ответника е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК № 153/14.04.2025 г. за следните суми: 7967,84 лв. /равностойност в евро 4 073,89/ – главница, ведно със законната лихва от 24.03.2025 г. до изплащане на вземането; 8419,91 лв. /равностойност в евро 4 305,03/ – договорна лихва за периода 05.05.2014 г. до 05.12.2023 г.; 1051,23 лв.

/равностойност в евро 537,49/ – мораторна лихва за периода 02.04.2024 г. – 21.03.2025 г.; както и разноски за заповедното производство за държавна такса 348,78 лв. и за юрисконсултско възнаграждение 100 лв. В заявлението по чл.410 от ГПК ищецът се е позовал на същото основание за вземанията си Договор за банков кредит № **** от 17.12.2013 г., като заявените със заявлението вземания като вид, размер и период съответстват на вземанията по издадената в негова полза Заповед за изпълнение № 153/14.04.2025 г.

Заповедта за изпълнение е връчена лично на длъжника /ответника/, като в срока по чл.414, ал.2 от ГПК е подадено възражение от страна на последния, в което е посочено, че не се оспорва задължението за главницата, но се възразява срещу „задължението в частта по лихвите“. След постъпване на това възражение, заповедният съд е дал указания на заявителя /ищецът/ за предявяване на установителен иск относно вземанията, във връзка с които указания е инициирано настоящото исково производство, за което ищецът е уведомен на 20.05.2025 г. С оглед на дадените указания, на 12.06.2025 г. по пощата е подадена исковата молба, въз основа на която е образувано настоящото производство.

Наличието на правен интерес е абсолютна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск и обуславя допустимостта на 2 производството по предявения установителен иск /чл.124, ал.1 от ГПК/. Съдът следи служебно за наличието й по всяко време на процеса, а при констатирана липса на правен интерес предявеният иск е недопустим и исковата молба следва да бъде върната на основание чл.130 от ГПК.

Предвид съдържанието на подаденото пред заповедния съд възражение по чл.414 от ГПК от страна на длъжника, с което по същество длъжникът /ответник в настоящото производство/ признава част от вземанията на кредитора още в заповедното производство, а именно: вземането за главница по договора, исковата претенция на ищеца за сумата 4754,03 лв. /2 430,70 евро/ се явява недопустима. С установителния иск по чл.422, ал.1 от ГПК кредиторът цели последицата по чл.416 от ГПК - влизане в сила на заповедта за изпълнение и снабдяване с изпълнителен лист, с оглед удовлетворяване на субективното си материално право, което е и правният интерес от предприетата защита. Съгласно чл.414, ал.1 от ГПК длъжникът може да възрази срещу заповедта за изпълнение или срещу част от нея /какъвто е настоящият случай/ и тъй като по отношение на вземането за главница не е налице оспорване от страна на длъжника /ответника/, това вземане на кредитора е установено като безспорно, и издадената заповед за изпълнение е породила изпълнителна сила по отношение на това вземане, която е стабилизирана с изтичане срока за възражение и за вземането за главница са настъпили последиците по чл.416 от ГПК. С влизане в сила на заповедта за изпълнение по отношение на вземането за главница интересът на кредитора се удоволетворява, което прави безпредметно воденето на исково производство за вземането, заявено като главница.

На следващо място, в обстоятелствената част на исковата молба ищецът навежда твърдения за уговорена между страните договорна възнаградителна лихва в размер на базовия лихвен процент на банката, увеличен с надбавка от 10.01 пункта. Навежда твърдения и за договорка между страните по договора за кредит при неизвършване на дължими плащания в уговорения срок поради недостиг на авоар по разплащателната сметка на кредитополучателя в банката, за времето на забавата кредитополучателя да заплаща обезщетение за забава върху размера на просрочената сума, в размер на договорната възнаградителна лихва плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва, като формирано по този начин това вземане отговаря на характеристиките на неустойка по чл.92 от ЗЗД. При тези твърдения ищецът претендира вземания за договорна възнаградителна лихва и лихва за забава в размер на 644,48 лв. за периода 02.04.2024 г. – 24.03.2025 г. включително. В заявлението по чл.410 от ГПК вземането за лихва за забава е заявено в размер на 1051,23 лв. като начислено на основание чл.86 от ЗЗД върху падежиралата, непогасена в срок и просрочена към съответния момент главница /7967,84 лв./ за периода 02.04.2024 г. – 21.03.2025 г. С Разпореждане № 935/20.06.2025 г., постановено по реда на чл.129, ал.2 от ГПК, съдът е оставил производството по делото без движение с указания до ищеца за отстраняване нередовностите на исковата молба, в това число: уточняване вида на претендираното вземане в размер на 644,48 лв., главното вземане върху което е начислено /главница, договорна възнаградителна лихва, главница и договорна възнаградителна лихва, др./, при прилагане на какъв лихвен процент е формиран този размер, както и да посочи размер на вземането, претендирано като “лихва за забава”, 3 за времето от 22.03.2025 г. до 24.03.2025 г. включително. В срока за изпълнение на дадените указания от страна на ищеца е постъпила уточнителна молба по делото с вх.№ 4506/30.06.2025 г., с която по отношение на указанията на съда се заявява, че претендираното вземане в размер на 644,48 лв. представлява законна лихва за забава, начислена съгласно определения лихвен процент по правилото на чл.86 от ЗЗД, за периода 22.03.2025 г. до 24.03.2025 г. Неизпълнени са останали указанията за уточняване на главното вземане, върху което е начислена лихвата, както и за посочване размера на вземането, претендирано като лихвата за забава за времето от 22.03.2025 г. до 24.03.2025 г. включително.

В гражданския процес действа принципа на диспозитивното начало по чл.6, ал.2 от ГПК, предвиждащ, че страните определят предмета на делото и обема на търсената защита, поради което не е недопустимо кредиторът да предяви установителен иск по чл.422 от ГПК както за част от вземанията по издадената заповед за изпълнение, така и за вземане в по-нисък размер и за по-кратък период. Следва да се има предвид обаче, че по правилото на чл.86 от ЗЗД при забава в плащането на парично задължение законът предвижда дължимост на обезщетение, т.нар. мораторна лихва, която може да се начислява и върху вземането за договорна възнаградителна лихва при забава в плащането на това вземане, като в този случай не става въпрос за анатоцизъм (начисляване на лихва върху лихва), защото видът на лихвите е различен (основанието им за плащане е различно).

Производството по чл.422 от ГПК вр. с чл.415 от ГПК е специално и е пряко обвързано със заповедното производство по чл.410 и следващите от ГПК. Тази пряка обвързаност е свързана с обстоятелството, че искът по чл.422 от ГПК се счита за предявен от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като целта на исковото производство е да се установи вземането на ищеца от ответника - длъжник, така, както същото е заявено в заявлението и съответно в издадената заповед за изпълнение. Искът по чл.422 от ГПК трябва да има за предмет съдебното установяване на вземане, идентично със заявения в заповедното производство дълг. Тази идентичност е процесуална предпоставка за допустимост, за наличието на която съдът следи служебно. При предявяване на предвидения от законодателя положителен установителен иск за съществуване на вземането е недопустимо кредиторът ищец да променя материалноправната характеристика на вземането. Тъй като в случая в заповедното производство ищецът е заявил мораторна лихва върху вземането за главница, в размер на 1051,23 лв., за периода 02.04.2024 г. – 21.03.2025 г., а с исковата молба заявява мораторна лихва в размер на 644,48 лв. за периода 22.03.2025 г. до 24.03.2025 г., при непосочване в исковото производство главното вземане, върху което се претендира мораторната лихва, съдът е в невъзможност да прецени дали сумата 644,48 лв. е част от заявената в заповедното производство сума 1051,23 лв. – обезщетение за забава в плащането на падежирала главница, за която в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение. Без уточнен предмет на делото и вида и обема на търсената защита, исковият процес не може да се развие, като предвид на неизпълнението на дадените на ищеца указания по отношение на вземането в размер на 644,48 лв. за периода 22.03.2025 г. до 24.03.2025 г. съдът е в невъзможност да прецени допустимостта на така предявения установителен 4 иск, още повече, че в заповедта за изпълнение парично вземане за такъв период липсва и дори да се касае за мораторна лихва върху падежиралата главница /каквото уточнение не е въведено в исковото производство/, за периода 22.03.2025 г. – 24.03.2025 г. вкл. искът би бил недопустим. За съда не съществува задължение да дава повторни указания по реда на чл.129, ал.2 от ГПК за отстраняване на нередовности на исковата молба, след като веднъж такива са били дадени /в този смисъл Определение № 323 от 29.04.2013 г. по ч.т.дело № 2011/2013 г. на I ТО на ВКС, Определение № 1013 от 6.03.2024 г. по к.ч.гр.дело № 443/2024 г. на ВКС/.